Джон Лескроарт
Първият закон (1)

Малко преди два часа в един хладен и намръщен вторник Моузес Макгайър паркира с трясък стария си пикап „Форд“ пред къщата на сестра си Франи и натисна два пъти клаксона.

Докато чакаше, започна да духа в дланите си, които така и не успяваше да стопли. Парното на пикапа не струваше пукната пара и прозорецът откъм шофьорското място бе заседнал, наполовина отворен, но Моузес знаеше, че не времето е причината да му е студено. Виновни бяха нервите му. Пак издиша в шепите си и отново натисна клаксона.

Вратата се отвори. Зет му, Дизмъс Харди, се спусна пъргаво и делово по стъпалата на верандата и прекоси алеята, която разполовяваше малката морава. При други обстоятелства той щеше да се усмихне и да подхвърли нещо остроумно за поздрав, но сега лицето му бе застинало, а очите — сведени. Под мишницата си носеше омотан с въже вързоп, беше с джинси и туристически обувки, а отгоре — с дебела шуба, в чиито джобове бе пъхнал ръцете си. Шубата е добро хрумване, помисли си Макгайър, не толкова заради студа, колкото като прикритие за бронежилетката и вързопа.

Харди бе на петдесет и две — с две години по-млад от Макгайър. Познаваха се повече от трийсет години — откакто воюваха заедно във Виетнам. Там Харди бе пренесъл Макгайър до сигурно прикритие под непрекъснат обстрел — и двамата бяха ранени, и двамата получиха ордена „Пурпурно сърце“. Но Харди бе спасил живота на Макгайър и тази връзка се бе запазила, щеше да съществува винаги.

Когато първият опит на Харди да заживее като възрастен се бе провалил, той започна работа в бара, който Макгайър бе отворил — „Литъл Шамрок“. После, когато бе готов да рискува живота си и да се обвърже отново, стана собственик на една четвърт от бара. Ожени се за сестрата на Моузес и стана кръстник на една от дъщерите му, а Макгайър на свой ред стана кръстник на неговата дъщеря.

Семейство.

Харди се вмъкна в колата и метна вързопа на седалката между тях.

— Тук ти е жилетката. Наистина имах една резервна.

Това, че го каза на глас, изглежда малко го умори. Пое дълбоко въздух и хвърли последен поглед към дома си, докато колата потегляше. После се обърна към зет си и попита:

— Какво си взел?

Макгайър посочи през рамо към каросерията.

— Петдесет патрона и двуцевката ми, увити в брезента отзад.

— Дванайсеткалибровата?

— Да — каза Макгайър и посочи жабката на таблото, — а тук ми е Зигзауерът.

— Автоматичен?

Усети, че тонът на Харди изразява неодобрение, и каза:

— Невинаги засичат.

— И веднъж стига.

— Бездруго сигурно ще използвам пушката.

Двамата мъже потънаха в мълчание. След няколко пресечки, когато поеха по „Гиъри“, Макгайър пак събра длани и се опита да ги стопли с дъха си. Най-накрая Харди се обади:

— Убеден ли си, че трябва да го направим?

Макгайър го погледна с немигащи тъмни очи.

— Напълно. А ти?

Харди преглътна, поклати глава и каза:

— Не виждам друг начин.

— Защото друг начин няма.

— Зная, зная, само че…

— Винаги има друг начин?

— Да. Обикновено.

— Не и този път — отсече нетърпеливо Макгайър и ядосано профуча на жълто на светофара. — Вече опита всичко.

— Може би не съм. Точно това ме притеснява. Моментът е крайно неподходящ да ни спират, не е ли така?

Макгайър понамали скоростта. Удари с ръка по таблото.

— Няма ли да тръгне това парно? Дяволите да го вземат!

Харди се направи, че не забелязва този нервен изблик.

— Мисля си само — ще направим това, а после?

— После ще останем живи. Как ти се струва това? Ако не го направим, сме мъртви. Просто е. — Следващият светофар светеше червено и му се наложи да спре. Използва случая да погледне Харди в очите. — Още колко души трябва да убият тези хора, Диз? И колко вече са убити?

— Приказки…

— Я стига! Нима все още имаш някакви съмнения? Логични или каквито и да е?

— Не.

— Тогава не ми казвай „приказки“. Ти самият не го вярваш.

— Добре, но все пак Ейб може би трябваше да включи и федералните. А да ходи да ги арестува сам…

— Няма да е сам. Ние сме неговото подкрепление.

Харди прехапа устни.

— Ние не сме ченгета.

— Правилно. Няма време да включваме федералните, Диз. Няма време да задвижим бюрократичната машина. Най-вече ти би трябвало да си наясно с това.

— Исках само да кажа, че ако разполагахме с малко повече време…

Макгайър поклати глава.

— Времето ни изтече, Диз. Ако решат, че ти си следващият — а може успешно да се заложи на това, — може би днес, а може би утре ще спрат до теб. И ще им бъде все едно дали Франи или децата също са в колата. И с теб ще бъде свършено, както стана и с другите.

— Зная, прав си. Зная.

— Съвсем прав. — Светна зелено. Макгайър натисна газта и се люшнаха напред. — Слушай, да не мислиш, че искам да съм тук. Не искам да съм тук.

— Мисля си за… закона.

Макгайър изсумтя:

— Законът! Скъпият ти проклет закон. Той ще те защити, така ли? Както защити всички останали.

— Това ми е животът, Моуз. Имам нужда да вярвам в това, нали?

— Законът не е живота ти. Той е работата ти. А животът ти е нещо съвсем различно. Първият закон е човек да защитава себе си и хората, които обича.

Харди се взря през прозореца. Макгайър бе движен от своя адреналин.

— На онези не им пука за нищо, Диз. Вече не ти ли стана ясно? Държат закона, или поне ченгетата в този град, в малкия си джоб. Несправедливо е и е нередно, да, но това е положението. Остава им само да премахнат теб и твоя приятел Ейб, дето си пъха носа навсякъде. И толкоз. Печелят играта. Животът продължава. Само дето вие и двамата сте мъртви, а с вас може би и сестра ми. Не искам да поемам такъв риск — каза той и го погледна. — И след всичко, което бе изгубено, ми казваш, че не разбираш? Че не си сигурен, че това може да се случи? Че непременно ще се случи?

— Не, Моуз, сигурен съм. Просто се чудя как се стигна дотук. Толкова нереално изглежда.

— Ами, спомни си Виетнам. Беше също така нереално, докато куршумите не засвириха покрай нас. Световният търговски център — и това бе нереално, ако се замислиш. Смятаме хората за разумни същества, въобразяваме си, че съществуват правила. И изведнъж какво става? Изведнъж се оказва, че няма правила.

— Така е, но ние няма да участваме в престрелки, Моуз. Ще бъдем подкрепление за Ейб. Това е всичко.

— Щом казваш.

— Освен ако не се обърка нещо.

Макгайър му хвърли още един поглед — не можеше да разбере дали Харди говори сериозно. Той бе способен да остроумничи дори на собствената си екзекуция. Пикапът се отклони на юг по магистралата. Харди извади някаква кутия от джоба си и я сложи в скута си. После вдигна капака й. Извади изпод мишницата си тежкия специален полицейски „Колт“ от синкава стомана. Носеше го по времето, когато преди години беше ченге. Отвори барабана, заизважда от кутията един по един .357-калиброви куршуми с медно покритие и кухи върхове и започна да ги поставя в улеите.

Когато шестте куршума бяха по местата си, той затвори барабана и прибра пистолета в кобура. После извади втори барабан от външния си джоб. Седеше и методично — щрак, щрак, щрак, куршумите попадаха в улеите — пълнеше резервния барабан.