Джон Лескроарт
Първият закон (18)

16

Ребека се настани пред чинията с бъркани яйца, които баща й беше приготвил. Тази сутрин същото ястие очакваше и Франи и Винсънт, но, както беше обичайно за тях, те щяха да се появят за закуска десетина минути след Ребека. А дотогава приготвената от Харди топла храна изстиваше — според него студените бъркани яйца си бяха направо обида спрямо природата, но на жена му и на сина му това не правеше никакво впечатление, всъщност изобщо не ги интересуваше.

Дъщеря му хапна първия залък, премлясна одобрително и се огледа наоколо. Тя не пропускаше нищо и не бе лесно да я заблуди човек.

— Къде е вестникът? — попита.

Той небрежно посръбна от кафето си.

— Не зная.

— Какво има в него? — остави вилицата Ребека.

— Какво искаш да кажеш? Къде да има нещо?

— Във вестника.

— Казах само, че не знам къде е.

— Да бе — въздъхна театрално тя.

— Да бе — повтори той, като се опитваше да имитира тийнейджърското й произношение.

Дъщеря му се направи, че не забелязва това.

— Да бе, все едно не си излязъл на верандата да го вземеш, както правиш всяка сутрин. За някой от клиентите ти ли става дума?

Беше негов ред да въздъхне. Бяха обсъдили нещата с Франи, наред със значението, което щяха да отдадат пред тях на счупения прозорец, и бяха решили, че ще бъде по-добре за децата, ако Харди първо посъбере някои факти за престъпленията, за които Холидей най-вероятно щеше да бъде задържан, и чак тогава да се опита да им обясни положението. Холидей още не се бе превърнал в чичо Джон, както бе станало с чичо Ейб, но им бе гостувал няколко пъти и почти веднага и двете им деца се бяха привързали към него, макар и по различни причини. Той се държеше с Ребека открито и кавалерски и сърдечно, с което ласкаеше самолюбието й, а с Винсънт се отнасяше като с голям мъж, никакви детинщини. Двамата си подаваха топката, играеха канадска борба, а Холидей бе водил двамата мъже от семейство Харди на мачове на „Джайънтс“ и на „Фортинайнърс“.

Когато децата им пораснаха, те станаха фенове на сутрешния „Кроникъл“ също като баща си. Ребека харесваше последната страница на раздела „Зрелища“ — отделните рубрики и особено „Сред тълпата“. Винсънт, за да не остане по-назад от баща си, изчиташе колонката на Джеф Елиът „Градът говори“ всеки ден, но особено обичаше броевете от четвъртък, когато Макхю и Стиенстра списваха страхотната страница „На открито“. Франи и Харди стимулираха този интерес още от дните, когато децата започнаха да четат комикси — важно беше да са в крак с това, което се случва по света, с мислите на хората. Не биваше да живеят във вакуум.

Понякога обаче се налагаше отстъпление от правилата, например, когато някой клиент или приятел на баща им бе главният заподозрян за извършването на четири убийства, две от които невероятно жестоки.

— За кого става дума? — попита Ребека.

Харди погледна към тавана, после — право в очите й.

— За Джон Холидей.

— Не може да бъде!

— Страхувам се, че може.

— Не и Джон. Няма начин, татко. Какво смятат, че е направил?

Така или иначе щеше да разбере. Той се поколеба, накрая реши, че няма начин да представи нещата в по-благоприятна светлина.

— Смятат, че е убил няколко души.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Джон никога не би извършил убийство. Той просто не е способен на това!

— Съгласен съм с теб.

— И какво искаш да кажеш с това „няколко“?

— Четирима.

— Четирима? Татко, стига де.

— Не си го измислям, Бек. И аз като теб не мисля, че е убивал някого. Но са намерили някакви улики в къщата му… — Той млъкна, протегна се и хвана ръката й. — Виж, Бек, днес ще си поговоря с него и ще разбера по-добре за какво става въпрос. Просто не исках да видите това във вестника тази сутрин, разбираш ли? Двама от…

Тя обаче се беше ядосала и го прекъсна:

— Какво твърдят, че е направил?

— Точно в това е въпросът. Не ти трябва да знаеш. Не сега.

— Трябва ми! — Тя рязко се отблъсна от масата. Столът й падна и тя скочи на крака. — Той е и мой приятел! Не можеш да налагаш такава цензура!

Харди знаеше, че звучи като жалък старчок, но не можа да се въздържи:

— Това не е цензура, това е…

— Цензура е. Къде е вестникът? Искам да го видя.

— Бек! — Той също се изправи. — Моля те, недей…

Но тя изтича покрай него, прекоси кухнята и излезе на малката веранда, където държаха старите вестници.

Докато я настигне, тя вече бе изровила вестника от купчината, където го бе пъхнал. Проскимтяваше като наранено малко паленце. Накрая се обърна към него — бе сложила ръка на устата си, очите й бяха насълзени.

— О, боже! — изрече. — О, боже!

Винсънт стоеше зад тях.

— Какво? Какво става?

 

 

Повече от час мина, докато Харди успее да върне колата, която бе взел под наем, и да се качи в своята кола с вече поправено стъкло. Пак се отби в болницата. Отново нямаше подобрение в състоянието на Дейвид.

Когато накрая пристигна на улица „Сътър“, беше почти девет — обикновено доста натоварено време, но сега в сградата бе надвиснало мрачно и потиснато настроение. Бюрото на рецепцията, царството на Филис, беше празно. Когато се приближи до него, един от телефоните иззвъня. Той не му обърна внимание.

Лампите във фоайето още не бяха светнати. Вратата към кабинета на Норма, управителката на кантората, бе затворена, но през щорите той видя, че Филис е вътре. Тя бършеше очите си. Солариумът бе празен, край кафе машината и ксерокса не се виждаха бърборещи секретарки. Харди се придвижи напред, за да надникне надолу по коридора, и с облекчение забеляза хора — секретари и стажанти, — насядали по бюрата си, но повечето от вратите на малките кабинети на съдружниците бяха затворени. Хората се бяха спотаили и чакаха.

Една от вратите по цялото протежение на дългия коридор бе отворена и той надникна вътре. Ейми Ву седеше зад бюрото си и драскаше ожесточено в жълт адвокатски бележник. Харди почука на вратата и тя вдигна поглед. Усмихна се леко, само от учтивост.

— Здравей. Как е Дейвид?

— Все същото. Съжалявам, че нося такива новини. Много е тихо тук.

— Така ли? Не съм забелязала. Йон, стажантът ми, се обади, че е болен, и аз цяла сутрин са занимавам с бумаги. Трябва да представя днес един меморандум, така че… — тя внезапно млъкна и остави химикала на бюрото. — Съжалявам. На кого му пука за някакъв си меморандум? Как си? Какво ти е на ръката?

Той вдигна ръка.

— Глупав инцидент. А що се отнася до мен — опитвам се да се мотивирам достатъчно, за да се кача горе и да свърша някаква работа.

— Добре дошъл в отбора! Аз май съм единствената тук, която е успяла да се захване с нещо, и то само защото ще се уволня сама, ако не го внеса навреме след цялата вече свършена работа. — Тя махна с ръка. — Всичко останали… ти вече си забелязал.

Той кимна.

— Не мога да ги виня. И аз се чувствам така — каза, после пое дъх и изплю камъчето. — Мислех си дали мога да те помоля за една услуга.

— Тогава и ти ще ми дължиш една услуга. Казвай какво има.

— Може ли да се ослушваш и когато другите започнат да излизат от стаите и се захванат за работа, да ми звъннеш. — Тя го изгледа въпросително и той добави: — Мислех си да използвам някои от вашите млади таланти. Трябват ми хора, ако искаме да спазим сроковете по делото Панос. Говоря за много работа — добави той.

Нещо се въртеше в главата на Ву. Тя присви очи и кимна.

— Разбира се. При първия признак на живот ще ти звънна.

— Благодаря. Всъщност, като свършиш с твоя меморандум…

Но тя поклати отрицателно глава.

— Не мога, Диз. Претоварена съм, особено сега, когато Дейвид го няма. Трябва обаче да звънна на Йон у дома. Хрумна ми, че ако в действителност не е болен, а просто е решил, че корабът потъва… — тя спря и тежко въздъхна. — Какво ще правим, ако умре? Глупаво ли е от моя страна, че се опитвам работата му да върви?

— Той има клиенти, Ейми. Те ще се нуждаят от добри адвокати и занапред. На това ви е учил Дейвид, нали? Затова и имам нужда от няколко човека. Със или без Дейвид, делото Панос е много голямо.

— Значи наистина продължаваш напред?

— Да. Разбира се. Иска ли питане?

— Не, разбира се — отговори тя, но след кратка вътрешна борба продължи: — Просто чух тук някакви слухове, че заради това са пребили Дейвид, че имало нещо общо с Панос и че са искали да го сплашат. Явно самият Дейвид е споделил нещо такова с Греъм и, разбира се, пак излязъл с любимото си твърдение, че е недосегаем. А след случилото се, дори да ги натовариш официално със задачата, хората може да се дърпат. На всичкото отгоре ти не работиш във фирмата.

Харди се сблъскваше за пръв път с този проблем. Намираше статута си като независим партньор на Фрийман за нещо много удобно. Той бе просто наемателят от горния етаж и приятел на собственика на фирмата. Не бе ни рак, ни риба — нито съдружник, нито точно партньор, нито дори съветник. Волен като птичка. Харесваше тази свобода и независимост. Когато Дейвид му подхвърляше някоя работа, той бе щастлив да я поеме.

Сега обаче се притесняваше дали ще успее да прехвърли част от задълженията на истинските съдружници, които може би вече си търсеха нова работа, уплашени от перспективата за дългото отсъствие на Дейвид (да не говорим за това, че той можеше и да почине).

Харди мислеше, че може да разчита на Греъм Русо, който някога му бе клиент и с когото бяха в много добри отношения. А след една-две седмици сигурно щеше да може да се опре и на Ейми, след като тя приключеше настоящите си дела. Другите помощници от легиона на Дейвид най-вероятно щяха да са проблем. А ако с Дейвид се случеше най-лошото, помощният персонал — секретарките, Норма, Филис и стажантите, които работеха със съдружниците — щеше да се изпари за едно денонощие. Харди нямаше шанс със собствените си ограничени ресурси.

Той можеше да им обещае най-високо платените работни часове на света, но никой от съдружниците не би се съгласил да работи в името на някаква илюзия. Тъй като изходът на делото беше непредвидим, ако изгубеха, щеше да им се наложи да отпишат всички часове положен труд. А какво можеше да им плати той междувременно? Харди не можеше да води едновременно много дела, както правеше Дейвид, с надеждата за успех.

Делото Панос щеше да приключи, още преди да е започнало.

Това беше една сутрин на откровенията. Освен че бе разбрал колко несигурна е позицията му сред съдружниците, той за пръв път осъзнаваше с пълна сила колко резултатно се бе оказало нападението над Дейвид. Особено ако не успееше да се възстанови. Въпреки че бе извършен с тъп предмет, побоят над Дейвид бе изиграл ролята на скалпел, който го бе отделил и от процеса, и от останалите съдружници.

Тъжната истина бе, че останеше ли сам, Харди нямаше да има сили да се пребори с Панос. Всички ищци бяха клиенти на Дейвид Фрийман, а не на Дизмъс Харди. Той самият дори не познаваше някои от тях. Харди не бе истински играч, не бе сериозна опасност или заплаха за Панос. Беше муха, която щяха да смачкат без много да му мислят — само с едно махване на ръката. Тази истина го попари като киселинен дъжд. Явно му беше проличало.

— Диз? Добре ли си?

Той се усмихна фалшиво.

— Да. Добре съм. Обмислях как да успея да свърша всичко, което ме чака. Ако Норма излезе от кабинета си, ще я помолиш ли да ми звънне?

 

 

Кабинетът на Харди беше над фоайето, единствената заета стая на третия етаж. Изкачваше по две стъпала едновременно. Вратата на кабинета му бе затворена, но през процепа се виждаше светлина. Тъкмо се канеше да отвори, когато отвътре нещо тупна — звукът бе тих и приглушен, но не можеше да има никакво съмнение: някой почукваше с нещо по стената, докато чакаше Харди да пристигне. Харди остави на пода куфарчето си и полека натисна бравата, но вратата не поддаде. Бе му дошло до гуша от побоища и изненадващи нападения през последните няколко дни, затова се обърна и пое към стълбите.

Полицаите щяха да пристигнат за десетина минути и човекът, който бе проникнал в кабинета му, можеше да им обясни сам какво прави там.

Докато слизаше по стълбите, някой го извика.

— Диз? — Холидей стоеше ухилен в горната част на стълбището. В ръка стискаше три стрелички за дартс. — Чух, че някой се качва по стълбите, но исках да си довърша играта. Къде отиваш?

Харди изкачи седемте стъпала, по които току-що бе слязъл.

— Канех се да повикам полицията, Джон. Щеше да е прекрасно. — Стигна до площадката и поведе Джон обратно към кабинета, където затвори вратата зад него. — Как влезе тук? Не беше ли заключено? Беше, разбира се. И какво правеше вътре?

— Играех на дартс. Имаше връзка ключове на рецепцията. Честно казано си мислех, че ще те открия тук. Но не те открих и реших да вляза. Върнах ключовете.

— Браво!

— Това място е като свърталище на духове днес. Къде са отишли всички?

— Съдът е във ваканция — каза Харди без следа от шеговитост в гласа си.

— Аха. Добре. Но пък ти си тук, както виждам, въпреки че малко закъсня, нали?

Харди не бе в настроение да обяснява различните причини за закъснението си, още повече, че една от тях бе душевният срив, който децата му изживяха благодарение на този негов клиент, който сега стоеше срещу него.

— Имахме уговорка — каза Харди вместо обяснение. — Ако си спомняш, трябваше да ми се обадиш. Спомни ли си? Нали така решихме?

Холидей сви рамене и се насочи към мишената за дартс на стената.

— Както и да е, нали сега разговаряме.

Харди заобиколи бюрото си и сложи върху него куфарчето.

— Така е, Джон, но аз съм твой адвокат и по една случайност зная, че има заповед за задържането ти, така че единственото, което мога да направя в момента, е да те склоня да се предадеш, както снощи много ясно обясних. — В гласа на Харди прозвуча стоманена нотка. — Какво ще кажеш да оставиш тези неща за малко и да поговорим?

Холидей тутакси се обърна, цялото му същество излъчваше разкаяние. Остави двете останали стрелички на бюрото и разтвори извинително ръце.

— Мислех, че и така можем да разговаряме. Какво е станало с ръката ти?

Харди погледна надолу към превръзката. Трябваше да си намисли някой остроумен отговор на този въпрос, но сега нямаше сили за това.

— Блъснах я в нещо — каза той и седна зад бюрото си. — Виж, Джон, съжалявам, но съм малко изнервен. Предполагам, че и ти се чувстваш така.

— Не. Просто поредната заповед за арест. — Холидей отиде до дивана и се строполи върху него. — Какво мислиш? Какъв е планът?

— Ще ми се да имах план. Виждам, че не си склонен да се предадеш доброволно.

— Точно така.

— Но като твой адвокат имам право да те посъветвам само това.

— А ако не ми беше адвокат? Нищо не съм ти платил, нали? Не може ли просто да бъдем приятели?

Устните на Харди се извиха леко нагоре.

— Не може ли всички просто да се разбираме?

— Точно така, само че май не го правим добре. Но ти и аз бихме могли.

— Дори като твой приятел обаче, аз все пак те укривам, а ти си издирван беглец. Холидей вдигна рамене.

— Ще им кажеш, че съм те взел за заложник, или нещо подобно.

— Идеята не е чак толкова лоша, но вече ти казах — трябва да се предадеш.

Очите на Холидей се разшириха.

— Ти не си с ума си, Диз. Няма да преживея и петнайсет минути в затвора.

— Защо пък не? Вече си бил там. Няма да е по-лошо от предния път.

— Да, само че този път някой ще ме убие.

— Защо?

— Защото тези хора действат така, Диз. Помисли си. Аз съм единственият, който пречи да бъде приключен случая. Умра ли, всичко се подрежда. Никой няма да се заинтересува кой е истинският извършител.

— И кои са тези хора? — Усмивка се опита да раздвижи устните на Харди. — Твърдиш, че са ченгета? Че ще те спипат в затвора?

— Подхвърлили са улики в апартамента ми.

— Ченгетата? Че защо?

— Не зная защо, но не е толкова пресилено, колкото ти изглежда. Случвало се е и друг път.

— Зная, че се е случвало, Джон, зная. — Харди потупа попивателната върху бюрото си. — Хайде, развесели ме малко. Ако имаш сигурни алибита за всички случаи, можем да ги натиснем за бързо предварително следствие и да те измъкнем напълно оневинен за седмица или най-много за две.

— Но не и ако вече съм мъртъв.

— Няма да стане така. Не и в затвора. Знаеш ли къде си бил, когато е станало някое от последните три убийства?

— Да. За убийството на Ранди и Клинт съм съвсем сигурен. Бях на работа. Всъщност, знаеш ли, че едно ченге дойде в бара онзи ден, още не бях разбрал за Ранди и Клинт, и ме попита дали съм бил на работа предишната нощ.

— Какво имаш предвид? Истинско ченге ли? От полицейското управление на Сан Франциско?

— Така мисля. Значката му изглеждаше редовна. Някакъв китаец. Не бе от хората на Панос, сигурен съм.

— И какво те попита?

— Дали съм бил на работа в полунощ и мога ли да го докажа. Отговорих му положително и това като че ли му беше достатъчно. Затова останах като гръмнат, когато разбрах, че са издали заповед за арестуването ми. Искам да кажа — нали знаят, че не съм убил Ранди и Клинт? Не разбирам.

— А какво ще кажеш за Крийд?

— Същото. Пак бях на работа, нямаше толкова много клиенти, но все някой ще си спомни. Може би смятат, че аз не съм човекът, който е стрелял по Крийд. Че съм бил съучастник на Клинт и Ранди.

Холидей се бе излегнал на дивана с ръце, кръстосани зад главата.

Харди постоя, без да каже нищо, като подръпваше бинта на ръката си.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш още веднъж къде си бил през нощта, когато е убит Силвърман? Последния път, когато говорихме за това, алибито ти куцаше.

Холидей се изправи и седна. Прокара ръка през косата си, подръпна мустаци. Когато проговори, лицето му имаше смутено изражение.

— Ако искаш да знаеш истината, скарахме се с приятелката ми, аз излязох и си намерих друго момиче. Не мога да я открия пак, дори това да ми струва живота.

— Може и да се наложи. За да си спасиш живота.

Той поклати глава.

— В нейната къща ли бяхте? — попита Харди.

— Да. Беше апартамент, струва ми се.

— И къде се намираше?

— Тя караше, аз дремех. Не зная.

— А на сутринта?

Холидей разкриви лице.

— Нямаше сутрин, тръгнах си веднага след… Да де, малко се залутах.

— Пиян ли беше?

— Вероятно. Сигурно.

Харди се намръщи.

— Което означава, че нямаш алиби за случая Силвърман — каза той и продължи, без да дочака отговор. — Откъде ми се обади вчера?

— От приятелката ми.

— Поредната?

— Истинската.

— Онази, с която сте се скарали в четвъртък?

— Да. Казва се Мишел. При нея съм.

— Радвам се за теб. Това е прекрасно. Следователно историята за съпругата на важната клечка е…

— Измислена.

— Страхотно! Да те попитам и още нещо: според вестника в нощта преди убийството на Силвърман ти си загубил много пари. Вярно ли е това?

— Да. Но не съм ходил да си го взимам обратно. Не съм. Кълна ти се, Диз!

— Кълнеш се. Не е зле. Ти се закле и за алибито си — каза Харди и поклати ядосано глава. — Хубаво щеше да е, ако знаех това една седмица по-рано. — За да се съсредоточи той си пое бавно и продължително дъх и после издиша тежко. — Добре, Джон. Оказва се, че идеята ми да се предадеш, защото си нямал възможност да извършиш нито едно от тези престъпления, не е чак толкова добра. Едно стига. — Харди погледна Холидей право в очите. — Как бих могъл да съм сигурен, че не си извършил това? Имаш ли някакви предложения?

— Казах ти. Познаваш ме, Диз.

— Да. Но тези лъжи, Джон. Защо ще лъжеш приятеля си, ако няма какво да криеш?

— Чувствах се зле заради случилото се с Мишел. Не исках да я замесвам. Това е истината. Кълна се в бога.

Харди обмисляше какво да отговори, когато телефонът на бюрото му звънна. Беше директната му линия. Той вдигна слушалката.

— Дизмъс Харди.

Помълча, изправи се на стола, изрече нещо нечленоразделно, после пак се заслуша. Сложи пръст на устните си и посочи към Холидей. После каза в слушалката:

— Да, четох във вестника тази сутрин. Чудех се дали… — Както говореше, натисна бутона и прекъсна връзката по средата на изречението. — Беше инспектор от отдел „Убийства“, някой си Ръсел. Пита ме дали съм те виждал напоследък. Разбрал е отнякъде, че съм те защитавал предния път, и си е помислил, че може да си ме потърсил отново.

— Сигурно е разбрал от мен. Той и партньорът му се отбиха в бара.

— И си им казал името ми?

— Да.

— Страхотно, Джон. Просто чудесно! Заложил си хилядарка, а правиш само грешни ходове!

— Зная, Диз. Зная. Съжалявам. Каза ли къде се намира?

— Не му дадох възможност. Да се надяваме, че е бил в управлението. Но ще е най-добре за теб, ако веднага си тръгнеш. Не искам да зная къде си, когато ме попитат, което непременно ще направят. Не вярвам да подозират, че си при мен, но за по-сигурно мини през гаража и през задния вход. Върви! Обади се след един час. Ще измислим нещо. Тук съм. Хайде! Тръгвай!

Когато телефонът иззвъня след минута, Харди бързо вдигна слушалката.

— Инспектор Ръсел? Много съжалявам. Напоследък телефоните тук са кошмар. Не зная какво им е, само зная, че нещата се влошават. И при вас ли? Май навсякъде е така. Питахте ме за Джон Холидей, нали? Страхувам се, че не зная къде е. Вече не ми е клиент.

Ръсел каза, че е говорил с Холидей само преди два дни и той е споменал, че Харди му е адвокат. Твърдял, че са добри приятели и често се виждат.

— Не ми се иска да го казвам, инспекторе — отвърна Харди, — но този човек обича да послъгва… Да, разбира се… По всяко време. Успех!

 

 

Лабораторните изследвания на веществото по обувката, открита на местопрестъплението на убийството на Тери и Уилс, показаха, че то е идентично с течността, която ден преди това Тию бе събрал на мястото, където бе убит Крийд — спирачна течност, животински мазнини, фъстъци, късчета чушка, несъмнено от пиле по императорски.

Тию седеше на бюрото си и сравняваше писмения препис на показанията на свой свидетел със записаното на лентата. Докато Ръсел разговаряше с адвоката на Холидей, опитвайки се да открие следите на заподозрения, Кунео прочете доклада от лабораторията за веществото по обувката и реши да поблагодари на инспектора ветеран и да сподели с него добрите новини.

— Страхотно, а?

Тию остави доклада на масата.

— Според мен съвпадението е напълно убедително, говорим за едно и също вещество. Добра работа. Разбирам, че сте намерили и други улики в дома на Холидей.

— Напоследък имахме късмет.

— Ако човек вярва в късмета.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто нещата рядко си пасват така добре.

— И аз това казах на Джърсън, но какво да направя — да гледам зъбите на харизания кон? Всичко изглежда достатъчно солидно.

Тию реши да не коментира. Бе оставил настрана преписа и химикалката. Сега свали и слушалките и ги провеси на врата си. Погледна втренчено към Кунео.

— След като вчера си тръгнах от апартамента на Тери и Уилс, открихте ли нещо, което да уличава Холидей и за това убийство?

— Не пряко. Но по-късно през деня намерихме пари и бижута на Силвърман в дома му.

Тию кимна.

— Разбрах за това. Но не намерихте опръскани с кръв обувки и дрехи, нали? Нещо, което директно да го свързва с Тери и Уилс. Имаше ужасно много кръв.

— Той не се беше връщал в апартамента си. Имаше вестници от три или четири дни долу на площадката.

— А, това обяснява нещата.

— Може да е спал в бара, не зная. Или си има съучастник. — Кунео подхвана някакъв ритъм с пръсти по облегалката на един стол, който бе придърпал към себе си. — Но това е добро хрумване. Ще проверим контейнерите за смет и уличките между „Ноев ковчег“ и жилището на Тери.

— Не е възможно да ви провърви чак дотам. Не вярвам — каза Тию, облегна се назад в стола и скръсти ръце пред гърдите си. После се усмихна учтиво, пожела късмет на Кунео и се извини, че трябва да продължава с редактирането.