Джон Лескроарт
Първият закон (23)

20

Денят беше добър за „Фортинайнърс“ и те победиха „Грийн Бей“ с 21 на 3. Билетите, които Рой Панос бе дал на Кунео, бяха само на петнайсет реда от игрището. Чудесни места. Грееше слънце и нямаше никакъв вятър. Но все пак тук, на Кендълстик Пойнт, бе хладно и докато вървяха към колата, Лиз се притисна плътно към него и го прегърна през кръста.

Тя също усети вибрацията.

— Какво беше това?

— Пейджърът — отговори й той и го погледна. — Партньорът ми. Обажда се от къщи.

Пейджърът звънна отново и той въздъхна и й се усмихна.

— А сега е някой друг.

— Господин Известност — подхвърли тя.

— Така си е — ухили се той, но когато видя номера, усмивката му се стопи. — Шефът, и той от къщи.

В колата имаше клетъчен телефон и звънна първо на Джърсън. Лейтенантът му каза, че вдовицата на Силвърман се е обадила по-рано през деня и е съобщила, че разполага с нова и важна информация за убийството на мъжа си. Джърсън го помоли да отиде и да разговаря с нея. Даде му адреса.

— Действам — отговори Кунео, после се обърна към Лиз. — Работа.

Изражението на Лиз стана леко подигравателно.

— Не изглеждаш много натъжен.

— Важен случай е. Силвърман.

— Мислех, че имате заподозрян.

— Може би някой е открил къде се намира. Може би ни викат за това.

— И после какво?

— После може би ще отида да го арестувам.

— Сам?

Той скромно сви рамене.

— Ако се наложи.

Тя му се усмихна.

— Обичаш работата си, нали?

— Да, госпожо, наистина я обичам.

— И как да бъда сигурна, че тези обаждания не са били от някоя твоя приятелка?

Той се обърна към нея.

— Първо, защото съм полицай, а полицаите никога не лъжат. Второ, нямам други приятелки. Дори, честно да ти кажа, не съм сигурен, дали имам и една приятелка, въпреки че се надявах скоро да науча.

Лиз се усмихна, наведе се през седалката и го целуна по устата. Целувката продължи повече от минута и в нея нямаше и следа от платоничност. Когато се разделиха, тя каза:

— По въпроса за приятелката — можеш да казваш, че имаш, ако решиш, че го искаш.

За пръв път от много време насам Кунео се изкушаваше да постави нещо друго над работата си. С усилие успокои дъха си, наведе се и пак я целуна. Ръката му се плъзна към гърдите й. Нейната ръка погали бедрото му. Пейджърът му пак се обади. Това сложи край на целувката, Кунео изръмжа и свали машинката от колана си.

— Пак е Линкълн. Искаш ли ти да се обадиш този път, за да се увериш, че наистина е той, а не някакво момиче?

— Не. Мисля, че ти вярвам. Ще ти отнеме ли много време това, което трябва да свършиш този следобед?

— Трудно е да се каже. Дори не зная още за какво точно става въпрос. Но ако свърша по-рано, мога да се отбия и може би…

Пръстът й се плъзна по долната му устна и той замълча.

— Никакво „може би“.

 

 

Хеликоптерът „Камов Ка-32“ бодро цепеше въздуха от летище „Тръки“ към Сан Франциско по протежението на Малкия Гранд каньон — не толкова прославян, но величествен и прелестен проход, прорязан през Сиера Невада от Американската река. Двамата пътници — Хулио Рее и Ник Сефия, седяха със закопчани колани зад пилота Михаил. Би трябвало да се чувстват отпочинали след две нощи на хазарт и четири жени в промеждутъците, но тази сутрин се бе обадил чичото на Сефия — Рой. Събудил ги бе в десет часа; не бяха минали и пет часа, откакто Ник бе платил на Трикси и бе потънал в сън, който много напомняше кома. Рой каза на Ник, че двамата с Рее трябва да се върнат в града — бе изпратил хеликоптер да ги вземе. Май бяха допуснали някакви грешки и имаха да свършат още някаква работа.

Въпреки че прозорците бяха затворени, те едвам се чуваха в кабината на хеликоптера. Но това не можеше да накара недоспалия Ник да спре да ругае.

— Сякаш не направихме достатъчно през последните две седмици. Луд ли е Рой да ни вика обратно? Сега трябва да се спотайваме.

Рее сви рамене.

— Поръча да подредим добре нещата. Нали и двамата мислехме, че пръстенът ще сложи точка на цялата работа? А сега? Някой можело да е забелязал. Кой, по дяволите, може да е забелязал? И какво можем да направим сега? Станалото — станало.

Рее изгледа безизразно приятеля си.

— Не трябваше да убиваш Силвърман.

— Трябваше. Позна ни. Мен, със сигурност. И скапаният Рой, дето спря да зяпа бижутата. Той е единствената причина… Виновен е, колкото съм и аз.

— Да, но той се опитва да ни измъкне. Затова просто ще го оставим да оправи нещата.

— Ей, Хулио, я помисли — ние се потим, а не той. Може би не си забелязал кой беше с Крийд, кой не посмя да си подаде носа при педалите.

— Както и да е. Планът е негов. И работи. Просто трябва да се успокоим. Вижда му се края.

— Аз съм спокоен.

Рее го погледна и изръмжа.

— Да бе, много си спокоен.

— Ей, кой изпусна Холидей? И Харди. И двамата. Шест изстрела. Дори не ги одраска.

Рее си го върна:

— А кой караше като последния загубеняк?

Те потънаха в мрачно и гневно мълчание. Сефия затвори очи и скръсти ръце, за да се опита да поспи още малко. След две или три минути взиране надолу към пустошта, Рее си сложи слушалките и викна:

— Хей! Михаил!

Пилотът наклони глава.

— Да!

— С колко време разполагаме?

— Колкото ни е необходимо. Имаме пратка до утре.

— Искаш да кажеш „нямаме пратка до утре“, тъп поляк! Защо не ни позавъртиш?

Михаил не разбра добре сложната и неочаквана молба, затова се обърна назад. Рее му показа със знаци, че трябва да обърне машината и да кара по-ниско.

— Пишка ли ти се? — попита Михаил.

Рее се разсмя и поклати отрицателно глава, после повтори заповедта си.

Сефия усети лашкането, промяната на посоката и височината, изправи се и отвори очи.

— Какво става? — изкрещя той към Рее, който явно не го чу. Сефия го удари по ръката и повтори въпроса си.

— Ще видиш. Малко ще се позабавляваме — отговори Рее и посочи към слушалките си: — Сложи ги. Ще ти трябват. — После изкрещя в микрофона: — Михаил! Много добре! Надолу! Надолу! Добре. Забави сега!

Пилотът остави хеликоптера да се спусне още малко косо надолу и го изправи над реката, на двайсетина метра над нея. Стръмните зъбери на каньона се извисяваха като кули от двете им страни. После внезапно дясната стръмнина на каньона изчезна и пред очите им се ширна тревиста морава, където пасяха стадо сърни. Рее разкопча колана си и рязко отвори вратата. Потупа Михаил по рамото и посочи.

— Натам! Натам!

Извади автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър от кобура на кръста си и се обърна ухилено към Ник. Стадото от около двайсет животни очевидно недоумяваше на какво се дължи шумът над тях. Като едно цяло всички сърни направиха фал старт, после спряха и се скупчиха плътно една до друга. Михаил бе разбрал какво иска Рее и започна да кръжи над тях.

Пистолетът произведе три бързи изстрела, които заглушиха дори шума на перката. Рее избухна в силен безумен смях и стреля още два пъти, докато хеликоптерът се наклони и зави.

Стадото се бе раздвижило и се намираше точно под машината. Рее затвори вратата от своята страна, пресегна се и отвори тази откъм Сефия, с победоносен вик тикна оръжието в ръката на партньора си и посочи надолу. Сърните бяха точно под него, на дванайсетина метра, и се въртяха в кръг. Сефия кимна, стисна пистолета, прицели се с две ръце и стреля три пъти за три секунди. После пак дръпна спусъка, но забеляза, че пълнителят е празен. Амунициите им бяха свършили.

Рее обаче извади пълен пълнител от джоба на якето си и му го подаде. Сефия свали празния, хвърли го на пода и сложи новия на негово място. Прицели се пак. Сърните най-сетне бяха побягнали и Михаил ги гонеше към една горичка.

Сефия стреля. Натисна втори път спусъка, но пистолетът засече. Първият патрон беше заседнал и сега огънат стърчеше от гнездото. Сефия изруга, но киселото изражение бе изчезнало от лицето му. Двамата приятели бяха опиянени от шумотевицата и касапницата.

Останалите живи сърни достигнаха горичката и Михаил рязко издигна хеликоптера и зави назад. Рее се хвана за отворената врата и погледна надолу.

Шест сърни лежаха върху кафявата трева.

 

 

Кунео звънна на входната врата на госпожа Силвърман.

Тук, в западната част на града, бе излязъл вятър. Високи разпокъсани облаци се носеха бързо по небето, а между тях се процеждаше млечнобяла слънчева светлина. Кунео осъзна, че многообещаващото слънчево утро, което бе прекарал у дома си в Аламеда, се бе превърнало в потискащ следобед в края на есента.

Госпожа Силвърман изглеждаше изтощена, като след безсънна нощ. Все още бе в траур — с черна пола и пуловер и семпло колие от перли. След като седна пред масата в дневната и отклони предложението й да пийне нещо, Кунео постави диктофона си пред нея и подхвана стандартната проба и въведението с името си, номера на значката, датата и името на свидетелката. После помоли госпожа Силвърман да му разкаже защо се е свързала с полицията. Тя започна по същество, без да чака повторно подканване.

Когато приключи, Кунео дълго време не можа да измисли какво да я попита. Облегна се назад в стола и кръстоса крака. Накрая изрече:

— Но пръстенът беше у Холидей, госпожо, аз самият го открих.

— Не отричам, че е бил там. Казвам просто, че не е бил взет в нощта, когато бе убит съпругът ми. Не е възможно.

— И какво, според вас, означава това?

Тя се намести на стола — черна фигурка в мрачната стая.

— Не мога да кажа точно. Според мен означава, че не господин Холидей е взел пръстена.

— Защо?

— Ами…

— Може би е видял пръстена онази нощ и по-късно се е върнал да го вземе.

— Но аз заключих магазина на тръгване през онази нощ, когато отидох да правя опис. Не виждам как би могъл да влезе.

— Може би е имал ключ. Нали е бил един от редовните играчи на покер?

— Да, но Сам не даваше ключове за магазина на играчите. Сам не беше глупак, инспекторе.

— Разбира се, госпожо. Не искам да кажа такова нещо. Но може да е намерил някакъв резервен ключ, когато е бил там първия път. Или пък в самата кесия с парите?

Предположенията на Кунео сякаш я обезпокоиха.

— Не бях помислила за това. Но не мисля, че Сам разполагаше с много резервни ключове. Със сигурност не ги е оставял на видно място.

— И един е достатъчен. — Кунео се наведе напред и облегна ръце на масата. — Госпожо Силвърман, оценяваме, че ни съобщихте това. Трудно ви е сега, не се съмнявам, и искате да направите всичко възможно, за да ни съдействате. Ако не друго — дадохте ни идея какво още бихме могли да потърсим в къщата на Холидей. Ако там е имало ключ от магазина, който сме пропуснали, обещавам ви, че ще се върнем и ще го открием.

Кратката му реч не я успокои, но Кунео имаше чувството, че и без това нищо не бе в състояние да го направи. Госпожа Силвърман въздъхна дълбоко.

— Исках да направя необходимото, за да не пострада някой невинен вместо убиеца на мъжа ми.

— Не бих се тревожил за това. Пипнали сме точния човек. Парите без никакво съмнение потвърждават това, не мислите ли?

— Предполагам.

Колкото и недвусмислени да се струваха нещата на Кунео, госпожа Силвърман сякаш не бе напълно убедена.

— Изглежда имате някакви съмнения.

— Не, аз просто… Помислих си, че може — как беше думата — да са подхвърлени улики.

— Подхвърлени? От кого?

— От някой, който е можел да влезе в магазина.

— Което ни връща пак към проблема с ключа, нали? — внимателно попита той.

— Да, предполагам. Но аз си мисля, че Уейд Панос и хората му вероятно все още разполагат с ключ и че е много по-вероятно те да са имали достъп до магазина, отколкото този човек Холидей. Не сте ли съгласен? От времето, когато ни охраняваха.

Кунео изведнъж се заслуша с огромно внимание и съсредоточеност. Докато пътуваше насам, той се бе опитал да си припомни малкото, което знаеше за госпожа Силвърман. Беше запомнил името й, не само защото бе съпруга на жертвата. Научил го бе от Джърсън, когато му разказваше за Ейб Глицки. Сега, щом отново чу името на Панос, връзката изплува в съзнанието му. Глицки бе използвал и по-рано госпожа Силвърман като предлог да се вклини отново в „Убийства“. Глицки помагаше на някакви адвокати в делото им срещу Панос. А освен това и самият Джон Холидей обикаляше улиците и вербуваше свидетели за това дело.

Холидей и Глицки. Адвокатът също — Харди, за когото Бланка им бе казал вчера. Заговорници.

Сега Глицки използваше нов ход — тази скърбяща жена, — за да пробута идеята, че пръстенът е „подхвърлен“, чужда за нея дума. Кунео се усмихна и каза възможно най-любезно:

— Госпожо Силвърман, ако бях на ваше място, не бих се измъчвал с тези тъмни истории. Още ли обсъждате случая с лейтенант Глицки?

— Само снощи — отвърна тя. — Баща му Нат бе най-добрият приятел на Сам. Обадих му се, когато се сетих за пръстена. Каза ми да се свържа с вас.

„Обзалагам се, че така е направил — помисли си Кунео. — След като те е подготвил какво да кажеш.“ Но само кимна.

— Умно от негова страна. Но ако го попитате, той ще ви каже същото. Толкова сме свикнали с телевизията и киното, че непременно очакваме някакъв обрат на събитията — като например уликите да се окажат подхвърлени. В реалния живот нещата обикновено са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — Той се наведе напред и снижи гласа си почти до шепот: — Ако това ще ви успокои донякъде, без значение кога и как е взел пръстена, Джон Холидей едва ли е човекът, който е стрелял по съпруга ви. Но е бил там, участвал е в грабежа, взел си е парите, които е изгубил на покер, когато Клинт Тери е изпаднал в паника, изгубил е самообладание и е застрелял Сам. Всички улики сочат натам, госпожо. А ние работим с улики.

 

 

Превъзбуден от срещата, Кунео вървеше по тъмната алея, която водеше към преустроения гараж в близост до булевард „Силвър“, където Лиз живееше под наем. От входната врата отстрани той зърна през прозореца трепкащата светлинка на свещ, която се отразяваше по стените. Почука тихо веднъж и лампата над вратата светна.

— Кой е?

— Дан Кунео е, Лиз.

— Дан кой?

Но тогава светна и прозорецът и вратата се отвори. Тя стоеше усмихната пред него. Беше боса и носеше зелен плюшен халат за баня. Косата й не бе напълно изсъхнала и обграждаше красивото й лице с ореол от тъмни къдрици. В ръката си държеше чаша с вино. Отвътре до слуха му долетя басовият ритъм на някаква джазова мелодия. Долови аромат на тежък мускусен парфюм и несъмнено — на марихуана.

— Арестува ли го?

След час Кунео се чувстваше спокоен и отпуснат, както никога преди. Леглото представляваше матрак, сложен направо на пода, и той лежеше на него по гръб чисто гол. Едната си ръка бе сложил под главата, с другата бе прегърнал през раменете новата си приятелка. Музиката бе спряла и в апартамента цареше тишина. Изглеждаше му невероятно, но и в главата му цареше тишина. Лиз бе дръпнала завивките нагоре и лежеше притисната до него, лявата й ръка почиваше върху корема му, а кракът й бе преметнат върху неговите. Свещта обвиваше стаята в кехлибарено сияние.

— Така че някой трябва да предупреди Уейд и Рой да бъдат нащрек — каза той. — Тези момчета не се шегуват. Глицки работи в управлението, близък е с Кларънс Джакман — областния прокурор. Жена му е лична секретарка на Джакман.

— И те са комбина?

— Шефът ми не знаеше колко далеч са стигнали. Не му се вярваше, че Джакман е вътре в нещата, но сигурно е така. А това определено е заговор.

— Който цели да натопи Уейд?

— Така изглежда. Няма да повярваш как Глицки беше обработил бедната женица. Нямал ли Уейд все още ключ от магазина! Съмнявам се, че изобщо съзнаваше какво говори. Глицки обаче е знаел как да я подкокороса.

Лиз се облегна на лакът, одеялото се свлече и откри овала на гърдите й.

— Не бях чувала името на Глицки досега. Въпреки че Дизмъс Харди и Дейвид Фрийман са ми познати. Душат около нас вече от година. Не зная защо. Уейд е прекрасен човек. Миналата година на Деня на секретаря ме заведе в „Мейзас“. Трябва да му е струвало към триста долара. И ми изпращаше цветя през цялата седмица.

— Няма защо да ме убеждаваш. Той фактически ми свърши почти цялата работа по този случай.

— Скромничиш.

— Не знам дали е така, но мисля, че Уейд трябва да внимава. Глицки е упорит човек. Уейд трябва да го има предвид.

— Ще поговоря с него. Но какво би могъл да направи той? Това е проблемът, когато си свестен човек. Не можеш да ги спреш, преди да са ти причинили нещо лошо.

— Значи някой ще направи нещо.

— На Уейд? Не ми се ще да стане така.

— Не. Исках да кажа, за да бъде спрян Глицки. Областният прокурор или някой друг трябва да се намеси.

— Не мога да повярвам, че работи в полицията, а е лош човек.

— Зная — каза Кунео, — в това е проблемът.