Джон Лескроарт
Първият закон (28)

25

Малко преди полунощ, облечена в камуфлажните си дрехи и с разтуптяно сърце, Мишел се изкачи по единия тротоар чак до горната част на улица „Каса“, пресече на кръстовището с крайбрежния булевард, след това се върна по другия тротоар. Няколко стари дървета растяха от изрязани в тротоара квадратни парчета земя и донякъде закриваха светлината от уличните лампи. Въпреки това щеше да забележи, ако един и дори двама души седяха в паркираните покрай тротоарите от двете страни автомобили. Не видя никого.

Този път остави вестниците където си бяха и тихо изкачи стълбите до входната площадка по две наведнъж. Горе внезапно и силно й се зави свят и за секунда си помисли, че сигурно ще припадне. Напрегна се да чуе някакъв шум, който щеше да означава, че е разкрита, но долови единствено силното туптене на сърцето в ушите си. Не можа да се въздържи, слезе по стълбите и още веднъж огледа улицата.

Когато отново се качи горе, отвори мрежестата врата, намръщи се от скърцането й и изчака минутка, ослушвайки се. След това изведнъж се разбърза, пъхна ключа, отвори вратата и я затвори зад гърба си.

Постоя в мрака, за да привикнат очите й. След известно време слабата светлина от уличните лампи през предните прозорци създаде призрачни сенки, които впоследствие се превърнаха във форми и пространства и тя вече можеше спокойно да се придвижва. Задачата й беше съвсем проста — да вземе някои от дрехите му, пристигналите сметки, чековата книжка и дебитната карта, ако може да ги намери в бюрото с извития сгъваем капак.

Мишел не се притесняваше, докато не се озова на предната площадка, когато внезапно цялата идея й се стори невъобразимо глупава. Само че вече беше вътре.

Сградата беше стара и дървеният под проскърца, когато тя тръгна по коридора към спалнята на Джон. Няколко пъти бе минавала оттам и до този момент не бе забелязвала този звук, но сега дъските сякаш мъчително пищяха под леките й и предпазливи стъпки. Ами ако хората на долния етаж се събудят и повикат полицията? Спря, долепи се до стената, обляна в пот дори в студения коридор. Не я биваше за такива работи. Но не можеше да направи нищо друго, освен да продължи. За щастие задната част на коридора беше по-безшумна. Ако върви по-бързо…

Беше си донесла малко, но силно фенерче и мрежеста пазарска чанта, която се разтягаше и побираше всичко, което й беше нужно, затова се запъти право към гардероба — бельото и чорапите бяха в най-горното чекмедже, няколко ризи от долното, още един чифт джинси, плътно сгънати. Чантата почти се напълни, но вече бе взела почти всичко — оставаше й само чековата книжка и пощата.

Капакът на бюрото не се отвори при първия й опит. Нито при втория. Тя се изправи, няколко пъти пое дълбоко въздух и здраво стисна двете дръжки. Рязко ги разклати, старото дърво поддаде и капакът отхвърча нагоре с трясък. Остана неподвижна цяла минута, не смееше дори да диша. Не се чу никакъв звук — нито отдолу, нито отнякъде другаде. В далечината се разнесе воят на сирена, но почти веднага заглъхна. Не беше заради нея.

Чековата книжка и дебитната му карта бяха в средното горно чекмедже, където й беше казал, че ще ги открие. Малко по-назад откри една снимка в рамка, обърната с лицето надолу, която я накара да застине на място. Внимателно постави фенерчето върху бюрото, пресегна се, вдигна снимката с две ръце и я изправи пред себе си.

Разбира се, на нея бяха Ема и Джоли. Трябваше да се досети. Неспособна да откъсне очи от тях, тя изучаваше в лъча на фенерчето лицата на двете изгубени любими същества на Джон. Не беше нагласена снимка с изкуствени усмивки и режисирано оживление. Вероятно това беше причината той да запази точно нея, да я сложи в рамка. Беше снимка по време на хранене, бебето седеше във високото си столче и очакваше хапката, която сигурно щеше да е първата, съдейки по чистото му личице. Майка му поднасяше лъжичката към устата му. Макар Мишел тутакси да разпозна Джон в лицето на бебето, то приличаше на майка си дори повече. Особено на тази снимка, където изражението и на двете беше еднакво — нещо като възторжено очакване. И двете бяха толкова живи. Толкова млади.

Шум наблизо я изтръгна от унеса й. В бързината и уплахата си тя се пресегна едновременно към снимката и фенерчето. Не успя да улови снимката във внезапно настъпилия мрак, тя падна и стъклото се строши с характерен и плашещ трясък. След това отново настана пълна тишина.

Струваше й се обаче, че бе някак различна от преди. Прилепена за стола, разтреперана, но неподвижна, тя си представи как наблизо още някой се ослушва досущ като нея да долови друг шум. Закри устата си с ръка, за да спре собственото си дишане, и безуспешно се опита да събере малко слюнка, за да преглътне.

На мрежестата врата явно имаше някой, защото тя отново изскърца. След секунда чу как се превърта ключ и лампите в коридора светнаха. Мъжки глас се провикна:

— Полиция! Въоръжен съм. Излезте, за да ви виждам.

Мишел понечи да стане, след това размисли:

— В спалнята съм, отляво. Стоя с вдигнати ръце. Няма да помръдна, докато не ми кажете.

Пак като последния път бяха двама, но не същите. Азиатецът, който държеше пистолет, когато влязоха, прибра оръжието в кобура си, след това се приближи към нея с отворен портфейл, за да види значката му. Каза й да се изправи и се представи като сержант инспектор Пол Тию от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Без да губи време, той я претърси бързо и щателно, след това я попита какво търси тук.

Реши да опита същата история, която беше дала резултат първия път.

— Наглеждам апартамента на Джон, докато го няма.

— Така ли? Може ли да видя някакви лични документи, моля?

Потърси в горния джоб на камуфлажната си риза и извади калъфчето с шофьорската си книжка, която той взе, разгледа внимателно и я показа на партньора си. Другият носеше куфарче. Беше нисък, тъмнокож, добре облечен и имаше туфичка косми под долната устна. Тию й върна калъфчето, огледа я от глава до пети и явно остана доволен от нещо.

— Добре, нека ви попитам пак — какво търсите тук?

— Нали ви казах, че…

Той клатеше глава отрицателно, спокойно, но решително. Посочи мрежестата торба в краката й.

— Тази чанта е пълна с мъжки дрехи, а оттук ми се струва, че виждам и една чекова книжка. Което ме кара да смятам, че сме ви хванали, когато сте се готвели да извършите кражба.

— Не! Не е така. Наистина — умолително се обърна тя към двамата мъже подред. — Вижте, имам ключ — извади го от предния си джоб. — Джон ми го даде. Не съм влязла с взлом. Той ми е приятел. Наглеждам нещата му.

— Дрехи — отново посочи Тию.

Тя бързо съобрази и обнадеждено каза:

— Пера му ги. Оставя ми ги в коша. Тъкмо ги носех обратно.

— В тъмното? В един часа през нощта? Страхотна приятелка сте, няма спор. Да не очаквате да ви повярваме?

— Е, той ми плаща, разбира се. Не много, ама…

— Знаете ли, че има заповед за арестуването на господин Холидей? По обвинение в убийство?

— Аз… знам. Чух за това. Но трябва да е станала грешка. Джон не би наранил никого.

— Знаете ли къде е?

— Не. Имате предвид сега, нали?

Тию се обърна към другия мъж:

— Според теб сега ли имах предвид, Лен? С това впечатление ли остана?

Другият мъж кимна и кратко изстреля към нея:

— Той имаше предвид сега.

— Не. Нямам представа къде е. Искам да кажа, че точно затова дойдох. Не съм го чувала от дни, почти от седмица. — Изведнъж очите й светнаха: — Вижте, бях в къщата и в петък — изломоти тя. — Тогава тук имаше други полицаи.

— Какви други полицаи?

— Онези със заповедта за обиск. Показаха ми значките си. Един бял и един чернокож.

— Кунео и Ръсел — отбеляза другият.

— Добре. Те разговаряха ли с вас?

— Както и вие. Провериха ми документите. Всичко.

— Защо сте идвали?

— Тогава по същия повод като сега, после идвах за вестниците на Джон.

— Забелязах, че все още са отвън.

Тя поклати глава.

— Само от последните три дни. Смятах да ги взема на излизане и да ги изхвърля.

— И сте казали всичко това на инспекторите Кунео и Ръсел?

— Да, ако така се казват.

— И те ви пуснаха да си вървите?

Тию беше в небрано лозе.

По-рано вечерта в дома на адвоката Харди, приятел на Глицки, Тию беше казал на лейтенанта, че ще дойде тук с Фаро. Рискът му се стори разумен. Но явно онова, което твърдяха всички, беше истина — че никое добро дело не остава ненаказано.

А на теория това пътешествие до дома на Холидей трябваше да бъде точно това — добро дело, макар и съпроводено с елементи на личен интерес. Глицки, Харди и съпругите им бяха наистина разстроени от проблема с Панос. Тию от години не беше виждал Ейб толкова сърдит, а Трея — която по мнението на Тию беше въплъщение на здравия разум, търпението и доброто настроение — беше още по-разгневена.

Същата сутрин Тию се бе обърнал към Глицки със своя проблем. Вероятно точно затова Ейб беше толкова скъп приятел и наставник. Идването тук щеше да бъде решение и за двамата, а също и за Харди. Тию остана с впечатлението, че Глицки и Харди бяха стигнали до решението си след сериозни спорове помежду си и явно никой от двамата не изгаряше от щастие, че единствената им възможност е да открият доказателства, които свързват Сефия, Рой Панос и Рее с тези убийства. Явно и двамата биха предпочели открит сблъсък с тези хора, но в края на краищата бяха служители на закона и трябваше да действат в съответствие с него.

Накрая Харди предложи Тию да дойде тук с Лен Фаро и да свалят отпечатъците от пръсти. Криминалистите вече бяха проверили местата, където бяха открити уличаващите доказателства от магазина на Силвърман. Бяха снимали вещите по местата им и бяха свалили отпечатъците от тях. Но не бяха направили цялостен оглед на мястото — чиниите в мивката, бравите на вратите, аксесоарите в банята.

Другите трима заподозрени никога не бяха стъпвали в дома на Холидей и Глицки смяташе, че Тию трябваше да успее да изкопчи от тях признания в този дух. Дори устно признание щеше да свърши работа, но ако беше писмено или на запис, още по-добре. След като се сдобиеха с това и ако успееха да открият отпечатъци от пръстите на някой от заподозрените в дома на Холидей, въпросът откъде са се появили подхвърлените доказателства щеше да доведе разследването или до някой от истинските заговорници, или до Уейд Панос.

Единствената трудност от гледна точка на Тию беше необходимостта да не се замесва в тази работа. Проблемът и изворът на нараненото му честолюбие беше фактът, че не е зачислен към разследването на нито едно от тези убийства, случили се след убийството на Сам Силвърман. Затова какво извинение би могъл да има, че е отишъл в дома на Холидей посред нощ, за да взема отпечатъци от пръсти?

Трябваше да ги даде на адвокатите по защитата. Те бяха лукава група, а Харди явно принадлежеше към тях. Тию просто нямаше да го споменава, докато не получи резултатите. Що се отнася до Ленард Фаро, Тию просто правеше рутинна услуга на двамата си колеги от отдел „Убийства“ Кунео и Ръсел, като извършваше пълен оглед на дома на един заподозрян в убийство. Отпечатъците щяха да отидат в лабораторията — Фаро нито щеше да узнае, нито да се поинтересува защо бяха необходими. Когато резултатите станат готови и ако се окаже, че има отпечатъци на Сефия, на Панос или на Рее, тогава Тию щеше да е установил най-малко връзката на Панос със случая, щеше да отиде при Джърсън и в открит мъжки разговор да му признае предишните си резерви за доказателствата и за тълкуването им от страна на Кунео и Ръсел.

Идеално.

Докато не се появи тази жена.

Не вярваше на нито една нейна дума. Дълбоко в себе си дори се чувстваше обиден, задето тя изобщо допуска, че в разказа й има нещо достоверно. Страшно му се искаше да й сложи белезници и да я отведе в управлението за по-сериозен разпит. Но това щеше да го изправи пред почти неразрешимия проблем да обясни на Джърсън какво изобщо е търсел тук. Цялата пясъчна кула щеше да се срути, ако не откриеше свързани с Панос отпечатъци, на които да се облегне. Несъмнено щяха да го изгонят от отдел „Убийства“, а вероятно дори да го понижат.

Имаше и един още по-голям проблем. Тию беше напълно сигурен, че тази Мишел Майер не само знае точно къде се намира беглецът Джон Холидей, но и че той е в дома й. Явно беше дошла да му вземе дрехи за преобличане и да му осигури достъп до парите му. Двамата с Лен можеха да я откарат до дома й, да закопчаят Холидей и да станат героите на утрешния ден.

Само дето Глицки не смяташе, че го е направил Холидей. И според Тию уликите не доказваха подобно нещо.

Нужна беше само добра полицейска работа, за да се изясни дали друга група заподозрени има съществен проблем с доказателствата. Жената, госпожа Майер, му бе дала обяснение — била е тук с Кунео и Ръсел преди три дни, а те не са се сетили да тръгнат по следата. Тию просто недоумяваше. Не това бяха търсили и затова не бяха забелязали нещо толкова очевидно. Несъмнено обясненията й са били толкова тромави и тогава, колкото са и сега.

Сама призна, че са проверили документите й. Затова на теория Кунео и Ръсел знаеха за нея толкова, колкото и Тию, само че той би се учудил, ако някой от тях си беше записал фамилното име или адреса й. Или ги беше запомнил, както направи той.

Джон Холидей беше техният заподозрян. Техният случай, не неговият.

Да си работят по него.

Всичко това мина през бързия ум на Тию, докато разпитваше набързо Мишел Майер. Тъкмо започваше да бърбори за вестниците, които щяла да вземе на излизане тази вечер.

— Значи просто ви пуснаха да си вървите?

— Да, сър.

Той се обърна към Фаро и вдигна рамене прекалено изразително:

— Е, госпожо Майер, явно тази нощ имате късмет. Двамата с инспектор Фаро имаме достатъчно техническа работа тук, а след като сте дали името и адреса си на другите инспектори, ще допусна, че те са направили необходимата проверка. Съгласен ли си, Лен?

Фаро захапа въдицата. Беше инспектор, но не беше следовател. Занимаваше се с експертизи и с огледи. Що се отнася до него, присъствието на жената имаше значение само дотолкова, доколкото замърсяваше местопрестъплението. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре.

— Стига да не пипа нищо повече. Оставете пощата — нареди й той.

Мишел чу думите им, но не знаеше дали да им вярва. Тию й махна с ръка, все едно беше дете:

— Карайте внимателно.

— Наистина ли? Може ли да си вървя?

Тию нетърпеливо кимна.

— Благодаря ви. Искам да кажа, извинете ме. Аз просто…

Забеляза мрежестата чанта в краката си и се наведе да я вдигне. След това мина покрай двамата полицаи и излезе през входната врата.