Джон Лескроарт
Първият закон (10)

9

Дан Кунео живееше в Аламеда, от другата страна на залива срещу Сан Франциско. В единайсет часа в понеделник сутринта имаше час за зъболекар. Въпреки че не искаше да пропусне един ден, в който можеха да поставят натясно основен заподозрян в убийство, мисълта цял ден да му текат лигите и да стои с безчувствена устна до партньора си също му беше омразна.

Беше чел много статии из списанията и бе слушал часове наред бръщолевенето на разни психоаналитици за това, как на човек му изгарят бушоните и как единственият начин да го избегнеш, е да не прекъсваш връзката си с истинския живот. Че не бива през цялото време да бъдеш ченге. Ако имаш час за лекар, не го отлагай. Ако си болен, остани си у дома. Работата не е всичко. Така че накрая Кунео успя да се убеди, че не зарязва случая Силвърман, като си взема свободен ден.

През последните две години бе натрупал единайсет неизползвани отсъствия по болест заради случаите, когато работата бе надделявала над физическото му неразположение. Но днес имаше час за стоматолог и още преди убийството на Силвърман той бе решил да полага съзнателни усилия да спазва подобни уговорки, каквото и да се случи, а при неговата работа винаги се случваше нещо. В името на психическото си здраве.

За да заглуши гласа на съвестта си, преди да успее да го разубеди, Кунео се обади на партньора си в събота сутринта и му каза, че в понеделник ще бъде в болнични. Ръсел, който живееше в Сънивейл, на около седемдесет километра южно от Сан Франциско, веднага реши да използва случая и да отиде на риболов някъде по крайбрежието. Разполагаше с още три дни, в които можеше да отсъства по болест, и като всеки познат нему общински служител, с изключение на Кунео, вярваше, че е лош късмет да ги оставя да се трупат, без да ги използва. Така че в понеделник той отиде за риба.

След като двамата инспектори бяха отсъствали от отдела три дни, когато се появиха във вторник сутринта малко след осем без четвърт, ги очакваше огромно количество работа: по две дузини телефонни обаждания и за двамата, на които трябваше да отговорят, преписи на свидетелски показания, свалени от диктофон, които трябваше да проверят за евентуални грешки. Прекараха на бюрата си три часа и половина, преди да излязат в обедна почивка — за около час в „Макдоналдс“ до Съдебната палата.

В един трябваше да бъдат в Академията за задължителния и предварително насрочен четиричасов курс по емоционална чувствителност. Ченгетата в Сан Франциско си правеха шеги с тези опити служителите на реда да бъдат превърнати в социални работници, но ако не посещаваха курсовете, им удържаха от заплатите.

Тема на днешния курс беше транссексуалността — навременен и актуален проблем, — тъй като наскоро общината бе решила да въведе допълнителни застраховки за служителите, които да покриват разноските по операциите за смяна на пола. Тези промени в управленската политика разкриха недостатъчната чувствителност на някои общински служители. Това важеше с пълна сила за полицаите, които се нуждаеха от специални наръчници за поведението си спрямо хора с трудно определим пол — по време на задържането им и на попълването на необходимите документи. Проблематичният момент касаеше самоидентификацията на субекта — ако човекът твърдеше, че е транссексуален, полицаите трябваше да се обръщат към него в женски род. Ако обаче имаше пенис, обръщението трябваше да е в мъжки род.

Въпреки специалното обучение тези проблеми си оставаха трудно разрешими за много от служителите.

На връщане от курсовете Кунео барабанеше по волана поредната мелодия. В падащия здрач той се обърна към партньора си:

— Значи, ако не поискам да ми отрежат пишката, не може да съм жена?

Ръсел го погледна намръщено.

— Току-що се провали на изпита, не схващаш ли? — После, след като разбра, че озадачеността на Кунео е напълно искрена, продължи: — Не е въпрос на желание, Дан. В съзнанието си можеш да си истинска жена, но все пак да имаш мъжки полов орган. Може толкова да си свикнал с него, че да не искаш да го махнеш, или пък това да ти се струва твърде скъпо…

— Не и в този град. Застраховката го покрива.

— Добре де, не и тук. Но на повечето останали места.

— Ако бях в такова положение, просто щях да се преместя тук, да си намеря работа в администрацията и да го отрежа с един замах.

Разговорът по тази тема продължи, докато стигнаха до отдела, където Кунео се надяваше най-сетне да могат да се занимаят със случая Силвърман. Или най-малкото да видят дали няма някакво движение по разследването. От друга страна, и двамата вече бяха отработили по десет часа и Кунео знаеше, че Ръсел ще бърза да се прибира при семейството си. Така че Кунео се отправи към кабинета на Джърсън и застана пред отворената му врата. Лейтенантът скоро вдигна поглед към него.

— А, ето те и тебе, Дан. Може ли да ми отделите една минутка — ти и Ръсел?

 

 

Стаята бе променена след напускането на Глицки. Тя и без това не беше голяма, а преди огромното бюро в центъра не позволяваше тук да се провеждат многолюдни сбирки. В ъгъла на помещението срещу бюрото имаше неудобен дървен стол, който осигуряваше около метър, където можеше да се настани някой посетител. Ако бяха двама, единият трябваше да остане прав.

Джърсън обаче бе поставил модерен модул покрай задната стена в ъгъла на стаята, който приютяваше компютъра, факса, принтера и телефона му. Така пространството в средата се бе освободило и стаята изглеждаше по-обширна. Лейтенантът бе любител риболовец на костури и стените бяха окичени със снимки на трофеите му и с реклами на лодки и на риболовна екипировка. На последния му рожден ден колегите му бяха подарили пластмасов костур, който свиреше „Don’t worry, be happy“. Джърсън го бе окачил над компютъра си.

Сега Кунео, Ръсел и Джърсън седяха един срещу друг на еднакви ергономични въртящи се столове. Нито от един от тях не изглеждаше щастлив. Бяха ядосани или най-малкото обезпокоени. Джърсън разказваше за намесата на Глицки.

— Мисли, че Панос пречи на разследването ви.

Устните на Кунео, който слушаше съсредоточено, безмълвно подсвиркваха някаква мелодия. Ръсел се наведе напред, подпря лакти на коленете си и попита:

— И каза ли защо мисли така?

— Не, нищо съществено. Само това, че Панос няма добра репутация.

Устните на Кунео спряха да се движат.

— Този човек е известен филантроп. Какви ги говори Глицки?

— Мисля, че говори за някои от хората, които работят за него.

— И какво по-точно? — попита Ръсел.

— Явно някои от тях в определени случаи се престарават. Отнасят се грубо с бездомниците и ги гонят от територията на участъците си.

— Браво на тях — каза Ръсел. — Все някой трябва да го прави.

— Може би е така, защото не посещават курсове по чувствителност като нас, професионалните ченгета.

— Шегуваш се, Дан — каза Джърсън, — но донякъде си прав. Очевидно проблемът е основателен, защото срещу Панос се води дело. Най-вероятно би могъл да си постегне персонала. Ако ме питате обаче, работата е там, че Глицки е от старата школа, а Панос не е истинско ченге. Глицки просто не одобрява патрулите.

— И Глицки мисли, че Панос умишлено се опитва да попречи на разследването ни. Защо да го прави? — попита Кунео.

— Нямам представа — отвърна Джърсън. — Но Глицки се е заел. Ходил е в магазина на Силвърман. А вчера сутринта е говорил с Лание.

— Лание? — Кунео се поизправи на стола. — Че за какво е говорил с него? Какво общо има той? Имам предвид със Силвърман.

— Не зная — каза Джърсън. — Може би за Панос.

— Какво за Панос? — Ръсел хвърли поглед към партньора си и пак се обърна към Джърсън. — Пропускаме ли нещо, Бари?

— Струва ми се, че Глицки не може да разбере какво общо има Панос с цялата работа.

— Какво общо ли? — повиши глас Ръсел. — Ще ти кажа! Появи се в магазина на Силвърман, защото един от служителите му откри тялото. Ето какво. После се оказа, че знае за игрите на покер — източника на парите, които са били откраднати от Силвърман. На следващия ден ни даде списък с имената на играчите, един от които се оказва приятел на вероятните извършители. Какъв точно е проблемът? Кажи ми, че не сме си свършили добре работата!

— Не мога да кажа такова нещо. Аз нямам проблем, не и с вас. Не и с разследването.

— Ето ти един проблем, Бари — защо се е загрижил Глицки? Какво толкова го интересува всичко това?

Джърсън стисна устни. Не искаше да обсъжда свой колега лейтенант. Накрая все пак реши, че инспекторите трябва да знаят.

— Аз лично имам усещането, че той иска да се върне в отдела, един бог знае защо. Баща му е бил приятел на Силвърман. Мисля, че е сметнал това за достатъчно добър повод.

— И как ще му помогне това да постигне целта си? — попита Кунео.

— Честно да ти кажа, нямам представа. Възможно най-добрият вариант е, че наистина иска да бъде полезен. На нас, на мен. Опитах се да си го обясня, но не успях. — Джърсън поклати глава и добави: — А може би не е това.

— А какво? — попита Кунео.

— Нищо.

— Искахте да кажете нещо — вметна Ръсел.

Джърсън ги погледна, размисли малко и каза:

— Добре, не мисля, че това е много вероятно, но ако Глицки успее да ви разколебае по отношение на източниците, които имате, вие може би ще се огънете и няма да задържите хората, които са виновни. Ще се издъните, ще дискредитирате и мен и много скоро ще ви доведат нов лейтенант.

— И ще изберат Глицки? — попита Кунео. — Не ми изглежда възможно.

— Притеснявате ли се, сър? — попита Ръсел.

Джърсън отговори сухо:

— Не бих казал, че съм си изгубил съня. Но бих се радвал, ако вие двамата успеете бързо да арестувате виновниците. Аз… — започна той и внезапно замълча.

Инспекторите почакаха малко, после Кунео попита:

— Какво има?

Той въздъхна и подхвана примирено:

— Когато споменах това на Батист, той каза, че може би има намесени и други фактори. Свързани с Глицки.

— И какви са те? — попита Ръсел.

Джърсън пак помълча, после понижи тон.

— Наистина искам това да си остане между нас, да не напуска тази стая. Разбрано? — Двамата инспектори кимнаха и Джърсън продължи: — Изглежда, че лейтенант Глицки има някакви приятелчета адвокати. Много добри приятелчета, защитници на ищците, които съдят УГП. Няма да им се отрази добре, ако точно сега пресата разгласи, че Панос ни е оказал съдействие в разкриването на убийство. Така той ще се издигне в очите на съдебните заседатели.

Ръсел се наведе напред.

— И твърдите, че Глицки работи за тези типове?

Джърсън свири отбой.

— Нищо не казвам. Казвам ви какво спомена Батист, сподели, че се носят такива слухове. Това е всичко. Хубаво е да го знаете, доколкото този факт е свързан с вашето разследване. Аз самият не съм сигурен дали вярвам на тези слухове. Носят се и приказки, че вашият заподозрян — Холидей се казваше, нали? — е събирал свидетели за процеса срещу Панос.

— Защо? Какво ще спечелят те от това? — попита Кунео.

— Искът е за трийсет милиона, което означава десет за адвокатите, ако спечелят. Малък процент от тази сума е добре дошла за всеки, който им помага. Как ви звучи това? А ако ние в отдела оплескаме нещата, Глицки се връща тук на бял кон.

— Няма да ги оплескаме, Бари — каза Ръсел, — всичко върви като по вода. Утре сутринта спипваме Холидей и изнервяме него и съучастниците му с твърдението, че някой от тях е пропял. Един от тях все ще си каже всичко и тогава ще ги закопчаем.

— Сигурни ли сте, че са те?

— Онова хлапе Крийд на практика ги разпозна — разпери ръце Ръсел. — Няма друга версия, Бари. Не, всичко си пасва.

Кунео и Ръсел си тръгнаха по тъмно. Искаха на следващия ден в десет сутринта да отидат в „Ноев ковчег“. Холидей бе дневна смяна, щяха да го спипат там и да си поговорят надълго и нашироко.

Кунео си помисли дали да не предложи на Ръсел да се отбият още тази нощ в „Ноев ковчег“, за да попритиснат още малко Клинт Тери и Ранди Уилс, но знаеше, че Линкълн ще иска да се прибере у дома — семейството бе приоритет за него. Освен това самият той имаше среща с Лиз, секретарката от офиса на Панос, а ако отложеше още първата им среща в последния момент, щеше да му бъде трудно да я придума да излязат втори път. И на последно място — днес бяха работили вече единайсет часа, а напоследък само им опяваха, че имат твърде много извънредни часове. Кунео бе убеден, че нещата могат да почакат до утре и че това едва ли ще промени нещо. От петък насам не се бе случило нищо. Кунео винаги се притесняваше, че разследванията не вървят по график, но този път всичко бе като по ноти.

От осем и половина вечерта в петък двамата инспектори не бяха се занимавали сериозно с разследването на убийството на Силвърман. Тогава бяха взели показанията на Крийд, който колебливо бе идентифицирал Тери, Уилс и Холидей. Сега беше шест и половина във вторник, деветдесет и четири часа по-късно.

 

 

Беше малка, но приятна изненада. Надвечер адвокатите бяха приключили с показанията на Арета Лабонте.

Харди щеше да успее да се прибере за вечеря. Качи се в кабинета си, обади се на Франи да й съобщи добрите новини, после прослуша съобщенията си — нямаше нищо важно. Сложи няколко папки в куфарчето си. Долу се спря на стълбите пред кабинета на по-възрастния адвокат. Дик Крол, който бе поостанал, за да си поговорят, вече си бе отишъл и Фрийман седеше сам пред бюрото си и палеше остатъка от пурата, която бе запалил в ранния следобед.

— Нямаш представа колко е хубаво, че мога да вляза при теб, без да ме спре Филис, за да ме попита какво искам — каза Харди.

Фрийман държеше пурата в устата си и я въртеше на пламъка на една кибритена клечка. Когато я запали, всмукна доволно и я остави в пепелника. Жената, която отдавна работеше на рецепцията във фоайето, Филис, бе истински тиранин, чиято основна роля бе да блокира достъпа до кабинета на Фрийман. Предложенията на Харди да я уволни, многократно бяха срещали пълно пренебрежение от страна на Фрийман.

— Мисля, че господин Крол започва да се притеснява. И точно навреме — доволно заяви Фрийман и махна неопределено с ръка. — Току-що ми предложи да се споразумеем.

— Колко?

— Четири милиона. Явно губя форма. Мислех си, че ще предложи най-много три и половина.

— Помня. — Харди влезе в кабинета и седна на един от столовете. — Така или иначе, е доста по-малко от трийсет.

Фрийман издиша дима.

— Да. Въпреки че, както отбеляза господин Крол, това означава по милион и отгоре за двама ни и то веднага. Той явно си мисли, че нашата компенсация — моята, твоята и на кантората — са най-важното нещо. Дори не му хрумва, че може би става въпрос за нашите клиенти. Или пък за неговите.

Харди кръстоса крака.

— Та значи четири милиона — какво излиза тогава?

— Да речем по триста хиляди на ищец, което след облагането прави сто и петдесет хиляди.

— Все пак — каза Харди, — това са си пари.

Фрийман подмина репликата му.

— Ами! Ще се изпарят за година-две. И това е само първото му предложение. Отказах му категорично и заявих, че е много далеч от истината. Но успях да науча нещо.

— И какво научи?

— Че Панос разполага с четири милиона, които на драго сърце би ни дал. Освен това не броим застраховките. Откъде има толкова пари? — попита той и известно време подъвка замислено пурата си. — Както и да е, дадох му да разбере, че възнамерявам да изхвърля неговия клиент от бизнеса. Че той е обикновен гангстер и знае това много добре.

Харди се ухили:

— Трябваше просто да проявиш искреност и да му кажеш какво мислиш. И какво ти отговори той?

— Малко се пообърка. Каза, че никой няма да спечели, ако превърнем това в лична вендета. Че се държа безотговорно към клиентите си. И че ще се обърне директно към теб.

— Към мен? За какво?

— Очевидно си мисли, че си по-разумен. Казах му да прави каквото иска. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Съвсем не. Просто пак ще го препратя към теб.

Фрийман кимна развеселено.

— Казах му, че най-вероятно ще постъпиш така.

— А той?

— Предупреди, че ако нещата пак опрат до мен, ще си имам неприятности.

Харди се наведе напред.

— Заплаши те? Директно?

Фрийман не обърна внимание на думите му.

— Не беше дори заплаха. Евтино театралничене. Само за това ги бива. Всъщност са страхливци, не си ли съгласен?

— Всъщност е така. Но това не означава, че няма да се опитат да направят нещо.

— Няма начин. Изплашени са и затова се опитват да сплашат и мен. Всичко е само поза, а освен това аз, както знаеш, съм неуязвим.

— Мразя, когато казваш това — заяви Харди и лицето му се изкриви в гримаса.

Възрастният мъж се ухили.

— Зная. Това е част от удоволствието. Но ти само почакай, след една седмица ще се върне с ново предложение — за шест, а може би и за осем милиона. Ако се стигне дотам, може и да ги изслушам. А може би няма. — Фрийман се усмихна доволно. — Казвал ли съм ти, че обичам работата си?

— Няколко пъти — каза Харди, — а аз — семейното гнездо, към което отлитам сега. Искаш ли да те откарам у вас?

— Не — каза Фрийман и посочи безредието върху бюрото си. — Имам още малко работа. А и Джина няма да се прибере до час-два.

— Тя оттук ли ще те вземе?

— Шегуваш ли се? Само шест пресечки са. Имам нужда да се пораздвижа. До утре! Карай внимателно.

 

 

Седяха на масата и вечеряха. Лицето на Ребека изразяваше отвращение.

— Това просто е противно! — каза тя.

— Мисля, че е страхотно — отвърна Винсънт.

— Не е противно, Бек. Те се обичат.

— Но той е толкова… искам да кажа…

— Стар? — помогна й Франи. — Древен?

— Не е само това. Да, стар е, но също така…

Харди вдигна предупредително показалец.

— Или хубаво, или нищо. Говорим за Дейвид Фрийман. Той е страхотен човек и има право на семейно щастие. Както аз съм щастлив с майка ти — каза Харди и намигна на Франи.

— И аз с баща ти — каза тя.

Ребека обаче се направи, че не ги чува. Не искаше да сменя темата.

— Но, боже господи, помислете си за Джина! Та тя трябва да го целува! — възкликна момичето и потрепери при тази мисъл.

— И не само го целува, можеш да си сигурна.

— Благодаря, Винсънт — каза Франи, — и достатъчно!

— Предлагам ви да поиграем на една игра — каза Харди. — Бек, ти си първа. Целта е да се опиташ да кажеш цяло изречение, без да използваш думите „искам да кажа“.

Ребека беше много умно дете. Не се поколеба и за секунда, усмихна му се жестоко и отвърна:

— Тогава няма да мога да ти кажа следното: „Татко, искам да ти кажа, че те обичам, въпреки че понякога си много подъл“.

Това се понрави много на Винсънт, който вдигна ръце, сякаш тя току-що бе отбелязала гол.

След вечеря двамата с Франи отидоха в дневната, за да допият виното си, а децата разчистиха масата и започнаха да мият чиниите — това бе относително нов етап от кампанията на Харди за качествено подобряване на живота у дома. Франи седна на дивана, подвила единия си крак под себе си, а Харди се настани на фотьойла с вдигнати върху кушетката крака. Без да обсъждат забележките на децата, те се върнаха на темата за венчавката на Фрийман.

— Мислиш ли, че той е добре? — попита Франи. — Имам предвид физически.

— Дейвид ли? Здрав е като бик. Защо?

— Просто ми се струва твърде неочаквано. Чудя се дали не са му казали, че скоро ще умре. И дали не иска всичко, което притежава, да остане собственост на Джина.

— Би могъл просто да го спомене в завещанието си. Мисля, че се обичат, колкото и странно да изглежда — каза Харди с усмивка.

— Защо казваш това?

Харди сръбна от виното и понижи глас.

— Ами, Бек донякъде беше права. Дейвид не е Брад Пит все пак. Дори не е и Уолъс Шон.

— И какво значение има това?

— Никакво, зная. Трябва да сме над тези измишльотини. Но все пак…

Франи го изгледа назидателно като учителка.

— А ние се чудим защо Бек се интересува толкова от външния си вид!

— Надявам се, че ще си избере нещо далеч по-добро от Дейвид — ухили се Харди.

— И аз. За твое сведение обаче, аз самата бих предпочела Дейвид пред, да речем, Джон Холидей.

— Много благородно от твоя страна, но мисля, че си малцинство.

— За щастие не ми се налага да избирам — каза Франи, — вече си имам напълно приемлив съпруг.

— Напълно приемлив значи! А говорят, че с годините страстта отшумява. — Харди допи виното си и се вгледа в чашата, сякаш се чудеше къде се е дянало съдържанието й. — Но ти току-що ми напомни… — каза той и се надигна.

— Какво?

— Толкова бях погълнат от тези показания. Исках да се свържа с Джон и да проверя как е положението. Това, за което стана дума в петък.

— Още неприятности ли има?

— Може би не. Иначе щях да разбера. Аз…

Телефонът иззвъня. Някой веднага вдигна слушалката от кухнята. Харди се обърна към Франи и направи кисела физиономия.

— Ако е Дарън, не ни мърда един час.

Но дъщеря му извика:

— Татко, за теб е!

* * *

Мат Крийд провери входната врата, после освети с фенера обширното фоайе на туристическата агенция „Лакшъри Бокс“. Всичко бе наред и това никак не бе чудно. Намираше се в най-изисканата част на района си, съвсем близо до площад „Юниън“. Общината бе подела кампания да се прогонят скитниците от местата, които често се посещаваха от туристи, въпреки това обаче основните проблеми в северната част на Трийсет и втори участък все още бяха свързани именно с бездомниците или с психично болните.

За разлика от повечето си колеги, Крийд не се опитваше да прогони тези нещастници от района си. Не им позволяваше да спят, да спират количките си, да уринират или да удовлетворяват други свои лични нужди в близост до входовете или на други места в охраняваните от патрулите сгради. Иначе ги оставяше на мира.

Вече бе много късно, оставаше му още час дежурство. Той зави надясно към „Стоктън“ и едва направил десетина крачки, внезапно забеляза някакво нехарактерно движение, сянка в началото на отсрещната тясна пресечка. Крийд познаваше мястото добре. Тъй като уличката свършваше точно до мястото за разтоварване на стока зад сградата, която се намираше една пресечка по-надолу, тя бе по-скоро платно за превозни средства, отколкото истинска улица. Това място бе любимо нощно свърталище за бездомниците от района, защото бе на завет от острия вятър, а и наблизо имаше кофа за боклук, в която околните ресторанти обикновено изхвърляха недоядената от клиентите храна. Обикновено Крийд минаваше точно покрай него в края на обиколката си.

Някаква бутилка полетя ниско до платното и право към него, удари се в бордюра и се разби точно пред краката му. Той застина. Преди никога не би постъпил така, но може би заради уплахата от нощта на убийството, сега той измъкна пистолета си и пресече улицата. Когато стигна началото на уличката, Крийд все още чуваше звука от бягащи стъпки. Той се спря и се прислони до съседната сграда, за да си поеме дъх. След случилото се в магазина на Силвърман, той реши да остане на пост и да повика подкрепление. Рой Панос със сигурност беше някъде в района и щеше да дойде при него за не повече от десет минути.

След това обаче Крийд си помисли за подигравките, които ще трябва да изтърпи. Рой щеше да му натяква как някакъв бездомник е хвърлил бутилка по него и той не е могъл да се справи сам със ситуацията. Имал нужда от, видите ли, подкрепление. Можеше да падне и в очите на Уейд, който не криеше презрението си към страхливите или нерешителните. Ако работиш за Уейд, или трябва да бъдеш мъжкар, или скоро оставаш без работа.

Крийд бе стиснал челюсти, всичките му сетива бяха нащрек. Част от него знаеше, че се чувства така заради престрелката от миналата седмица. Спомни си хвалбата на Ник Сефия предната вечер, че стрелбата го възбуждала. Не намери в нея нищо забавно. Или вярно. Дори само мисълта за това…

Но защо седи тук и мисли? Нямаше признаци, че някъде се извършва обир. Бе просто някакъв бездомник — Крийд го бе видял, или поне сянката му. Бездомник, който е намерил бутилка вино и я е захвърлил в яда си, когато я е изпразнил. Може би дори не бе забелязал Крийд, камо ли да се е целил по него. Поклати глава при мисълта за това, колко големи са очите на страха му, и осъзна с изненада, че все още стиска в ръка оръжието си. Прибра го обратно в кобура — каквото и да бе станало, едва ли щеше да му се наложи да го използва — и светна с фенерчето си.

Пое си дълбоко дъх и тръгна по уличката.

Тя бе широка към три метра и дълга около двеста-двеста и четирийсет метра. Светлината на фенерчето бе много ярка, но оттук не осветяваше добре контейнера за смет вляво, в дъното. Обикновено по това време виждаше поне двама-трима скитници, седнали на товарната платформа, а в нишите на входовете на сградите се гушеха още трима-четирима — смътни купчини, които отблизо се оказваха хора, увити във вестници и дрипи. Тази нощ обаче тях ги нямаше.

Уличката нямаше друг изход, освен този, по който бе минал. Човекът, който бе хвърлил бутилката, навярно се криеше някъде край контейнера за смет или вътре в него. Крийд направи още десетина крачки.

— Хей! — викна той и гласът му прокънтя зловещо между стените от трите страни. — Ела тук! Трябва да поговорим.

Нищо. Крийд изруга и насочи фенера към кофата.

— Хайде! — викна той. — Каквото и да е, можем да оправим нещата.

Помисли си дали да не забрави за случилото се, да се върне на „Стоктън“ и в участъка, да съобщи на лейтенанта, че може би има нещо нередно в района и да го помоли да изпрати двама от хората си да огледат наоколо. Така би заобиколил и двамата братя Панос. А и какво би могъл да направи с този човек, когато се покажеше? Да го отведе в участъка? Да го удари по главата? Да го изкъпе и да му купи кафе? Не. Не става.

Зарежи го, помисли си той. Глупаво е.

Обърна се и се запъти към улицата. Бе направил седем-осем крачки, когато друга бутилка се разби на около метър зад него, а стъкълцата осеяха земята наоколо като диаманти. Крийд подскочи от уплаха.

Сега вече наистина се ядоса.

— Аха, забавление ли си търсиш, задник такъв?

Крийд освети с фенера контейнера за смет и го разклати на всички страни.

— Излизай! Не ставай глупак!

Отстъпи малко, спря и пак насочи фенера. Накрая долови някакво движение зад кофата. Направи крачка натам, чу шум. Още едно движение — отляво, пред кофата, на около двайсет метра пред него.

Извърна се натам.

В следващия миг бе мъртъв.