Джон Лескроарт
Първият закон (12)

10

Най-умният инспектор в отдел „Убийства“ в Сан Франциско, ако не и на цялата планета, работеше солово. Пол Тию — ветеран със своите шест години в отдела, бе дежурен, когато бе прието обаждането малко след един сутринта. Охранител на име Матю Крийд не бе рапортувал на свръзката в станция „Тендърлоин“ в края на дежурството си и при последвалото претърсване на маршрута му от градската полиция и от частните патрули бяха намерили трупа му. Бе застрелян с два изстрела от близко разстояние и лежеше проснат до един контейнер за смет на няма и две пресечки от площад „Юниън“.

Въпреки че улики почти липсваха, инспектор Тию прекара остатъка от нощта на местопрестъплението заедно със следователския екип. Забеляза някои потенциални аномалии, които впоследствие можеха да хвърлят светлина върху престъплението. Например две купчинки натрошени стъкла, явно от бутилки — едната отсреща на „Стоктън“ от другата страна на улицата, на няколко метра от началото на пресечката, а другата — в самото й начало. Не че счупените стъкла бяха кой знае колко важна улика — те бяха като сутрешна роса за много от градските улици, — но Тию твърдо вярваше в събирането на всякакви сведения, на които попадаше, с надеждата, че впоследствие те ще придобият някакъв смисъл. Той помоли следователския екип да събере всички парчета, достатъчно големи, за да е останал върху тях някакъв пръстов отпечатък.

Тию разполагаше и с достатъчно добре оформен отпечатък от обувка четирийсет и втори номер с гладка кожена подметка. От кофата за смет се стичаше смрадлива лепкава течност и някой бе стъпил върху нея, а после върху сухо място на тротоара. Тию знаеше, че отпечатъкът може да не е на убиеца. Мястото около товарителната площадка в края на дългото платно бе любимо свърталище за градските бездомници, така че бе много вероятно отпечатъкът да е оставен от някой от тях.

От друга страна Тию бе истински педант и вече бяха направили предварителен анализ на пръските кръв, а също и много снимки на мястото — трудна задача посред нощ. Мястото на отпечатъка отговаряше на евентуалната позиция на стрелеца — до предния ъгъл на контейнера за смет, тоест на ъгъла откъм улица „Стоктън“. Това едва ли щеше да е решаващото доказателство, но все пак бе нещо. Щеше да го вземе. Накара следователите да приберат част от течността като улика.

Помагаше му фактът, че жертвата е униформен. Макар и само помощник-патрул, Крийд все пак бе един от тях. Всеки от екипа щеше да отдели толкова време, колкото Тию поиска, за да залови човека, убил ченге.

Не откриха гилзи, но късметът им се усмихна и намериха един от двата куршума трийсет и осми калибър, които бяха преминали през тялото на убития, оставяйки относително чисти дупчици отпред, и въпреки че имаше две рани, откъм гърба нямаше зейнала разкъсана плът. Затова Тию бе заключил, че най-вероятно куршумите не са с кухи върхове и че ще успеят да открият единия или и двата куршума. Оказа се напълно прав. Освен това откриха дупка от куршум в един импровизиран буфер до стената на една от сградите, който я предпазваше да не бъде остъргана от товарните камиони. Почти напълно запазеният куршум бе преминал през подобната на гума материя от външната страна на буфера и се бе забил в дебелото дърво отдолу.

Разбира се, куршумът сам по себе си не означаваше нищо. Вероятността да открият оръжието и да го свържат с конкретна личност и с намерения куршум, като по този начин той действително спомогне за разкриването на престъплението, бе крайно малка. Все пак Тию беше доволен, че парченцето олово, поставено в найлонова торбичка, бе поело към шкафа с доказателствен материал. Никога не се знае.

Непосредствените впечатления също бяха от значение, въпреки че бяха още по-мъгляво свидетелство от потенциалните веществени доказателства. За разлика от тях обаче, впечатленията бяха нетрайни. Тию ги записваше, за да не ги забрави, когато Джърсън се появи точно в осем и половина сутринта. Технически погледнато, дежурството на Тию бе изтекло преди два часа и половина, но той не даваше и пет пари. Нямаше да вписва тези часове като свръхнатовареност. Не се нуждаеше от повече пари, а и знаеше, че в крайна сметка педантите, които отговарят за повишенията, ще разберат, че той разкрива случаите и им струва по-малко. А и нямаше нищо друго, с което да се занимава. Нищичко.

От петнайсет минути колегите му идваха един по един и постепенно отделът се изпълваше с гласове и с мирис на кафе. Сара Евънс бе открила, че някаква кънтри певица носи същото име, и радиото й работеше тихо. Тию се опитваше да работи в тази обстановка, като полагаше невероятни усилия да се съсредоточи.

Но безуспешно, поне за момента. Джърсън си проправи път през стаята и изненадващо — те двамата едвам се понасяха — спря пред неговото бюро и го изчака да вдигне поглед.

— Имаш ли минутка, Пол? Ще ти бъда задължен. В кабинета ми. Благодаря.

Той се обърна и продължи нататък.

Случваше се за пръв път, но Тию знаеше, че несъмнено го вика за някакви бюрократични бумаги. Той въздъхна, бутна назад стола си и стана. Не можа да се въздържи да не направи сравнение между новия лейтенант и бившия си шеф Глицки, който също би могъл да дойде до бюрото му, но би разбрал, че в момента Тию работи съсредоточено, най-вероятно върху поредния случай на убийство, който трябва да разреши. Ейб щеше да усети, че трябва да го остави да довърши започнатото, или пък щеше да го разпита за случая и какво е открил по него. Щяха да обменят идеи и версии за случая.

Но това не можеше да се очаква от Бари Джърсън, който изучаваше колони с цифри на компютърния екран, извърнат настрани от вратата, когато Тию почука на стената.

— Сър?

Джърсън изключи екрана, завъртя се на стола си и посочи към останалите столове в стаята.

— Не искам да те задържам, ако искаш да се прибираш у дома — започна той.

— Не. Довършвах някои неща, но имам още половин час. Какво мога да направя за вас?

Джърсън реши да не губи повече време. Махна с ръка по посока на бюрото си.

— Четях рапорта за инцидента по време на снощното ти дежурство — това, с което вероятно се занимаваш в момента, помощник-патрула…

— Мат Крийд — подсказа му Тию.

— Точно така. Мисля, че е много вероятно този случай да е свързан с друг случай на убийство. — Подмина незададения от Тию въпрос и продължи: — Не зная дали си запознат със случая Силвърман.

— Разбира се — Джърсън не знаеше, но Тию бе запознат с всички случаи. — Заложната къща на „О’Фаръл“. Миналия…? Миналия четвъртък? Кунео и Ръсел, нали така?

— Знаеш всичко останало, а не си чувал за Крийд? — Тию се направи, че не забелязва саркастичния му тон.

— Не зная всичко, сър. Само голите факти. — Не искаше да поставя Джърсън в неизгодно положение, затова си придаде отзивчиво изражение. — С какво е бил замесен Крийд в случая?

— Бил е единственият свидетел на обира в магазина на Силвърман. Преследвал тримата заподозрени няколко пресечки, но ги изгубил. После се върнал и открил трупа.

— Ясно.

Тию нямаше ни най-малка представа накъде клони Джърсън, но и не смяташе да му помогне да стигне дотам. Чакаше отпуснат в стола, подпрял глезена на единия си крак върху коляното на другия.

Джърсън прочисти гърлото си и най-сетне продължи:

— Работата е там, че Кунео и Ръсел са разпитали Крийд и той до голяма степен е успял да идентифицира заподозрените.

Това изненада Тию, но изражението му остана непроницаемо.

— До голяма степен? — попита той. Не знаеше какво означава това. — Със сигурност? По име? Или по снимки?

— По име. Инспекторите са нямали време да съставят албум със снимки. Но Крийд е стеснил кръга до три отрепки от квартала. Клинт Тери, Ранди Уилс и Джон Холидей.

Тию автоматично запамети чутите имена в суперкомпютъра, който носеше между ушите си. Смая се, че деветдесет и шест часа след убийството никой не се е погрижил да покаже снимки на главния свидетел. Въпреки това продължи да мълчи вежливо и очаквателно.

— Искам да кажа, че ако тези две убийства са свързани, вероятно дело на една и съща ръка, може би ще бъде по-добре, ако прехвърлим случая Крийд на инспекторите, които работят по Силвърман, защото имат предимство във времето. Исках да те уведомя предварително.

Тию се смая още повече. Когато две убийства изглеждаха свързани, инспекторите по двата случая работеха заедно. А него го изтегляха от случая.

— Няма проблем, сър — каза той с равен глас. — Ще се радвам, ако мога да ги въведа в случая, въпреки че няма много за казване. Кой ще работи по случая — това е ваше решение.

— Не си огорчен?

— Изобщо. — После добави, за да разведри обстановката: — Потокът от случаи при мен няма да пресъхне.

— И аз мисля така.

Но въпреки че нямаше нищо против да прехвърли последния случай, Тию имаше един въпрос. Той винаги имаше въпроси.

— Значи предполагате, че заподозрените някак са разбрали, че Крийд ги е идентифицирал, и са го убили, за да му попречат да даде показания срещу тях?

Джърсън направи гримаса.

— Зная само, че свидетел по един случай се оказва жертва в друг, а двамата ти колеги са започнали по-отрано. Трябва да уцелим два заека с един куршум, това ми е мисълта. — Той разтвори широко ръце и стана. — Ефикасност. Шефовете обичат тази дума.

Тию също се бе изправил. Знаеше, че разговорът е приключил, но искаше да се увери, че двамата с Джърсън са се разбрали напълно.

— Ако искате, тази сутрин ще остана още малко да ги информирам.

Джърсън отхвърли идеята.

— Както и да е, ти и без това вече работиш извънредно. Когато приключиш с подробния доклад, той и сведенията за инцидента трябва да са им достатъчни като начало. Ако имат по-специфични въпроси, винаги могат да те питат по-късно.

 

 

Кунео не бе сигурен, че одобрява оперативната версия за случая, същата, за която бе попитал Тию. Кунео бе дефинирал правилно проблема, който притесняваше и Тию. Въпреки че присъствието на Крийд в две убийства на територията на Трийсет и втори участък през изминалата седмица бе наистина будещо интерес съвпадение, това според Кунео не бе достатъчно доказателство, че двата случая са свързани. Струваше му се, че единствената връзка, която би могла да съществува, е възможността заподозрените да са разбрали, че Крийд ги е идентифицирал.

— А как биха могли да разберат? — Той и Ръсел бяха в кабинета на лейтенанта час, след като Тию се бе прибрал вкъщи, и Кунео поклащаше крака в такт с някакъв негласен ритъм. — Ако случаите са свързани, трябва да се е случило точно това, нали? Искам да кажа — те трябва да са знаели, че Крийд е заплаха, не съм ли прав?

— Да — каза Ръсел, — явно са знаели.

— Това ми е мисълта. Но как? Не мисля, че е бил толкова тъп. Какво може да е направил? Отбил се е в „Ноев ковчег“ и е казал на тримата, че ги е разпознал?

— Сигурно не, но е направил нещо подобно. — Джърсън явно не виждаше никакъв проблем. — Хайде, Дан. Хлапето за пръв път си има работа с истинско убийство. Той е единственият свидетел, за бога! Все на някого е казал. Много се е гордеел, не е ли така?

Той погледна Ръсел. И Ръсел се съгласи с него.

— И този някой е казал на някой друг и така нататък, докато е стигнало до Тери. Отнело е четири дни. Много време е това. Напълно достатъчно.

Краката на Кунео спряха да подскачат.

— Добре — каза той. — Ако на вас двамата всичко ви звучи идеално, аз млъквам. Но ако това е концепцията ни, можем да уредим нещата много бързо и веднъж завинаги.

Ръсел вметна на скорост:

— Балистична експертиза.

Кунео му кимна.

— Имаме куршум и от убийството на Силвърман. Два куршума, ако и пистолетът е един и същ — ето я връзката. Установяваме връзката, за нула време получаваме съдебно разпореждане и тръгваме на лов за съкровища.

След като напуснаха кабинета на Джърсън, Ръсел отиде до компютъра на отдела и изпрати до лабораторията писмо по електронната поща с молба за експертиза, обозначено като „Убийства — спешно“. Куршумите от двете местопрестъпления сигурно вече бяха заведени под номер в шкафа с веществени доказателства в мазето на Палатата. Когато куршумите стигнеха до криминалната лаборатория — а между нея и Палатата имаше непрекъсната куриерска връзка, — те можеха да ги сравнят с електронен микроскоп, което нямаше да отнеме повече от петнайсет минути.

Ако имаха късмет, можеха да приключат още днес. Докато Ръсел беше на компютъра, Кунео провери оставените за тях съобщения и откри, че Рой Панос ги е търсил рано предната вечер — имал страхотни билети за мача този уикенд, които не можел да използва. Ако проявявали интерес, защо да не се срещнат в „Джонс Грил“ в центъра на Трийсет и втори участък, да направят един ранен обяд и да ги вземат.

Обаждането бе преди убийството на Крийд и затова Кунео звънна на Рой да го попита дали е в състояние да се занимава с един такъв обяд. Изтощен, защото почти не бе спал предната нощ, Рой все пак искаше да се срещнат. Можело и да им помогне с нещо по отношение на Крийд, докато случаят е още пресен. Ако неволно бил дочул или разбрал нещо, което би им помогнало да открият убиеца на Мат, той искаше двамата инспектори да го изкопчат от него.

Най-сетне, най-сетне, най-сетне Кунео и Ръсел успяха да се измъкнат от Палатата. В десет без пет бяха паркирали срещу „Ноев ковчег“ и чакаха да им се удаде случай да закопчаят Джон Холидей. И да разберат къде е бил предишната нощ.

След четвърт час Кунео излезе от колата и задумка по вратата на бара за около двайсетина секунди.

В единайсет без четвърт Ръсел вече не можеше да изтърпи нито миг повече да стои в колата до своя свръхенергичен партньор. Той провери отново вратата на „Ноев ковчег“, после тръгна по уличката, която завиваше към задния вход. И той бе заключен. Вътре не светеше и нямаше никакви признаци на живот.

Бяха казали на Рой Панос, че ще се срещнат в единайсет и половина. Десет минути преди това Кунео запали и включи на скорост.

— Как си изкарва прехраната тоя човек, като изобщо не си отваря заведението?

— Може би изобщо няма да се появи — допусна Ръсел. — Може да е избягал.

Кунео погледна към него, прицели се с пръст и натисна въображаемия спусък.

 

 

Историите за безброй завоевания, които Джон Холидей разказваше на приятелите си, между които бе и Дизмъс Харди, напоследък бяха пълна измишльотина. Истината бе, че се бе влюбил и не искаше да изглежда като глупак, ако нещата не потръгнеха.

Докато Ръсел и Кунео го чакаха пред „Ноев ковчег“, той бе в прекрасния апартамент на Мишел — скромен, само с една спалня, но изключително добре поддържан. Намираше се откъм задната, „нетуристическа“ права част на „най-кривата улица на света“ — „Ломбард“. Бе само на втория етаж, но точно на това място улицата се спускаше стръмно надолу по една скала, така че от прозореца се разкриваше гледка за милиони към залива и към моста „Голдън Гейт“. Мишел живееше в тези три стаи още от колежа, преди осемнайсет години, и бе останала тук благодарение на контрола върху размера на наемите — днес в Сан Франциско не би могла да си намери и необзаведена пристройка за тези пари. Журналист на свободна практика, Мишел пишеше от време на време за националните списания, но най-често публикуваше в местни вестници и рекламни притурки. Тя се занимаваше също и с приятната работа да пише кратки статии за ресторантите в града, а те й помагаха да закърпи някоя дупка в доходите си, като осигуряваха вечери за нея, а често и за човека с нея.

Отначало не общуваха лично, а чрез Интернет. Всъщност, понеже Мишел подписваше писмата си с псевдонима „господин Майер“, Холидей дори не знаеше, че си пише с жена. В началото на лятото Мишел бе представила в една рекламна притурка, наречена „Рашън Хил Колър“, новооткрит малък испански ресторант — „Тапа Ботъм“, който се намираше в подножието на Рашън Хил.

В статиите на Мишел за различните ресторанти често се долавяше нещо от стила на М. Ф. К. Фишър^[1] — елементи от културната история, философски разсъждения и споделен личен опит освежаваха иначе баналното представяне на менюто и обстановката в заведението. Тази статия бе събудила у Холидей чувства, които дълго време бе таил дълбоко в душата си.

Бе прекарал медения си месец с Ема в Испания, на Коста Брава. Бяха в малко рибарско селце на име Тоса де Мар, на шейсетина километра северно от Барселона. За Холидей по онова време самият въздух сякаш бе зареден с обещания, с усещането, че животът му най-сетне ще потръгне, че празнотата, която го обгръщаше преди, си е отишла завинаги. И този кратък сезон на надежди бе обвеян с аромат на шафран, чесън, орегано, лук.

Веднага щом изчете статията, Холидей се отправи към „Тапа Ботъм“, където всеки следващ залък му доставяше все по-голяма наслада. Охлюви в сос от лютиви чушлета, октопод, испанска тортила — всъщност омлет от лук, картофи и яйца — хляб с хрупкава коричка, намазан с домати и чесън. Когато се прибра, зачервен от изпитата бутилка розе, той веднага написа писмо на господин Майер чрез „Колър“, за да му изкаже благодарности за препоръките му. Без много да му мисли, завърши писмото си с думите: „Щастието напоследък ми убягва, но докато се хранех там, аз наистина бях щастлив“.

Тя му писа на следващия ден и кореспонденцията между тях стана нещо обичайно, като постепенно стопяваха дистанцията помежду си. Накрая, след като стана ясно, че сигурно живеят наблизо, се уговориха да се срещнат. Мишел се появи в обичайното си облекло — войнишко яке, широки камуфлажни панталони, военни боти и странна шапка, която бе избрала от чудатата си колекция от шапки, купувани от магазини със стоки с намалени цени. С очилата с дебели черни рамки, с ниско нахлупената си шапка и разчорлената тъмна коса, спускаща се над лицето й, а също и заради пълното отсъствие на грим, тя не привличаше никакво неоправдано внимание.

Обядът беше приятен за Холидей и въпреки че Мишел се оказа симпатична, тя не бе от типа жени, които би започнал да ухажва. Ясно бе, че не е някоя случайна жена; тя преливаше от ентусиазъм, мисли, чувства, идеи, остроумие. Не бе срещал такава жена, не и след Ема. И определено не бе от типа жени, с които напоследък споделяше леглото си.

Но той продължи да й пише, а тя — да отговаря на писмата му. След това последва още един платоничен обяд.

Постепенно, докато връзката им се задълбочаваше, той започна да оценява нейната наистина чудна хубост. Дългокрака и с пищни гърди, с чувствена широка уста, с екзотични очи и прекрасна кожа, тя използваше раздърпаните дрехи и шапки и военния камуфлаж като прикритие, благодарение на което да се движи необезпокоявана сред хората.

В началото тя винаги изглеждаше съвсем парцалива. Оказа се, че много пъти е била наранявана от мъже, привлечени само от външния й вид. Каза му, че често си мечтае да се омъжи за сляп човек, който ще я харесва заради това, което е, а не просто заради, както тя самата се изразяваше, „опаковката“.

А „опаковката“ излъчваше странна смесица от физическа увереност и ниско самочувствие. И докато Холидей ден след ден все повече се привързваше към Мишел, тя все по-малко му се доверяваше. Ако й покажеше, че я желае, това я плашеше. Точно това бяха искали останалите мъже. Значи и Холидей бе донякъде като тях.

Не му убягна иронията в това, което се случваше — Мишел бе първата жена след Ема, на която искаше да бъде верен, а тя се съмняваше в него. Бяха се сдърпали сериозно на тази тема в четвъртък вечерта. Доста пийнал, Холидей беше изхвърчал бесен от „Империал Палас“ още преди да са им сложили подложките за чиниите. Не бяха се виждали до неделя вечерта, след петъчната нощ, за която Холидей се чувстваше много виновен. И трябваше да бъде.

В приказките за завоевания, които дрънкаше пред Харди, имаше някаква истина.

Тази сутрин той лежеше в леглото до Мишел, подпрян на лакът. Вдигна очи от вестника и си припомни първата си среща е нея. Усмихна се при мисълта, че бе останал толкова безразличен към тази жена тогава. Сега той бе изцяло завладян от нея. Тя носеше стилни очила за четене и бяла пижама с изрисувани по нея орхидеи. Горнището бе почти разкопчано и деколтето й се разтваряше, когато се навеждаше напред да прочете нещо.

Той се протегна и обхвана с длан гръдта й, а тя постави ръката си върху неговата и я задържа там, без да спира да чете. Джон се върна към вестника и обърна на следващата страница. Тя усети някаква напрегнатост у него.

— Какво има, Джон? Добре ли си?

Бе свалил ръката си от гръдта й. Продължи да чете още няколко секунди, за да се увери, че е схванал вярно заглавието. Погледна я, а безпокойството вдълбаваше бръчки по лицето му и го състаряваше. Поколеба се — знаеше, че „Ноев ковчег“ и това, че е собственик и управител на бара, не бе нещото, което харесва най-много у него. Когато снощи се бе прибрал от работа, беше започнал да й разказва за Клинт, за хората на Панос и за полицаите. Както обикновено, историите му не бяха събудили никакъв интерес и той я остави да пише писмата си до „Гурмет“, „Сънсет“ и „Бон Апети“, в които се осведомяваше дали биха проявили интерес към една статия за великолепните качества на печените плодове.

Вече й бе разказал как е станал собственик на „Ноев ковчег“. Познаваше предишния собственик — Джоуи Ламонт. Джоуи наближаваше седемдесетте, а Джон имаше доста пари от продажбата на аптеката, така че двамата се договориха и мястото дори не бе обявено за продан.

Но сега, ще не ще, трябваше пак да подхване разговор за бара.

— Някой е убил Мат Крийд — каза той.

— Познаваш ли го?

— Да, познавах го. Патрул. Нещо като ченге. Частна охрана.

— И някой го е убил?

— Застреляли са го. — Той вадеше подробности от кратката статия: — От упор или от достатъчно близко разстояние.

Тя придърпа завивките около раменете си.

— Кажи ми, че това няма нищо общо с теб и с твоя бар. Той не отговори, втренчил очи във вестника. — Джон?

— Това е момчето, което откри Силвърман — рече най-сетне той с въздишка. — Писаха го в съботния вестник. Онова, за което са искали да говорят с Клинт.

— Момчето ли? Какво искаш да кажеш?

— Пише, че бил на двайсет и две.

Мишел се уви по-плътно с одеялото си и стана от леглото. Отиде до панорамния прозорец и се загледа навън.

— Не искам да има такива неща в живота ни. Ако изобщо ще имаме наш живот. Убиват хората, които познаваш. Свързани са, нали?

Той се понадигна и седна, гласът му прозвуча отбранително:

— Не пише такова нещо. И помен няма.

Все едно нищо не бе казал.

— Умът ми не побира защо просто не продадеш проклетия бар. Или пък ако е толкова важен за теб, оправи го!

— Не е чак толкова важен за мен. Парите ми работят чрез него, и така аз самият няма нужда да работя — това е. Още сега мога да го продам за два пъти повече пари, отколкото съм платил за него, и да се оттегля. — Опита се да разведри обстановката и добави: — Но какво ще правя тогава?

— Хрумна ми страхотна идея!

— Каква?

— Какво ще кажеш за нещо смислено?

Порив на гняв премина през него и той се опита да го потисне.

— Май не схващам — ние караме ли се?

Тя приседна на отоманката до фотьойла и сведе глава така, че той не виждаше лицето й.

— По-добре ли ще ти бъде, ако се разделим? — попита той. — Не искам да ти причинявам болка.

Когато вдигна очи към него, всеки момент щеше да се разплаче.

— Познаваш двама души, които са били застреляни предната седмица. Знаеш ли колко плашещо е това за някой, който те обича? И после казваш — и явно си вярваш, — че двете убийства нямат връзка помежду си, нито пък с теб. — Тя тъжно поклати глава. — Разбира се, че са свързани, Джон. Разбира се, че са.

 

 

Рой черпеше. Беше много настоятелен.

Започна да реже пържолата си и срещна очите на двамата инспектори отсреща. Налапа парче месо, остави приборите на масата и вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в бога. Тери си бе тръгнал. Спрях към осем…

— Мислех, че те вече не ви плащат — обади се Ръсел.

Рой кимна:

— Да, но откакто се случи това със Силвърман, си мислех, че няма да е лошо да ги понаглеждаме. Не е ли така?

— Прав си.

Кунео ядеше яребица с ароматни средиземноморски подправки в лимонов сос и си тананикаше, дъвчейки.

— Значи Холидей е бил нощна смяна предната вечер, така ли?

— Да.

— Говори ли с него? — попита Ръсел. Той си бе поръчал специалитета на заведението — агнешки пържоли с аспержи и картофено пюре с чесън.

— Поздрави ме, като надникнах. Взех си кафе. Попита ме къде е Мати.

— Крийд? — Кунео остави вилицата си. — Че защо да пита за него?

Рой вдигна рамене.

— Защото обикновено Мат минаваше първо през северния район. Но снощи го поех аз.

— Защо? — попита Ръсел.

— Без причина. За разнообразие.

— Холидей каза ли нещо друго?

Панос бе изпил едно ръжено уиски с много лед преди обяда. Сега допи втората си чаша с вино и започна да си налива трета. Пийна още малко, остави чашата на масата и замислено я завъртя за столчето. Когато проговори, прозвуча почти извинително:

— Не исках да го стресна. Исках да бъде свеж за вас.

— И нищо не си споменал за Крийд? — попита Кунео.

— Какво например?

— Например това, че ги е показал с пръст.

Този път Рой се замисли по-дълго.

— Не, не съм споменавал подобно нещо, но Холидей ме помоли, ако видя Мат, да му кажа да се отбие при него. Искал нещо да го пита.

Двамата инспектори се спогледаха. Внезапно пиянските очи на Рой се озариха от значимостта на това, което бе открил.

— Искал е да се увери, че Мат е на дежурство, нали? Кучи син! И аз му казах! Мамка му!

За момент изглеждаше сякаш Рой ще заплаче. Ръсел се пресегна и потупа масата помежду им.

— Щеше да се случи някоя друга нощ. Вината не е твоя.

— Кучи синове! — повтори Панос. — И сега, като го няма Мат да свидетелства…

— Не се притеснявай за това. Снощи са допуснали някои грешки. Близо сме — каза Кунео.

— Колко близо?

Той бе един от тях, ченге, затова му казаха.