Джон Лескроарт
Първият закон (35)

32

В края на ноември по крайбрежието се настани фронт на високо атмосферно налягане и през последните три дни температурите бяха рекордно ниски — най-високата им стойност беше около нулата. Синоптиците твърдяха, че подобен рекорд е регистриран досега единствено към средата на двайсетте години.

Винсънт Харди стана пръв в празничното утро. През последните няколко нощи бяха палили камината във всекидневната, затова трябваше само да смачка вчерашния брой на „Кроникъл“ и да раздуха жаравата, за да разпали огъня. Когато баща му слезе малко след осем часа, вътре вече пращяха три букови цепеници. Винсънт седеше досущ като италианец на пода на около метър и половина от камината и наблюдаваше пламъците.

Баща му бе бос и беше облечен със стари джинси и сив анцуг. Носеше голяма чаша с кафе, която остави на пода, когато седна.

— Хубав огън, браво на теб.

— Благодаря.

— Честит Ден на благодарността.

Мълчание.

— Бек спи ли?

— Да, струва ми се.

— Пак ли на пода в твоята стая?

— Да. Няма нищо, не съм против.

— Знам. Ти си добър човек.

Харди вдигна чашата си, загледан в огъня. Винсънт се примъкна по-близо до него. Харди го прегърна и го привлече към себе си.

— Страхува се. Непрекъснато си представя онази снимка…

— Ами ти? — попита Харди.

Усети как раменете на сина му се повдигат, сетне се отпускат.

— Не мисля за нея.

— Наистина ли?

— Аха.

Огънят силно изпука, разгоря се, след това отново се успокои. Харди крадешком погледна сина си. Беше стиснал ръце. Изглеждаше като омагьосан от огъня.

— Защото, ако се страхуваш, ако нещо те притеснява… — поде той.

Винсънт потръпна, след това се отърси и внезапно се изправи.

— Просто не мисля за това, ясно?

— Добре, Вин. Добре.

Синът му го погледна, а от очите му за малко да рукнат сълзи. Запъти се навън от стаята.

Харди се изправи и се обърна след него.

— Хей, Вин. Почакай. Не бягай, моля те. Всичко е наред. Ела тук. Всичко е наред.

Винсънт спря и се обърна към него.

— Върни се тук, моля те. Ела и прегърни своя старец.

Момчето въздъхна дълбоко, но в крайна сметка се приближи. Скоро щеше да навърши четиринайсет години. Баща му все още беше по-висок от него с трийсетина сантиметра. Когато се приближи достатъчно, Харди се пресегна, обгърна раменете му с ръка и бързо го целуна по главата.

— Всичко е наред — за последен път каза той.

След това пусна сина си, излезе навън и прекоси заскрежената морава, за да вземе сутрешния вестник.

 

 

Вечеряха класическата пълнена пуйка, картофено пюре, сос от червени боровинки и брюкселско зеле. Трея донесе прочутите си сладки тропически картофи, зелен фасул с бадеми. Сюзан донесе спаначена салата с мандарини, Ейб приготви макарони за онези, които не обичаха пай с тиква. Дори Нат даде своя принос във вид на лук със сметана, който изненадващо пожъна огромен успех. Бяха разтегнали цялата маса, така че тя запълваше трапезарията и половината от дневната и на нея имаше места за петнайсет души.

Макгайър беше дошъл със Сюзан и момичетата. Представителите на Глицки включваха не само Ейб, Трея и бебето, но и Нат, и по-големите деца, които се бяха прибрали у дома за Деня на благодарността — Оръл и Рейни от колежите им, и дори най-големия син на Ейб, Айзък, който беше пристигнал от Лос Анджелис, където — временно, както твърдеше — бе започнал работа на един строеж. От семейство Глицки отсъстваше само Джейкъб, оперният певец, който през цялата година беше на турнета някъде из Европа.

След вечеря отново свиха масата. По-големите деца енергично се заловиха с купчината съдове, а възрастните си наляха още кафе или напитки в дневната. Сега почти всички се бяха събрали в предната част на къщата и играеха на различни игри.

Игрите бяха нещо хубаво, каза си Харди. Разговорите — разказите и шегите през цялото време, докато се хранеха, — също бяха приятни. Играта на футбол навън на улицата следобед — страхотна идея. Както и общото готвене. Ежедневни неща, простички неща.

Нямаше никаква причина да споменават Уейд Панос или факта, че той все още е жив и вероятно представлява още по-голяма заплаха. Всички съзнаваха това през цялото време, докато бяха будни, а понякога и насън. Облян в пот и задъхан, Харди се бе събуждал неведнъж нощем, Франи и децата също крещяха насън всяка нощ през първата седмица и няколко пъти след това.

Но сега, няколко седмици по-късно, Харди тайно бе започнал да се надява, че вероятно демонстрацията на силата им може би най-сетне е направила Панос предпазлив. В най-добрия случай бяха успели да го сплашат. Харди обаче нямаше да изкаже това на глас. Още не.

След вечеря игрите бяха започнали с няколко тура на „Сейнт Питър/Сейнт Пол“, след това бяха преминали към шарадите. Ейб се опитваше да представи с пантомима „Питър, Пол и Мария“, но не се справяше много добре. Ако не му се усмихнеше късметът, скоро нямаше да свърши.

Харди се възползва от възможността да стане и да се върне в празната кухня. Оживеният смях от играта в дневната все още отекваше в цялата къща и Диз установи, че вече трудно го понася. Отвори задната врата на кухнята, която водеше към работилницата му, и учуден откри там Моузес, седнал върху работната му маса с напитка в ръка.

— Ей, изпускаш страхотно шоу — каза му той. — Ейб се опитва да играе театър. Заслужава си да го види човек.

Моузес вдигна поглед.

— Доколкото виждам, и ти го пропускаш.

Харди затвори вратата зад гърба си, отпи от чашата на Макгайър и му я върна.

— Как си?

— Добре — вдигна рамене той.

— Говориш като сина ми. С по една дума. Добре. Супер. Екстра.

— Хубаво де, може би не съм толкова добре. — Отпи голяма глътка от уискито си. — Притеснявам се и само не ме питай за какво.

— И аз се притеснявам. Дали е свършено с Панос? Дали ченгетата ще открият какво сме направили?

Макгайър кимна.

— Точно така.

— Добре, ето какви са отговорите: първо, може би не, и второ, може би ще го направят. И какво от това?

— Имам известни проблеми с това.

— Вина?

Това накара Макгайър да се оживи за миг.

— Не, не е вина.

— И при мен не е. Трябваше да го направим.

— Няма спор. Но всички тези преструвки, че нищо не се е случило…

— Кой се преструва?

— О, никой — каза Макгайър. — Просто всички на тази вечеря. Всеки ден у дома.

— А ти какво искаш?

— Не знам. Просто ми се иска изобщо да не беше започвало, това е.

— Искаш да кажеш, да няма зло по света.

Макгайър изпразни чашата си и вдигна зачервените си очи към Харди.

— Да, може би това.

— Обаче има — каза Харди. Постави ръка върху рамото на Макгайър. — Предполагам, че ще трябва да свикнем с това.