Джон Лескроарт
Първият закон (2)

1

Десет часа, сряда сутринта в началото на юли.

Джон Холидей бе облегнал едната си ръка на облегалката на дивана в кантората на своя адвокат, която се намираше на улица „Сътър“. Днес бе облечен с удобни, изкуствено протрити дънки, туристически обувки и бяла риза с висока яка, която бе толкова силно колосана, че изскърца, когато той се отпусна в привичната си поза. Другата си ръка бе отпуснал върху възголямата тока на колана, сребърна с тюркоаз. Беше протегнал до пода дългите си крака, кръстосани в глезените. Нищо в позата на този човек не говореше, че има гръбнак.

Харесваше се на жените още откакто надрасна акнето. Хлътналите му очи бяха сякаш прозорци към душата на поет — витражите на тези прозорци бяха с особения белезникавосин цвят на ледникова вода. Сега, отблизо, в тези очи се четяха следи на поражение и уязвимост. Имаше обърканост, имаше дори загадъчност. Със своята непринуденост и с бледността на лицето си — челюстта му имаше очертанието на острие — той разтуптяваше женските сърца от толкова години, че приемаше това за даденост. Не можеше да си я обясни. Нежното му лице му бе дотегнало дотолкова, че си бе пуснал мустак. Гъст и увиснал, с цвета на царевична свила, той бе с няколко нюанса по-светъл от косата му и само го бе направил по-привлекателен. Когато лицето му бе спокойно, Холидей не изглеждаше на трийсет, но щом се засмееше, бръчките добавяха десетина години и така го отпращаха там, където му бе мястото. Той все още обичаше да се смее, но се усмихваше по-рядко отпреди.

В момента обаче се усмихваше — на своя адвокат Дизмъс Харди, който, наведен над мивката, плискаше лицето си с вода за трети път през последните десет минути.

— Като че това може да помогне — в гласа на Холидей се долавяха следи от бащиния му изговор от Тенеси, които галеха като мек южен бриз.

— Би могло да помогне, ако успея да се изсуша.

— Не помогна предните два пъти.

Харди бе използвал и последната хартиена салфетка и сега, облечен с официалния си костюм, стоеше обърнат към шкафовете, а водата от лицето му се стичаше в мивката. Холидей се надигна от дивана, порови в кошчето до бюрото и му подаде една смачкана салфетка.

— И да не кажеш, че не съм полезен.

— И през ум няма да ми мине. — Харди подсуши лицето си. — Та докъде бяхме стигнали?

— Трябва да бъдеш в съда след четирийсет и пет минути, а имаш такъв махмурлук, че забрави докъде бяхме стигнали? Ако се бе държал по този начин, когато ми беше адвокат, щях да те уволня.

Харди се строполи върху един стол.

— Не бих могъл да се държа така, когато ти бях адвокат, защото не те познавах дотам, че да излизам да пия с тебе. И слава богу!

— Просто си отвикнал. То е като ездата. Изхвърли ли те конят, веднага трябва да го яхнеш отново.

— Снощи направих точно това — на два пъти.

— Не ме зяпай. Ако добре си спомням, никой не ти беше опрял пистолет до главата. Защо не им се обадиш и не им кажеш, че ти е зле? Поискай… как се казваше…

— Отлагане — поклати глава Харди. — Не мога. Случаят е важен.

— Още една причина, щом не можеш да мислиш. Нали каза, че било само за наркотици и някаква проститутка?

— Да, но има и други обстоятелства.

Всъщност не бе имал дело за проституция от близо десетилетие. Когато бе помощник на областния прокурор, се случваше по някое такова дело да попадне на бюрото му. Харди смяташе тези дела за спорни от нравствена гледна точка, за политически подозрителни и във всеки случай — за разхищение на парите на данъкоплатците. Проститутките, въпреки че не бяха светици, в повечето случаи бяха жертви, затова като прокурор той често се опитваше да използва арестите на тези момичета като средство да тръгне по следите на техните наркопласьори или сводници — истинските хищници. Понякога успяваше. Откакто бе започнал частна практика, не се бе сблъсквал с подобни дела, защото защитата на тези момичета не носеше пари. По правило съдът назначаваше обществен защитник или, в случай на конфликт със защитника, някой частен адвокат.

Така делото на Арета Лабонте бе предадено на Джина Роук, адвокат в средата на четирийсетте. Но Джина бе така претрупана с дела, че се бе оказала неспособна да се справя успешно с всички; и за да смогне, трябваше да зареже част от клиентите си, включително и делото на Арета. Случайно Джина бе споменала за това дело пред приятеля си — Дейвид Фрийман, наемодателя на Харди, който я бе изслушал и бе подушил пари. С винаги наострени уши, Фрийман и друг път бе попадал на подобни случаи.

Арета бе арестувана преди няколко месеца. Случаят й бе лек и от гледна точка на Фрийман — евентуално доходен, тъй като арестувалият Арета служител не бе редови полицай от Сан Франциско. Той работеше за корпорацията УГП, която осигуряваше охрана на различни предприятия по силата на една законова аномалия в Сан Франциско. Преди близо век, в годините на бурен разцвет на града, общината установила, че полицейските служби не могат да осигуряват адекватна защита на предприемачите, които работят на територията й. Тези хора поискали от полицията допълнителни патрули, но заради ограничения бюджет и липсата на достатъчно служители тя не можела да удовлетвори молбата им. Тогава градската управа излязла с безпрецедентно решение — тя определила и разпродала т.нар. „патрулни участъци“ на частни лица, които се превърнали в частни охранители на съответните участъци. Отговорниците на тези участъци, Специалните патрули, и сега, както и преди, се назначаваха от полицейски комисар, обучаван и лицензиран от общината. Специалните патрули имаха право да си наемат помощници, които да подпомагат дейността им. И ето че след време повечето от тези частни патрули разполагаха със свои собствени независими въоръжени части в сърцето на града. В своята територия Специалните патрули действаха на своя глава и се подчиняваха единствено на хаотичния и небрежен контрол от страна на полицията в Сан Франциско. Специалните патрули и назначените от тях помощници носеха почти същите униформи и значки като градските полицаи, бяха въоръжени и, като всички граждани, имаха право да извършват арести.

Арета Лабонте бе арестувана на територията на дванайсети жилищен квартал, на юг от площад „Юниън“, известен като Трийсет и втори участък или просто като Трийсет и втори. Той бе един от шестте градски участъка на групировката УГП, собственост на бизнесмена филантроп Уейд Панос. При него вероятно работеха общо около деветдесет помощници, а това, както и голямата територия, която неговите патрули контролираха, го правеха една от могъщите фигури в града.

Случаят на Арета не бе първата нередност в участъците на Панос, на която Фрийман се бе натъквал. Всъщност краткото предварително проучване, което адвокатът бе извършил — така нареченото „надушване на следата“, — разкри широко разпространени твърдения за използване на непозволена сила, подхвърляне на улики и тормоз от страна на помощник-патрулите. Ако Харди успееше да отърве Арета, като докаже неправомерността на действията на арестувалия я помощник, и ако някоя от другите „надушени следи“ бъдеше доразвита и вкарана в съда, той и Фрийман можеха да заведат срещу Панос дело за астрономическа сума. Можеха също така да призоват като ответник по делото и редовната полиция, задето допуска нередностите да продължават.

В момента обаче Харди не се чувстваше във форма за голямата битка. Той вдигна ръка и притисна слепоочията си, после бавно издиша докрай.

— Не е просто дело за проституция. Ще изскочи нещо по-голямо, а забавянето само ще ни попречи. Може да спечелим големи пари, но най-напред трябва да разпердушиня този свидетел. Ако се прекърши, продължаваме напред. Това е планът.

— Ще видиш зор, особено с това замътено съзнание.

— Ще се оправи. Болката помага на ума да се съсредоточи. А и аз наистина искам да го спипам.

— Кой е той?

— Главният свидетел на прокурора. Ченгето, което я е арестувало. Ник Сефия.

Холидей рязко се изправи.

— Ник Шилото?

— Аха.

— Какво е направил този път?

— Подхвърлил е наркотик на моето момиче.

— Нека позная: не му е пускала или е отказала да си плати за охраната, затова я нарочил.

— Стара песен, а?

— Стара и популярна, Диз. Всеки ще ти я изпее.

— Кой всеки?

Холидей вдигна рамене:

— Кварталът. Всички.

Харди отведнъж стана самата деловитост. Знаеше, че Холидей има бар — „Ноев ковчег“ — малка лодка в центъра на Трийсет и втори. Знаеше и още как, нали снощи лично затвори заведението. Досега обаче не бе гледал на Холидей като на средство за набавяне на ищци по случая Панос. Чак сега му просветна:

— Имаш ли имена, Джон? Хора, които биха разговаряли с мен? През последните няколко месеца говорих с много хора от квартала. Недоволни са, но никой не казва нищо конкретно.

Кратко изръмжаване в отговор:

— Женчовци. Страхуват се.

— От Уейд Панос?

— Естествено, че от кого другиго? — рече Холидей, бавно кимна с глава и подръпна крайчеца на мустака си.

— Това искам от теб. — Харди се поколеба и продължи: — Джон, точно това търсим с Фрийман. Имаме нужда от свидетели, които да кажат, че случаи като ареста, извършен от Сефия, с който се занимаваме днес, са част от една практика, която градската управа поощрява от години. Ако знаеш някакви имена, ще се радвам да ги чуя.

Холидей кимна замислено:

— Може би ще намеря, дори много. Казвам ти, пълно е с такива. — Очите му се поприсвиха: — Знаеш, че Ник му е племенник, нали? На Уейд.

— Племенник на Панос? Значи собственият му чичо го е уволнил?

— По-скоро го е предпазил от неприятностите. Сега работи в Диамантения център.

— И ти имаш вземане-даване с този човек?

— Знае се, че играем покер на една маса.

— А това е незаконно — като твой адвокат съм длъжен да ти го напомня. Биеш ли го?

— Не играя, за да губя — сви рамене Джон.

 

 

Години наред продължаваше традицията в сряда вечерта да се играе покер в задната стаичка на заложната къща на Сам Силвърман на „О’Фаръл“, на една пресечка от площад „Юниън“. Имаше около двайсетина постоянни играчи. Мястото се запазваше до вторник на обяд, а Силвърман ограничаваше бройката до шестима играчи на вечер. Никой не си и помисляше, че това е лековато забавление между приятели. Залозите лесно създават врагове, особено ако плащаш хиляда долара, за да влезеш в играта. Двайсет бели чипа от по десет долара, петнайсет червени по двайсет долара и десет сини от по петдесет образуваха четири или пет купчинки, които бързо сменяха собственика си. Понякога само за едно раздаване.

Холидей седеше на първия стол вляво от Силвърман с тежка чаша чист бърбън. Ник Сефия седеше през два стола и кипеше от ярост. Беше се появил късно, преди около час, и бе седнал между обичайните си другари: Рой — по-малкия брат на Уейд Панос, и Хулио Рее — негов колега от Диамантения център. Останалите двама играчи около масата тази вечер бяха Фред Уеъринг — чернокож брокер в средата на четирийсетте, и Мел Фишър, който навремето притежаваше четири закусвални в търговския център на града, но вече се бе оттеглил от бизнеса.

Трийсетгодишният Сефия бе най-младият играч на масата. Беше и най-едрият — метър и деветдесет, сто и десет килограма, всичките мускули. Докато Силвърман прибираше парите на Сефия и му отброяваше чипове, младият грък внимателно окачи сакото на великолепно ушития си светлозелен костюм на облегалката на стола. Кръвта се бе качила в главата му, скулите му бяха кървавочервени, намръщеното му изражение — застинало. Сутринта се бе избръснал, но върху челюстите му вече тъмнееше синкава сянка. Ник седна и разхлаби златистата си копринена вратовръзка, а около него на плътен облак се стелеше гняв.

Обичайните закачки секнаха. След няколко раздавания в пълно мълчание Рой Панос побутна една пура пред закъснелия играч. Холидей отпиваше от бърбъна си. Накрая, вероятно с надеждата да поразсее напрежението, Силвърман поиска почивка, за да отскочи до тоалетната. Тогава Сефия запали пурата и изпусна дима през ноздрите си. Уеъринг и Фишър станаха да се поразтъпчат и да си налеят нещо за пиене. Холидей, който тайно се наслаждаваше на мъките на Сефия, знаеше добре какво го тормози. Може би уискито замъгляваше разсъдъка му — често се случваше, — но той не можа да се стърпи и рече:

— Лош ден, а, Ник?

Сефия се поколеба за минута, докато реши дали да отговори. Накрая тръсна глава с отвращение:

— Проклети адвокати! Половин ден киснах в съда.

— Защо? Какво си направил?

— Аз ли какво съм направил? — Той издиша ядно дима и продължи: — Нищичко не съм направил.

Рой Панос му помогна да обясни:

— Отхвърлиха уликите му срещу една уличница, която арестува преди два месеца за притежаване на наркотици. Казаха, че е подхвърлил наркотика.

— Е, и? — цялото същество на Холидей излъчваше загриженост. — Нали не си го направил, какъв е проблемът тогава?

Тъмните очи на Сефия се превърнаха в тесни цепки, готов бе да избухне и при най-малкото съмнение, че Холидей се шегува за негова сметка. Не забеляза обаче никакви признаци за това и продължи:

— Онзи ме накара да изглеждам като долен лъжец — ето това е проблемът. Да не съм длъжен да помня точно какво съм направил с онази уличница? Една носи наркотика в портмонето си, друга — в дамската чантичка. На кого му пука къде точно е бил? Или пък как се е озовал там? Там е, тя е виновна и точка. Не е ли така?

— Точно така, мамка му! — заяви без никакъв акцент Хулио Рее, среден на ръст латиноамериканец. Целият жили и нерви, на младини той несъмнено е бил страхотен в завладяването на базите на бейзбол. Някъде бе загубил долната част на лявото си ухо, но не си правеше труда да прикрива това с по-дълга коса — подстриган бе съвсем ниско. — Спукана й е работата.

— Не и днес. Днес я пуснаха. — Панос се обърна към Холидей: — Отхвърлят ли наркотика като улика, случаят е приключен.

— И ти ли беше в съда?

Панос поклати глава:

— Не, но Уейд беше. Брат ми. Бесен е.

— Надявам се не на мен — рече Сефия.

Панос го потупа по ръката:

— Не, не на теб. На адвокатите. Кучи синове!

— Че защо брат ти ще се ядосва на Ник? — Холидей отново отпи от бърбъна си.

— Защото навремето работеше за него. Това злепоставя Уейд. Искам да кажа — та нали Ник е патрул, по дяволите! Като е закопчал една уличница, поне да си остане закопчана. Сега сигурно ще тръгнат да следят и останалите от гилдията.

— Съдията ми съдра задника. И това копеле адвокатът… Убеждаваше съдията, че лъжесвидетелствам, и само хленчеше за протокола: „Показанията на свидетеля, извършил ареста, не са достатъчно убедителни, що се отнася до обстоятелствата, касаещи акта на задържане“. Е, добре, драги ми господин Харди, сега ви се е паднало да се порадвате.

Холидей се престори на изненадан:

— Моят адвокат се казва Харди. За Дизмъс Харди ли става дума?

Сефия направо щеше да го изпепели с поглед:

— Откъде, по дяволите, да знам? Както и да му е името обаче, видя ли го пак, ще му се иска да не ми се е мяркал пред очите.

— Значи е успял да ги убеди, че си й подхвърлил наркотика?

Рее хвърли бърз поглед към Сефия. Но Сефия задържа очите си, вперени в Холидей, сякаш обмисляше нещо.

— Тя не си плащаше — каза той накрая, а в гласа му звучеше хладна омраза. — Уейд не я искаше в своя участък. В повечето случаи това означава престой в интензивното. Мислех, че правя услуга на тази кучка.

 

 

Франи, съпругата на Дизмъс Харди, вдигна изненадано глава. Тъкмо бяха седнали в малко испанско ресторантче на улица „Клемънт“, недалеч от собствената им къща на Трийсет и четвърто авеню.

— Няма ли да пиеш вино? — попита тя.

— Тази вечер не.

— Нищо ли няма да пиеш?

— Само вода. Чиста работа.

— Добре ли си?

— Да, просто понякога не ми се пие.

— Аха. Спомням си, че беше така малко след раждането на Винсънт.

Синът им Винсънт сега беше тринайсетгодишен. Тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата.

— Лошо ли ти е от снощи?

По лицето му пробяга мрачна усмивка, която бързо изчезна.

— Снощи не мислех така. Изгубил съм форма да се наливам с алкохол.

Франи стисна ръката му:

— Понякога е добре да не си във форма. — После попита по-меко: — Как е Джон?

— Забавен, очарователен, пийнал. Както обикновено. Тази сутрин намина в кантората свеж както краставичка. Може би е изливал питиетата си в саксиите.

— По кое време се прибра?

— Около… един? Това е само предположение. Ти спеше, струва ми се.

— Не си ли доволен, че взе такси, когато излизаше?

— Очарован съм. Трябва да съм взел такси и на връщане, предполагам.

— Ако Джон не те е докарал.

Харди потърка слепоочието си с два пръста:

— Не. Мисля, че можем да изключим тази възможност.

Тя го погледна загрижено:

— Наистина ли не си спомняш?

— Не. Спомням си. И през ум не ми мина, че съм зле, докато тази сутрин в главата ми не заблъскаха чукове. — Той сви рамене: — Знаеш как е с Джон…

— Може би не трябва да поддържаш неговото темпо.

— Всички това повтарят. Сега и ти.

Келнерът пристигна с поднос с прясно изпечен хляб, маслини и твърдо пикантно сирене, Франи си поръча шардоне както обикновено. Харди се задоволи с вода, както се бе зарекъл. Продължаваха да се държат за ръце. Сервитьорът изчезна и Харди поде разговора оттам, докъдето бяха стигнали:

— По-забавен е от повечето хора и е по-интересен от почти всички, освен от теб.

— Много мило, че казваш това. И то съвсем искрено. — Тя стисна ръката му. — Нямам нищо против Джон. Наистина. Не ти се сърдя. Не съм сигурна, че разбирам какво привлекателно намираш у него — е, ако беше жена, може би, — но не ми харесва да те гледам как страдаш.

— И аз не съм във възторг. Но когато си с Джон Холидей, понякога се случва да препиеш. А и въпреки всичко днешният ден не беше пълен провал. Може би все пак трябва да пийна нещо. За да отпразнуваме.

— Какво?

— Знаеш за съдебния иск за…

Разказа й за следобеда в съда, за това, как бе предизвикал отхвърлянето на уликите, предоставени от Ник Сефия, което пък бе довело до приключване на делото срещу Арета Лабонте.

— Не че това ще промени съществено живота й. Сигурно вече е отново на улицата, въпреки че ако има ум в главата си, няма да работи из участъците на Уейд Панос. Хубавото е, че сега официално им дадохме да разберат, че такива номера вече не минават. А след края на делото с Дейвид се случи нещо наистина драматично още там, в Съдебната палата.

 

 

Чепатият и небрежен към външността си седемдесет и четири годишен капацитет по правните въпроси Дейвид Фрийман нямаше да достави това удоволствие на Уейд Панос и на неговия наемен главорез Ник Сефия. Освен това той беше против проявите на слабост и болка при каквито и да било обстоятелства, особено в професионална среда. Затова дори Дизмъс Харди, който беше свидетел на случилото се, не разбра колко лошо бе ранен той. Колко го мъчеше болката и досега.

Отначало се опита да го скрие и от Роук. След като в продължение на шест дни безуспешно се опитваше да се свърже по телефона, тя най-накрая бе успяла да уреди резервация за вечеря за двама им в прословутия тузарски ресторант „Гари Данко“. Фрийман не искаше с хленчене да провали вечерта, която тя бе организирала с такова старание. Така че след успешното приключване на съдебното заседание и след дребния инцидент с Уейд Панос и Сефия той отказа да отпразнува успеха с Харди и от Съдебната палата пое право към къщи с такси, което спря, веднага щом се скри от поглед зад ъгъла. В апартамента си изпи шепа аспирин с щедра порция калвадос, напълни ваната с гореща вода и полежа в нея, преди да се повлече към леглото. Спа три часа и половина и се събуди от звука на будилника, който хвърли болезненото му тяло в състояние на замъглена съзнателност.

Отне му половин час да се облече, надмогвайки болката с огромно усилие, Фрийман се придържаше към отколешното си дълбоко вкоренено убеждение, че съдебните заседатели гледат с недоверие на хубавото облекло, затова шест от общо седемте му делови костюма бяха кафяви и старомодни. Седмият бе сиво-кафяв с марката на „Канали“, подарък от Роук за предишната Коледа. Облече него с червена копринена вратовръзка върху скъпа, ушита по поръчка риза с цвят на слонова кост. Единствено протритите мокасини от щавена кожа издаваха типичния Фрийман.

Когато Роук дойде да го вземе към седем, той се бе мобилизирал и си мислеше, че е напълно готов. Но тогава тя го изненада, или пък пищното му облекло изненада нея. Във всеки случай Роук се поотдръпна от прага, подсвирна одобрително, постоя така, искрено възхитена, после бързо пристъпи напред и го обгърна здраво с ръце.

Викът се изтръгна от гърдите му, преди да успее да го спре.

— Какво има, Дейвид? Добре ли си? Какво става?

Със стиснати зъби, той се бореше да се овладее, като дишаше през устата учестено и на пресекулки.

Два часа по-късно Фрийман се събуди след третата поредна кратка дрямка. Отново беше в леглото си, по пижама, а Роук седеше до него и държеше ръката му.

— Непременно трябва да те прегледа лекар — каза тя.

Той поклати глава:

— Само счупеното се поправя. А аз нямам нищо счупено.

— Но ти си ранен.

Той понечи да свие рамене, но после рече с разкривено лице:

— Утре ще танцувам. Само почакай.

Сложи ръка на врата си, няколко пъти бавно завъртя глава наляво-надясно и я погледна смутено:

— Чувствам се като пълен глупак.

— Защо? Вината не е в теб?

— Не. Но знаех с кого си имам работа. Трябваше да бъда нащрек. Преди години щях да съм подготвен.

— Подготвен да бъдеш повален от Ник Сефия?

Възрастният мъж, чиито години личаха до последната, кимна уморено.

— Устроиха ми капан.

— Как го направиха?

— Детска игра е с доверчива душа като мен. — Въздъхна отвратено. — Размених няколко думи със стария Панос, след като Дизмъс извади душицата на Сефия на свидетелската скамейка.

— И какво, за бога, те накара да го направиш?

— Високомерието — просто и ясно. — Последва още една въздишка. — Не можах да устоя на изкушението да позлорадствам, въпреки че мислех да го направя по-изискано — под формата на приятелско предупреждение за това, което ще последва оттук нататък.

Роук се подсмихна:

— Оттук и прякорът ти — господин Изисканост.

— Е, не успях да го заблудя много. После една групичка от неговите хора — Дик Крол също бе там. Знаеш го — адвокатът на Сефия. И Панос заедно с братчето си и едно от приятелчетата на Ник, виждал съм го в съда с него — някакъв мексиканец. Както и да е, всички стояха в коридора и обсъждаха нещо. Като ме видя да излизам от залата с Харди, Уейд ми махна над рамото на Ник да се приближа.

— И ти се приближи?

— Какво друго да направя? Казах на Диз да ме изчака. Мислех си, че съм успял да сплаша Уейд, че той се е посъветвал с Крол и е решил да отстъпи и да се опита да сключим някакво споразумение още там, на място.

— Отново твоето високомерие.

Фрийман леко повдигна рамене в знак на съгласие.

— Рисковете на професията, особено ако си прокълнат с гениалност. Както и да е, това е положението. Бях на около две крачки, когато Ник Шилото внезапно се завъртя рязко — „Ах, ще си изпусна автобуса!“ — и следващото нещо, което си спомням е, че аз лежа размазан на проклетия под, а Ник е надвесен над мен и ми се извинява: „Прощавай, старче, не те видях“. — Очите на Фрийман най-сетне възвърнаха част от блясъка си. — Прощавай друг път! Уейд му е дал знак и той се е обърнал точно на момента. Това беше неговото предупреждение — не се будалкай с мен, защото ще си изпатиш.

Опита се да седне в леглото, но костите му оказаха съпротива и удържаха победа. Фрийман се отказа и се отпусна обратно на възглавницата.

Роук сложи ръка на гърдите му, после я премести по-нагоре и го погали по лицето.

— Мъже — каза меко и след миг добави: — Все пак, не може ли да е станало случайно?

— Не, невъзможно е.

— Сега имаш нужда да си им го върнеш, така ли?

Той кимна:

— Ако използвам думите на Франк Синатра, ще го направя по свой начин, но бъди сигурна, че ще го направя. — Изпреварвайки отговора й, добави: — Това е единственото послание, в което се вслушват.

— А ти? Какви послания чуваш ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти ги предупреждаваш, те те нападат, сега отново е твой ред, напрежението расте, докато някой действително не пострада. Може би не трябва винаги да става така.

— С някои хора вероятно трябва. Какво друго може да се направи след гадни номера като днешната случка? Да се отвърне на удара, ето какво.

Роук прибра ръцете си в скута.

— Значи и двамата продължавате битката. И до какво води това?

— Води до победа на едната страна. Аз възнамерявам да спечеля битката.

— В това е въпросът, така ли? Кой ще излезе победител?

— Да — отвърна Фрийман предизвикателно. — Че какво друго? Има ли друго?

Роук се позамисли за миг. Въздъхна обезсърчено, погледна го и се изправи:

— Колко мъжествено от твоя страна!

— Може да бъде и по-лошо, Джина. Ти какво би искала да сторя?

Тя сведе поглед към него:

— Искам да постъпваш разумно. Не ги оставяй да те въвлекат в своите игри. Нещата не бива да стават лични, особено ако те по правило действат, както са постъпили днес, ако наистина нараняват хората. Това исках да кажа. Внасяй нужните документи, стой настрана и остави правосъдието да си свърши работата.

— Точно това възнамерявам да направя. Нима бих могъл да направя нещо друго? — Фрийман потупа по леглото: — Ела, седни пак тук. Все пак притежавам инстинкт за самосъхранение. Няма да се бия с никого.

Роук отново приседна до него.

— Стори ми се, че точно това искаш да кажеш.

Тя взе възлестата му ръка в дланите си.

— Не, не, аз си служа със словото. Законът, той ще ги удари достатъчно силно. Но ще ти кажа още нещо.

— Какво?

— Както и да изглежда отстрани, битката ще бъде лична.

 

 

Лейтенант Ейбрахам Глицки, някога влиятелен шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе наполовина чернокож и наполовина евреин. Работата му го бе научила да излъчва вдъхваща страх смесица от дейна компетентност и тиха заплашителност. Рядко се усмихваше, а още по-рядко усмивката си проправяше път към пронизващите му сини очи. Гърбавият му семитски нос се надвесваше над плътните устни, които се запечатваха в съзнанието заради разполовяващия ги плътен белег от стара рана.

Тази страховита фигура бе застанала сега на входа на своята къща близнак. Беше без обувки и чорапи и босите му крака стърчаха изпод мръсна кухненска престилка. На дясното му рамо бе провесена пелена, наскоро нашарена с оранжеви, зелени и кафеникави следи от бебешко пюре. В сгъвката на лявата си ръка държеше десетмесечната си дъщеричка Рейчъл. Тя бе успяла някак си да измъкне розовата бебешка обувчица от едното си краче и точно когато Глицки отваряше вратата, я надяна на ухото му.

— Ах, защо фотоапаратът никога не ми е подръка точно когато трябва? — възкликна Харди.

Франи пристъпи напред:

— Хайде, Ейб, дай ми да я гушна.

Вече се бе превърнало в неофициална традиция всяка сряда семейство Харди да идва тук след обичайната си вечеря за двама. Откакто Рейчъл се бе родила, Франи все не успяваше да й се нарадва достатъчно. Тя скоро щеше да навърши четирийсет, а и двете им деца бяха вече тийнейджъри. Може би трябваше да си родят още едно дете. Все още имаха време. Засега. Само дето и Дизмъс трябваше да го поиска. А той го искаше, колкото искаше да се разболее от рак.

Не можеше да реши дали гостуването у Глицки е хубаво за тях, понеже удовлетворяваше нуждата на Франи да гушка бебе, или пък не е хубаво, защото засилваше желанието й да си има собствено бебе. Както и да е, посещенията им вече бяха толкова редовни, че обикновено ги очакваше някакво сладко лакомство.

Глицки подаде бебето на Франи и моментално посегна към обувчицата.

— Моля те, остави си я там — помоли го Харди. — Толкова ти отива. И това розово толкова върви на повърнатото върху пелената.

Глицки хвърли един поглед към рамото си.

— Това не е повърнато. Повърнато е храна, която е погълната, смляна и върната обратно. Това — той докосна пеленката, — е храна, която не е успяла да се пъхне в устата.

— Мъже! — рече Франи и метна пелената на своето рамо. Сложи обувката на крачето на Рейчъл и след това изгледа строго и двамата. — Колкото и интересни да са тези разсъждения, не може ли да сменим темата за малко.

Тя се отправи към всекидневната. Харди тръгна след нея. Не искаше да сменя темата. Можеше да спечели някоя ценна точка от това.

— Знаеш ли, Фран, ако наистина искаш още едно бебе, трябва да бъдеш подготвена да се справяш с повръщания.

— Мога да се оправям с това — рече тя през рамо. — Просто не ми се слуша, та камо ли да го спрягам непрекъснато.

Харди подхвана идеята:

— Аз повръщам, ти повръщаш, той, тя, то повръща…

Трея се появи ненадейно от кухнята.

— Кой иска още едно бебе?

Десет минути по-късно вече се бяха настанили удобно край правоъгълната маса, която заемаше почти цялото пространство в малката кухничка — кафе за семейство Харди, чай за семейство Глицки. Рейчъл задрямваше и бе готова за креватчето, но Франи и Трея не проявяваха никакво желание да се упътят натам. Днешното лакомство бяха домашно приготвени ореховки, още топли, покрити с кокосови стърготини и лепкави от сладост.

— Невероятни са — каза Харди на Трея след първата хапка. — Не знаех, че обикновените хора могат да приготвят ореховки.

— Ейб може. Не че той е точно обикновен човек.

— Никак даже. Но щом може да приготвя такива неща, значи все пак го бива за нещо — отвърна Харди.

— И двамата сте много мили. А ти откъде си мислеше, че идват ореховките? — обърна се Глицки към Харди.

— Мислех, че се спускат право от небето, както манна в пустинята. Всъщност винаги съм си представял, че на вкус манната е нещо като ореховка. А вие? Сериозно ви питам. — Лицето му грейна при тази мисъл. — Я! Ореховки „Манна“! Хубаво име. Можем да ги продаваме като тези на госпожа Фийлдс. „Манна — ореховките на Ейб“. Можем да забогатеем…

— Някой трябва да го накара да млъкне — рече Франи.

— Добра идея, Диз — намеси се Глицки, — но няма да стане. Връщам се на работа в понеделник.

Трея го погледна предпазливо:

— Така поне се надяваш.

— Да. Надявам се — призна той.

— А защо да не стане? Всъщност колко време мина вече? — попита Харди.

— В понеделник стават тринайсет месеца, две седмици и три дни.

— Горе-долу — каза рязко Трея, — не ги е броил.

Последната година не бе добра за Глицки. Беше започнала с рана от куршум в корема му. Около месец след първоначалното лечение той се възстановяваше по план, разхождаше се насам-натам в инвалидна количка и гледаше да не взима нещата на сериозно. Тогава започнаха усложненията — вторична инфекция, накрая диагностицирана като перитонит, стана причина отново да се върне в болницата, където разви пневмония. Двойната инфекция за малко не го уби, в резултат на което той посрещна раждането на Рейчъл през август слаб и изтощен и това продължи чак до късна есен. Тогава изведнъж раната от куршума отказа да се затвори напълно. Чак до този февруари той почти не можеше да ходи и едва месец-два по-късно започна опити да влезе във форма.

Към края на май лекарите най-сетне решиха, че е готов да се върне на работа, но шефовете на Глицки му казаха, че временният началник на отдел „Убийства“ — лейтенантът, който го бе заместил — трябва да бъде преназначен, а в момента няма подходяща работа, отговаряща на неговия чин и опит.

Така че Глицки почака още.

Вече беше юли и очевидно бе намерено някакво решение, макар и явно не съвсем подходящо.

— Та какво за надеждите ти да се върнеш на работа в понеделник? — попита Харди. — Какво може да ти попречи? Просто си влизаш в кабинета, казваш „здрасти“ на момчетата, сядаш си на бюрото и почваш да белиш фъстъци.

Бюрото на лейтенанта в отдел „Убийства“ бе прочуто с безкрайните запаси от фъстъци с черупките. Глицки се намръщи.

— Очевидно не е така просто — рече Трея.

Харди дояде ореховката си и сръбна от кафето.

— Какво има? — попита той. — Да не би някой от отдела да те е видял с престилката? Обзалагам се, че е това. Можем да ги съдим за дискриминация. Трябва да ти разрешат да носиш престилка, щом искаш.

— Дизмъс, млъкни! — сряза го Франи — И така, Ейб?

— Полицейското управление ме очаква с отворени обятия, разбира се, но може би ще ме назначат на друга служба.

— Каква? — попита Харди. — Може би те повишават?

— Не останах с такова впечатление. Стана дума за отдел „Заплати“.

— Шефът на „Заплати“ е сержант — рече Харди. — Нали така?

— Поне така беше — поколеба се Глицки. — Изглежда се е появила известна загриженост, че съм започнал да взимам нещата твърде на сериозно в работата си в отдел „Убийства“.

— А това очевидно е нещо лошо — добави Трея.

— Лошо в сравнение с какво? — попита Франи. — Да бъдеш отегчен от работата си?

— Та ти не си стъпвал на работа цяла година — рече Харди. — Как така си взимал нещата прекалено на сериозно?

Глицки кимна:

— И аз поставих някои от тези въпроси.

— И? — попита Харди.

— Ами, както всички знаем, през последните няколко години дъщеря ми беше убита, аз прекарах инфаркт и бях ранен при изпълнение на служебния си дълг.

— Едно от тези неща действително се случи заради работата ти. — Трея се бе намръщила. — Освен това се ожени и ти се роди дете, ако това изобщо има някаква връзка.

Глицки вдигна рамене.

— Това са само извинения. Причината за всичко е друга — дългото ми боледуване ги накара да сложат друг човек в отдела в продължение на…

— Джърсън, нали? — попита Харди.

— Точно така. Може би са му казали, че ще е за постоянно, когато са го местили. А сега за зла участ аз се възстанових и те се оказват в неудобно положение.

— Ами да преместят него — рече Харди. — Какво казват профсъюзите?

— Казват, че Джърсън се справя добре засега и че няма да е честно да бъде прехвърлен, преди да е навлязъл по-надълбоко в работата. Можело после да му попречи. Докато аз вече съм се бил доказал.

— И като награда те местят? И те понижават? — попита Франи.

— Не го понижават. Ще бъде лейтенант в отдел „Заплати“ — отвърна Трея.

— Аз не зная дори къде се намира този отдел — каза Глицки, — още по-малко какво вършат.

— Прекрасно — каза Харди. — Нещата ще тръгнат зле, ако прекалено много хора разбират от работата си.

— Опазил ни бог! — рече Глицки. — И най-прекрасното нещо е, както бяха така добри да ми обяснят, че това не е наказание. Било възможност да обогатя служебното си досие. Прекарвам там може би година, после ме повишават в чин капитан и ме местят в някой от участъците. Работя там година-две и ето ме заместник-началник.

— Мечтата на живота му — вметна Трея язвително.

Харди знаеше какво има предвид Трея. Глицки бе работил четиринайсет години в управлението, преди да стане сержант и инспектор в отдел „Убийства“, а после още осем, преди да го повишат в лейтенант на отдела. Ейб не се стремеше да трупа разнообразен административен опит, той просто искаше да залавя убийци.

— Говори ли с Батист? — попита Харди.

Ставаше дума за Франк Батист, който наскоро бе станал заместник-началник на управлението. Дълги години, докато беше капитан на инспекторите, той бе наставникът на Глицки в отдела.

— Може би той ще хвърли някаква светлина по проблема.

Глицки поклати глава:

— С кого мислиш, че говорих?

Харди се намръщи:

— Мислех, че той е твой човек.

— Ами… — Глицки направи физиономия.

Трея знаеше, че съпругът й не обича да се оплаква от колегите си, затова му помогна:

— Изглежда и Франк преживява някакви промени.

— Какви? — попита Франи.

— Франк няма нищо общо — каза Глицки. Не можеше да слуша злословия по адрес на друго ченге, дори и да бяха донякъде основателни. — И той е натясно. Жена му не е продала нито една къща цяла година. Децата им учат в колеж. Времената не са леки.

— И затова трябва да ги направи тежки и за теб? Каква е тая работа?

Глицки отново не възропта:

— Не мога да го виня, Диз. Не може да си позволи да загуби работата си, за да ощастливи мен.

— Това не може да стане. Той има солидни връзки — каза Трея.

— Същото би могло да се каже и за мен преди година. Напоследък всичко се е променило. Отгоре са му заповядали, после Франк е трябвало да поеме ролята на вестоносец. Ако бе отказал да ми съобщи, щяха да намерят някой друг, а той щеше да отпадне от отбора. Нямал е избор.

Трея поклати глава:

— Не е бил длъжен да ти казва, че добрите ченгета не отиват там, където искат, а там, където им наредят. Не звучи като думи на приятел.

— Чувам се как и аз казвам същото на някое от моите момчета. — Очевидно смутен от разговора, Глицки огледа хората около масата. — А колкото до приятелството, аз съм подчинен на Франк. Той просто си върши работата.

— Значи наистина отиваш в „Заплати“? — попита Франи. — Не мога да си те представя как по цял ден предъвкваш цифри.

Ъгълчето на устата на Глицки се изви нагоре.

— Сигурен съм, че ще изникнат много неподозирани възможности. При всички положения в понеделник ще стане ясно.

— Имаш ли резервен вариант? — попита Харди.

Глицки погледна към Трея и се опита безуспешно да се усмихне.

— Имаме малко дете. Какво бих могъл да сторя?