Джон Лескроарт
Първият закон (20)

18

Кларънс Джакман обикновено не обявяваше приемни часове за адвокати-защитници, нито пък за когото и да било друг. След дълга и успешна кариера в частния сектор, Джакман — тъмнокож афроамериканец на шейсет и пет години, с впечатляваща физика и безупречно облекло — преди три години бе назначен от кмета на града за областен прокурор на Сан Франциско. Бяха му допаднали силата и влиянието, които му даваше тази длъжност, дотолкова, че смяташе да се кандидатира за втори мандат. Сега, повече от когато и да било, дори от времето, когато бе на върха на славата в частния сектор, той беше една августейша личност.

Но Ейб и особено Трея Глицки, която бе личната му секретарка, гледаха на него почти като на свой приятел. Същото се отнасяше и за Дизмъс Харди, а също и за Дейвид Фрийман. Всички те, наред с Джина Роук и с неколцина други, се виждаха с областния прокурор години наред в гръцкия ресторант на Лу и това заведение се бе превърнало в нещо като неофициален кабинет на прокурора.

Така че, когато Харди се обади с молба за среща с областния прокурор и каза, че трябва да говори с него незабавно, Трея го уреди с шефа си и двамата седнаха да преработят програмата му за този следобед. Когато Дизмъс се добра до преддверието на кабинета гневен, изтощен и мръсен, без палто, с ръце и лице, покрити с кървави драскотини, Трея веднага го въведе вътре и затвори вратата след него.

След като изрази искрена загриженост за състоянието му и се увери, че Харди се е настанил удобно в един от фотьойлите в кабинета, Джакман го изслуша със съсредоточеността, която се бе превърнала в негова запазена марка. Стоеше отпуснато в близкия край на дивана, бе опрял тежко лакът на облегалката и подпираше с десния си палец брадичката си, а пръстите му поглаждаха крайчеца на устните му.

Когато Харди привърши, Джакман дълго остана замислен. Харди знаеше, че не бива да се опитва да прекъсне мислите му, нито пък да го пришпорва. Накрая прокурорът се поизправи и погледна Харди в очите.

— Панос?

Кимване.

— Да, сър.

Харди знаеше, че думите му едва ли са прозвучали на Джакман като добра вест. Не беше тайна, че Панос участва с дарения във всяка по-голяма политическа кампания в града, така че, който и да спечелеше, неговото влияние никога не отслабваше.

— Сериозно ли мислиш, че той стои зад тези нападения?

— Може би не лично. Но някои от неговите хора, да.

— Ще ми простиш, че казвам това, Диз, но сега ти очевидно си разстроен и аз не мога да те виня, но идеята ти звучи налудничаво. Панос не е гангстер.

— С цялото си уважение към теб, Кларънс, ще се осмеля да ти възразя — може би би искал да разгледаш част от свидетелските показания, които съм събрал. Той определено не е господин Чисти ръце.

Джакман поклати глава.

— Може би. Работата му е тежка. Всепризнато е, че тактиката му, особено когато касае хора, които далеч не са каймакът на обществото, може би понякога преминава границите на допустимото. Но ти ми говориш за умишлени убийства над обикновени граждани. Има огромна разлика и честно да ти кажа, не мисля, че Уейд е стигнал дотам. Защо да поема такъв риск?

— Може би защото Дейвид и аз сме заплаха за целия му бизнес.

— И как? Мислиш ли, че няма застраховка?

— Има застраховка.

— Тогава какво? — Последва пауза. — И ти, и аз знаем как стоят нещата, Диз. Панос сигурно гледа на това като на поредното досадно дело. Най-вероятно той няма да плати и цент от джоба си, дори делото да стигне до съда, което едва ли ще стане. Страните ще се споразумеят. Нещата не са лични.

Харди се облегна назад.

— Погледни ме, Кларънс. Нещата са станали лични. Ще се боря като дявол, за да го разоря. Искам да видя кучия син в затвора.

Джакман въздъхна.

— Добре… но все пак. Дори и да спечелиш, той просто ще се оттегли от този бизнес. И без това е на пенсионна възраст. Почивката може би ще му бъде добре дошла. — Той се премести на ръба на дивана и заговори тихо и настойчиво: — Виж, Диз, няма съмнение, че се случва нещо лошо. Първо Дейвид, после ти. Склонен съм да се съглася, че двете нападения са свързани. По дяволите, няма как да не са. Но това, че са свързани, не означава, че го е направил Уейд.

— Само че го е направил.

Джакман се намръщи.

— Ако го е направил, двамата добри и опитни инспектори, които се занимават със случая с побоя над Дейвид, ще открият нещо.

— Двама?

— Двама — отвърна Джакман, решил да използва този факт като основен коз. — Може би не знаеш, но аз самият съм ужасно разгневен от това, което се случи с Дейвид. Не мисля, че някой изобщо има представа колко съм разярен. Затова помолих Дан Ригби, шефа на полицията, да назначи още един инспектор, който да помага на Хектор Бланка. Следователският екип цяла сутрин преглеждаше под лупа мястото, а ти знаеш колко рядко се прави това за един побой. Всъщност никога. Но сега бе направено, и то защото аз поисках това. Освен това получават всичко останало, от което имат нужда. Дори съм дал на разследването служебен номер.

Това означаваше, че Джакман наистина се чувства много съпричастен към случая. Да се номерира разследване означаваше, че всички разходи, свързани с него, се заплащат от общинския фонд, а не от бюджета на който и да е полицейски отдел. Това по същество означаваше неограничени средства.

Джакман продължи.

— Така че, ако открият нещо, което уличава Уейд Панос — по дяволите, ако ще да уличава и Папата, — ще го осъдя, него или когото и да е, толкова бързо, че свят ще ти се завие. — В яда си Джакман се бе изправил. Опря се на бюрото с кръстосани ръце. — Затова, ако имаш и най-малкото доказателство, че Уейд има пръст в тази работа или в случая с Дейвид, искам да го чуя веднага.

Харди помълча. Обмисляше доколко може да бъде искрен с Джакман.

— Не става въпрос само за мен и Дейвид. И не е опит за убийство. Това е убийство. И то повече от едно.

Въпреки че търпението му бе на изчерпване, Джакман сериозно кимна.

— Слушам те.

Харди се впусна в своята теория за една голяма конспирация, която бе започнала със Силвърман, после бе продължила с Крийд, Уилс и Тери и стигаше до издадената заповед за задържане на неговия клиент. Намръщеното изражение на Джакман притъмняваше още повече при всяка следваща дума. Когато Харди завърши с предложението прокурорът да свика голямото жури, което да разследва компанията на Панос — бе сигурен, че ще открият нещо, което ще свърже най-малко някой от неговите наемници с извършените убийства — Джакман най-сетне изгуби търпение, въпреки спокойния си характер.

— С други думи, не твоят клиент, а Панос е убил всички тези хора. Сега се оказва убиец.

— Да, сър.

— А какво ще кажеш за полицаите, за уликите, които са намерили и за свидетелите, с които са разговаряли? Ако не се лъжа, Диз, ти често защитаваш хората не защото са невинни, а понеже никой не е успял да докаже, че са виновни. Прав ли съм?

— Да, но…

— … но без да разполагаш с никакви доказателства, ти твърдиш убедено, че твоят клиент е невинен, а Уейд Панос виновен. Вярно ли представям позицията ти?

Харди разпери ръце.

— Казвам, че си заслужава да се провери, това е всичко.

— Не, това всъщност не е всичко. Искаш да използвам влиянието на своята длъжност, за да бъде разследван гражданин, който по една случайност ти е опонент в съда.

— Кларънс, това не е…

Но Джакман вдигна пръст и го прекъсна:

— Моля те, остави ме да довърша. В същото време ти обвиняваш този гражданин, че е извършил престъпленията, за които е обвинен твой клиент. И в името на какво? Излиза, че се възползваш от случилото се с Дейвид и от гнева, който изпитвам. Ако не те познавах толкова добре, бих се изкушил да си помисля, че си някой циничен адвокат, който се опитва да манипулира прокурора, за да навреди на противниците си.

— Това изобщо не е…

Но Джакман го прекъсна отново.

— Нека ти кажа нещо, Диз. Ако някой от клиентите ти те бе посъветвал да опиташ да ме придумаш по този начин, щеше да му се изсмееш. Ако беше адвокат на Уейд и те бях повикал да разговаряме, за което и да е от тези обвинения, също щеше да ми се изсмееш. Къде е доказателството? Има ли и най-малката следа от някакво доказателство?

— Обзалагам се, че има.

— Добре де, но дори да има доказателство, очевидно нито ти, нито полицията сте го открили. А това, което полицаите са открили, явно уличава твоя клиент. При това доста убедително, доколкото мога да съдя от това, което чувам. — Джакман се премести на стола до Харди и приятелски се наведе към него. Бурята явно бе отминала. — Диз, виж какво се е случило днес с теб. Разтърсило те е. Искаш да ми кажеш, че понякога системата не работи — и двамата знаем това.

— Никой не гледа в правилната посока, Кларънс.

— Сигурен съм, че полицията гледа натам, накъдето сочат уликите. Това им е работата.

— А те никога не грешат, така ли?

Това, в крайна сметка, се оказа погрешна стъпка. Джакман сведе рамене, въздъхна тежко, стана и седна зад бюрото си.

— Съветвам те да провериш дали рапортът за това, което се е случило с теб и с твоя клиент днес, е пълен. Ще говоря с Ригби и ще го помоля да се погрижи инспектор Бланка да изпрати екип на Коит Тауър, преди да са изчезнали всички следи от случилото се днес.

— Благодаря — каза Харди и се изправи. Срещата беше приключила.

Но Джакман го спря за последно, преди да стигне до вратата.

— Диз.

Харди се обърна. Джакман бе вдигнал показалец, за да придаде допълнителна тежест на думите си.

— Искам да съм пределно ясен. Ако някога стигнем до там, че да можем да предявим някакви обвинения към Панос, и ако има дори най-малкото съмнение, че тези обвинения са предявени, защото ти си ми приятел, а не защото има убедителни доказателства за това, делото не само ще се провали, но и ще ни създаде големи неприятности. Capisce?

— Capisce.

— Така че повече няма да повдигаме този въпрос, нали?

* * *

Харди копнееше да се прибере вкъщи повече от всичко на света. Знаеше, че изглежда ужасно — ребрата го боляха, лявата му ръка пак пулсираше от болка. Но вече бе петък следобед и въпреки че късметът можеше да му се усмихне и да се окаже, че сержант Бланка е решил да отхвърли част от работата си преди почивните дни, той не искаше да разчита на слепия късмет. Не и днес.

Инспекторът от „Престъпления от общ характер“ бе в кабинета си. Когато Харди се представи и се обадиха на Бланка, той им каза да го пуснат при него. Когато Харди влезе обаче, Бланка се взря невиждащо през него, докато адвокатът не проговори:

— Сержант Бланка.

Погледът на Бланка се спря върху него. Позна го.

— Господин Харди? Съжалявам. Мислех си, че ще се появи мъж в костюм. Какво ви се е случило, по дяволите?

— Заради това съм тук.

— Добре. Да минем отзад, за да поговорим на спокойствие.

Той покани Харди да седне, донесе му вода, като междувременно изслушваше подробностите от последните събития. Счупеното стъкло. Рапортът, който трябваше да получи от полицаите за местопроизшествието на Коит Тауър. Бланка си записа имената и си отбеляза да ги потърси. Накрая сержантът също седна.

— Значи мислите, че е бил същият човек, който е стрелял по вас?

— Двама, най-малко — отвърна Харди.

— Добре, двама, може би трима. И твърдите, че са същите, които са пребили господин Фрийман?

Харди кимна.

— Не мога да го докажа. Нямам никакви доказателства, както преди малко ми припомни Джакман. Но да кажем, че съм морално убеден, че са същите хора.

— Последния път не пожелахте да споменавате имена.

— Но ви разказах за едно дело, по което работим…

— Разбира се. — Очите на Бланка светнаха от тази възможност и той придърпа към себе си жълтия бележник, в който току-що бе записал имената на полицаите. — Казахте също, че в двайсетгодишната си практика не сте виждали някой да си отмъщава по този начин на адвокатите.

— Точно така. Но сега го виждам.

Бланка бързо огледа отчайващия външен вид на Харди.

— Значи сега ще ми кажете име?

— Уейд Панос.

Бланка реагира, сякаш бе получил плесник.

— Специалният патрул? Всъщност кралят на Специалните патрули? — възкликна той и остави химикала на масата.

— Неговите хора — особено един бандит, мисля, че му е племенник, казва се Ник Сефия.

Бланка не се нуждаеше от уточнения.

— Чувал съм за него.

— Не съм изненадан. Когато работеше за чичо си, специалитетът му беше да подхвърля наркотици на уличните момичета, но също така се знае, че е пребивал не един и двама. Сега работи в Диамантения център. Истински кротушко. — Харди най-сетне бе намерил благосклонна публика сред служителите на закона, промяната го зарадва и той се облегна в стола си. — Джакман ми каза, че имате партньор в разследването на случая Фрийман.

— Да — отвърна Бланка, — но то е едно разследване! Нямаме нито един свидетел, когото да разпитаме, а и Фрийман все още не може нищо да ни каже. — Бланка погледна към Харди, в очите му се четеше истинска тъга. — Както и да е, въпреки че следователите за втори път претърсиха мястото, не успяхме да намерим нищо. Като казвам нищо, имам предвид точно това — абсолютно нищо. Така че, ако някой не реши да направи самопризнания, така нареченото разследване е приключено.

— Мислех си, че случилото се с мен току-що ще даде нов тласък на търсенето. Ако сте двама, може би ще успеете да изровите нещо. Поне вижте дали Сефия има алиби.

Бланка скептично поклати глава.

— Това е много студена следа и ако той има помагачи, те така или иначе ще се прикриват един друг.

— Добре де, но аз не съм студена следа. Някой стреля по мен преди два часа. Може да започнете от Сефия. Може би трябва да поразпитате какво е правил през това време.

— Със сигурност трябва да го направим. Но вие не сте го видели, нали?

Харди поклати глава.

— Видях колата. Сив седан, нов модел. После забелязах оръжието, което, опасявам се, привлече цялото ми внимание.

— Да — подсмихна се Бланка, — така е с оръжията.

— Струва ми се, че исках просто да насоча вниманието ви към факта, че това, което се случи с мен, е свързано с Фрийман. Само че, разбира се, няма как да го докажа. Ако обаче вие успеете да откриете нещо — на Коит Тауър или като разговаряте със Сефия…

— Да, разбрах ви. Веднага се заемам.

 

 

Тази история определено не бе нещо, което мечтаеше да разкаже на жена си. Ако светът беше хубав, справедлив и благосклонен, тя нямаше да си е у дома този петък следобед и той щеше да може да изтича горе, да си вземе душ и да се преоблече в друг костюм или дори да си сложи домашните дрехи и да каже: „Ами понеже Дейвид го няма, работата не е в изобилие, така че реших да отделя повечко време за теб и децата“. Можеше да натъпче скъсаните си дрехи в кофата за боклук и да обясни драскотините с някой смешен анекдот за котките на еди-кой си свой клиент.

Само че Франи седеше на няколко възглавници до еркерния прозорец в дневната и учеше, така че го забеляза още от верандата. Тя стана и отвори вратата преди него.

— Какво е станало?

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — каза той.

Двайсет минути по-късно той лежеше в горещата вана горе. Освен драскотините по ръцете и лицето, дясната половина на гърба му бе лошо ожулена и вече се подуваше, Франи седеше на ръба на ваната и тревожно мачкаше една хавлиена кърпа, докато разговаряха.

— Май съм пропуснала нещо — каза тя. — Кой в крайна сметка е застрелял Силвърман?

— Не зная. Не с точност. Може би Сефия.

— Което те насочва към Панос?

— Да, може би, ако изобщо е знаел. — Той въздъхна. — Но са били трима. И още един проблем. Същите хора са убили и Силвърман, и Крийд, нали така?

— Да.

— А защо е трябвало да убият Крийд?

— За да не каже на полицаите, че не може със сигурност да идентифицира Джон и приятелите му.

— Добре. И кой печели от това?

— Истинските убийци, които и да са те.

— Точно така. И те решават, може би по същото време, когато ликвидират Крийд, че ако отстранят Тери и Уилс, ще изглежда сякаш го е направил Джон. Трябва да е така. Ченгетата разполагат с техните три имена и не остава никой друг, освен него. Подхвърлят оръжието, с което са убити Силвърман и Крийд, и стоки от магазина на Силвърман в двата апартамента и готово.

— Но те не искат Джон да бъде арестуван.

— Не. Искат го мъртъв. Това слага край на въпросите, защото вече няма кой да ги задава. Става дума просто за отрепки, които се избиват един друг. Делото е завършено, обхваща малък кръг от хора и всички замесени са мъртви.

— Не съвсем. Оставаш ти.

Той вдигна поглед към нея и поклати глава.

— За малко да ни очистят и двамата…

— Но как са могли да разберат за срещата и че ще бъдете там заедно?

— Не мога да кажа със сигурност, но се обзалагам, че са предположили, че Джон ще дойде при мен или аз ще отида при него, затова са решили да ме следят. И всичко тръгва по мед и масло. Само дето аз ги забелязах навреме.

— Щом всичко това не е свързано с делото на Дейвид, защо тогава са го нападнали?

— Или нас и стъклото на колата. Може би двете неща са свързани.

— Това изглежда пълна измишльотина, Дизмъс. Съжалявам, че ти го казвам, но е така.

Харди скръбно кимна.

— Джакман каза същото, доколкото си спомням.

— И да подхвърлят улики в двата апартамента? Възможно ли е? Сигурен ли си, че Джон не е замесен в убийството на Силвърман?

Той се поколеба, после поклати глава.

— Не.

— Или че го е направил Ник Сефия?

Харди не отговори.

Франи стана, помачка хавлията още известно време и се упъти към вратата.

— Искам да кажа… аз също не мога да си представя Джон като убиец, но…

— Той със сигурност не е убил своя барман и приятеля му, Франи. Не би го направил. Не и по този начин. Не вярвам в това.

— Аз също — Франи се обърна с лице към него. — Може би трябва да поговориш с човека, който заема бившата длъжност на Ейб.

— Не. Няма да стане.

— Защо?

— Защото той има заподозрян, а аз съм адвокатът на заподозрения. Единственото нещо, което мога да направя, е да накарам Джон да им се предаде. Както ти споменах миналата вечер, като адвокат-защитник аз не се интересувам от справедливостта, а само от това, да измъквам клиентите си.

— Но Ейб споделяше с теб за разни случаи.

— Една от причините, заради които го харесвам. Но това вече неведнъж го е вкарвало в беля, а и той вече ми каза, че няма да обсъжда този случай.

— Може да промени мнението си, когато разбере, че са стреляли по теб. Това прави нещата различни.

Харди се размърда във ваната и неволно изръмжа от болка. Когато успя да превъзмогне болката, той каза:

— Струва си да опитам. Не мога да стоя със скръстени ръце.

Тя отново се бе надвесила над него. Седна на крайчеца на ваната и нежно сложи ръка на рамото му.

— Може и да ти е неприятно, но ми се струва, че трябва да размислиш дали да не се откажеш от това дело. Виж какво ще стане с Дейвид и продължи нататък.

Той размисли малко.

— И бездруго може да се наложи. Не съм в състояние сам да движа нещата, но вероятно бих могъл да придумам някоя от големите фирми да се заеме с делото. Много пари могат да капнат.

— Ако спечелиш.

— Винаги е така. Много ми се иска да ги прилъжа поне да направят ново предложение за извънсъдебно споразумение, да платят разходите и времето, което вече съм отработил по делото. Но не мисля, че случилото се тази сутрин имаше връзка с това. След като Фрийман е отстранен, нещата и без това ще се затлачат от само себе си. Така че сигурно е било най-вече заради Джон.

Тя потърка с ръка рамото му.

— Искаш ли да чуеш още едно неприятно нещо?

— От теб? Винаги.

Тя изрече с неохота:

— Винаги би могъл да се откажеш и от него, Дизмъс.

Той въздъхна и сведе глава.

— Не — каза накрая. — Изкушавам се от тази мисъл, а и той може би го заслужава, но не мога да го направя.

— А междувременно някой се опитва да те убие.

— Може би. Или мен, или Джон. Най-вероятно Джон.

— Много мъдро умозаключение — въпреки че разбиха стъклото на колата ни и стреляха по теб, всъщност не се опитват да те убият.

Той й се усмихна.

— Не казвам, че е невъзможно, а само, че е малко вероятно. Освен това най-накрая успях да убедя сержант Бланка да тръгне по следите на Сефия. Ако открие нещо, а се обзалагам, че ще открие, всичко си идва на мястото. Имам предвид Силвърман и другите убийства.

— Всичко си идва на мястото? И как по-точно?

— Неизбежно? — Харди се опитваше да разведри обстановката, но не постигаше кой знае какъв успех. — Какво имаш предвид?

— И как нападенията срещу теб и Дейвид са свързани с убийствата? Кое е общото помежду им? Защото от моята гледна точка има само едно общо нещо.

— И кое е то?

— Джон Холидей.

 

 

Бланка реши, че има достатъчно основание да действа, и не изгуби нито миг, след като Харди си тръгна. Вдигна телефона, получи необходимата информация и намери телефона на „Джорджия ААА“. Изтърпя няколкоминутното прехвърляне на линиите, докато най-накрая го свързаха с шефа на охраната на Диамантения център, който му каза, че днес Сефия отсъства. Беше си взел тридневен отпуск.

Добър знак, помисли си Бланка. Щом не е бил на работа, е имал възможност да подкара сивия седан и да създава неприятности. Знаеше вече къде не е бил Сефия. Номерът бе да разбере къде е бил.

Очевидното решение бе УГП, компанията на Панос, а понякога очевидните решения се оказваха верни. Деловата жена, която вдигна телефона в офиса на Панос, каза, че няма представа къде се намира Ник Сефия — той вече не работел за компанията, — но си записа номера на инспектора и му каза, че ще се опита да се свърже с Уейд и ще го помоли да му звънне. След три минути телефонът иззвъня. Беше Панос. Гласът му звучеше спокойно.

— Имате ли нещо против, ако ви запитам за какво става дума, сержант?

— Не. Исках просто да поговоря със Сефия. Опитах на работното му място, но си е взел отпуск.

— И си помислихте, че аз може би зная къде е?

— Разбрах, че ви е племенник.

— Точно така. — Последва пауза, после Панос продължи: — Допускате, че може би зная къде е? Колко племенници имате, сержант? Знаете ли къде са в момента? Ако не е на работа, може да си е вкъщи, но не зная точния му адрес наизуст, само че е близо до Гоу, струва ми се. Може и да намерим адреса и телефона му някъде в документите на компанията. Работеше при мен известно време, както най-вероятно знаете.

— Да, сър.

— Понякога брат ми Рой се движи с него. Ще го потърся на пейджъра и ще проверя. Той е на дежурство днес.

— Ще ви бъда признателен.

— Добре. Но още не сте ми казали за какво става дума.

— Мисля, че ви казах. Искам да си поговорим.

Панос се засмя:

— Извинете, сержант, но си говорим като колеги — няма нужда да ме будалкате. Питам ви за какво искате да говорите с него?

Бланка помисли малко.

— За вероятното му съучастие в едно престъпление. Жестоко престъпление.

След доста дълго колебание Панос заговори подчертано тъжно.

— Неприятно ми е да чуя това. Надявах се, че е тръгнал по правия път. Така разбрах — с новата работа и всичко останало. Той е избухлив, сержант, но е добро момче.

— Тук не става въпрос за избухливост, а който го е направил, определено не е добро момче — отговори Бланка.

Панос въздъхна.

— Божичко! Горката Роузи, майка му. Какво ли не й мина през главата на тази жена! Ще се свържа с Рой да видим дали може да ви помогне. А! И още нещо…

— Да, господине.

— Любопитно ми е как сте разбрали, че Ник е работил за мен и че ми е племенник.

— От един човек, с когото разговарях.

— Така ли? И този човек случайно да се казва Харди?

— Свидетел е. Не мога да ви кажа името му.

— Разбира се. Но може би ще ви е интересно да узнаете, че този Харди — не казвам, че е бил той — и аз сме двете страни в един голям процес. Той е адвокат, всъщност той е долнопробен адвокат, ако трябва да бъда съвсем точен. И не работи по правилата. — Около минута Панос говори за важните моменти от делото: за ищците, за някои от проблемите и за парите. Накрая завърши със сериозен тон: — Вижте, този човек има навика да си съчинява, ако нещата не вървят, както той иска. Не казвам, че може да има нещо общо с въпросите ви за Ник — племенникът ми си е буйна глава. Но Харди е известен с неетичните си методи на работа. Много неетични. Направете си услугата да поразпитате. Само ако сте чули за Ник от него, разбира се. Както и да е, исках само да ви предупредя. Чакайте обаждане от Рой всеки момент.

Рой се обади точно както бе казал Панос и съобщи на Бланка, че Ник е отишъл заедно със свой приятел в Невада, за да прекара почивните дни по казината — бил запален играч на покер, — преди да започне претовареният зимен сезон следващия месец. Рой смятал да се присъедини към тях тази вечер, щом приключи дежурството му. Предполагаше, че те цял ден ще се мотаят край бунгалото, което са резервирали, и ще атакуват клубовете чак през нощта. Рой каза на сержанта, че разполага с номера на бунгалото, ако сержантът има нужда от него.

Кодът бе 775. Невада.

— Не, Хулио Рее е на телефона, но Ник е тук. Не затваряйте.

— Ник е. Кой се обажда?

Бланка не бе разговарял със Сефия, така че нямаше как да е сигурен, че гласът на телефона е наистина неговият. Но изглеждаше немислимо някой да е организирал цялото това представление за няма и петнайсет минути, откакто бе звъннал в офиса на Панос. Това никога не би минало като доказателство в съда, но Бланка бе убеден, че разговаря с Ник Сефия и че ако е пътувал дотам с кола и не е попадал в задръстване, в момента се намира на четири часа път на изток.

Което следователно означаваше, че няма как преди три часа да е стрелял по Дизмъс Харди.

Бланка не знаеше със сигурност какво означава това за Харди. Той искаше да му се довери и дори да го хареса заради Дейвид Фрийман и заради случилото се със самия него, но внезапно вече имаше лошо усещане дори за това.

Бланка погледна към слушалката в ръката си. Това бе всичко, което искаше да научи за Ник Сефия. Затвори телефона.

Неточен изстрел.

 

 

В края на последния ден от седмицата обстановката в кабинета на Бари Джърсън в отдел „Убийства“ се нажежаваше. Малкото и задушно място бе претъпкано с едри мъже, всичките прави. Двамата полицаи от патрулната кола, която се бе отзовала на обаждането от Коит Тауът — Джейкс и Уорън, — се бяха качили горе веднага след края на дежурството си. Оттам бе започнало всичко. Знаеха, че каквото и да се беше случило по пладне на Коит Тауър — те самите гледаха доста скептично на нещата, — заподозреният в убийство беглец Джон Холидей бе участвал в него. Ако не друго, чувстваха се длъжни най-малкото да докладват за това направо в „Убийства“. Когато разбра за какво се отнася посещението на полицаите, Джърсън се обади на Кунео и Ръсел, които довършваха някаква писмена работа и се канеха да се прибират.

След като бе затворил телефона, чувайки гласа на Ник Сефия, Хектор Бланка бе прекарал интересен и пълноценен следобед в преглеждане на рапорта за случая със счупеното стъкло на колата на Дизмъс Харди и бе забелязал името на Панос да се споменава там. Реши да последва съвета на Панос и да поразпита за Харди, затова се обади на възможно най-добрия източник на информация — областния прокурор, до когото имаше неограничен достъп, откакто бе поел случая Фрийман. Характеристиката, която му даде Джакман, не можеше да се нарече блестяща и многословна:

— Добър адвокат — каза той и след малко добави, — защитник, ако трябва да съм точен.

Всъщност, когато Бланка за пръв път спомена името на Дизмъс Харди, в гласа на прокурора се прокраднаха стоманени нотки, които постепенно се изостриха. Бланка заключи, че прокурорът е ядосан, най-вероятно на самия Харди.

След този разговор той се опита да открие Джейкс и Уорън, за да ги поразпита за случилото се на Коит Тауър, и остана доста изненадан, когато сержантът от участъка в центъра му каза, че в същия този момент те най-вероятно докладват в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата, точно над него. Каза му, че може би ще успее да ги хване и да поговори лично с тях.

Така че в края на краищата и Бланка се озова в отдела, бе последният пристигнал. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни с разумни доводи, в първия момент, когато чу думата „убийство“, си бе помислил, че Фрийман е починал — въпреки че Дейвид Фрийман нямаше нищо общо с Уорън и Джейкс. Но това бе единственото, макар и доста далечно свързано убийство, което изплува в съзнанието му, затова през първите няколко минути, след като Джърсън го покани — не особено охотно — в кабинета си, той остана до вратата, опитвайки се да улови нишката на събитията. Накрая се наложи да ги прекъсне.

— Извинете, непрекъснато чувам името Холидей — вметна той, — а си мислех, че сме се събрали заради Харди и може би заради Фрийман.

— Кой е Фрийман? — попита Джърсън.

— Партньорът на Харди — отговори Бланка. — В момента е в интензивното отделение на „Сейнт Франсис“. Някой го е пребил жестоко. А кой е Холидей?

— Клиент на Харди. Има заповед за задържането му по обвинение в убийство. Четири убийства, ако трябва да бъдем точни — отговори Джърсън.

— Чакайте малко, не разбирам. Този Холидей е бил днес с Харди, така ли? Кога? — попита Бланка.

— Когато са стреляли по тях. По обед — каза Уорън.

— Може би — допълни Джейкс.

Ръсел реши да се включи в разговора:

— Може би какво? Може би Холидей е бил там, това ли искаш да кажеш?

— Не. Може би са стреляли по тях — отвърна Джейкс. — Или пък само по Харди.

— Не, не е така! — Очевидно Уорън и Джейкс бяха обсъждали нещата помежду си и не бяха постигнали съгласие. — Джейкс гледа твърде много филми.

— Ей! — викна му Джейкс. Тонът му съвсем не беше шеговит. — Докажи ми, че нещо подобно се е случило!

— Видях човека — Харди. Той е доказателството. Беше целият в кръв и драскотини.

— Това нищо не доказва. Може сам да го е направил.

— Да, но защо? — Уорън поклати глава. — Не е нормално да си причиниш такова нещо.

— Чакайте! Чакайте! — Джърсън се намеси, използвайки по-високия си ранг, за да въведе ред. — Полицай Джейкс, какво се опитвате да кажете?

Младият мъж се стегна.

— Само това, сър, че огледахме мястото много старателно и някои моменти от историята на господин Харди ми се сториха малко съмнителни.

— Например?

— Например, че е нямало никой по това време. Говорим за Коит Тауър. По обед.

— Бе мъгливо, Дъг, не схващаш ли?

Джърсън прекъсна Уорън.

— Остави това! Продължавай, Джейкс!

— Да, мъгливо беше. Като че ли друг път не е имало мъгла! В Сан Франциско сме все пак, хората са се нагледали на мъгла. И пак ходят на Коит Тауър. Както и да е, та, значи, първо двамата с Холидей били съвсем сами там, само дето когато ние пристигнахме на паркинга двайсет минути по-късно, имаше коли, а и автобуси. След това той ми разправи за гуми, които били изсвистели по асфалта. Ама нямаше следи от гуми. После изронен бетон, където рикоширал някакъв куршум. Може би. А! И били изстреляни шест куршума, но нито един от тях не улучва…

— Движеща се кола — вметна Уорън, после вдигна извинително ръка към Джърсън. — Съжалявам, сър.

— Да, движеща се кола, но никой не е дори одраскан от куршум. После разпитахме по „Ломбард“, точно под кулата. Седем души са си били вкъщи. Никой не е чул стрелба.

Единственият звук, който се чуваше, бе тихото тананикано на Кунео. Никой сякаш не му обръщаше внимание.

— Добре — каза Джърсън. — И какво означава всичко това?

— Той мисли, че стрелба изобщо не е имало. Че Харди си е измислил всичко — отвърна Кунео.

— Точно така мисля, сър.

Уорън вдигна ръка. Джърсън го посочи и кимна.

— Давай!

— Видях човека, сър. Харди. Бе ожулен от главата до петите. Чисто нов хубав костюм. Рани и драскотини от главата до петите.

Това изобщо не притесни Джейкс.

— Този хълм е ужасен. И ти да се претърколиш с новия си костюм, няма начин да не го съсипеш. И да се изподраскаш.

— Добре де, но защо някой, още повече преуспяващ адвокат, ще реши да направи такова нещо?

С всеки изминал миг Бланка все повече недоумяваше как така Харди бе прекарал толкова дълго време с него в ранния следобед, обяснявайки му инцидента в най-малки подробности, а нито веднъж не бе намерил повод да спомене името на убиеца, когото представляваше, и факта, че той е присъствал заедно с него на мястото. Реши, че трябва да каже нещо, вдигна ръка и се обърна към Джърсън.

— Ако позволите, лейтенант, мога да кажа нещо по въпроса.

— Добре, слушаме ви — каза Джърсън и хвърли един поглед наоколо.

Бланка, който стоеше до вратата, протегна напред някакъв лист хартия.

— Това е рапортът за друг инцидент в сряда вечерта в Норт Бийч, в който също е замесен Харди. Двамата с жена му отишли на вечеря във „Фиор д’Италия“, без обаче да хапнат нищо, а през това време някой разбил стъклото на колата им. Харди първо казал на полицаите, че има съмнения кой го е извършил, после — че няма нужда да оглеждат мястото, защото вандалите едва ли са оставили някакви следи. Признал си, че сам си е наранил ръката и кръвта по капака на колата е неговата собствена кръв — избухнал при вида на счупеното стъкло и ударил с юмрук върху него.

— Добре. И какво по-точно имаш предвид?

— Две неща, лейтенант. Първо, може да се е случило така, както изглежда на пръв поглед, но може би той си е наранил ръката, докато се е опитвал сам да разбие стъклото, и чак после е открил някакво желязо или каквото там е използвал. Както и при инцидента, днес няма никакви доказателства, че нещата са се случили така, както твърди той самият.

Всички в стаята слушаха внимателно Бланка. Той продължи:

— Второто, което искам да кажа, е свързано с въпроса на полицай Уорън защо на някого ще му хрумне да направи подобно нещо. Отговорът е, че и в двата инцидента Харди е обвинил един и същ човек — Уейд Панос.

— Уейд Панос! — възкликна Кунео и излезе от транса си. — Уейд Панос не е човек, който ще тръгне да чупи стъклата на колите. Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал.

Ръсел бе не по-малко разгневен:

— Искаш да кажеш, че Харди е говорил пред теб, че Уейд Панос е човекът, стрелял по него?

Той потърси подкрепа от Джейкс и Уорън, които клатеха глави.

Бланка отговори:

— Не съвсем. Каза, че вероятно не го е извършил самият Панос. Той има племенник, казва се Сефия…

— Да — вметна Кунео. — Ник.

— Само дето Ник е в Невада. От снощи. Рой Панос ми даде номера му и аз проверих. Не е имал възможност да стреля по когото и да било.

— Рой е свестен — каза Кунео.

— Познаваш ли го? — попита Бланка.

— Познавам и двамата. Те ни дадоха списъка с имена, които ни насочиха право към Холидей — отвърна Ръсел.

Този път в стаята се възцари гробна тишина.

— Мамка му! — изруга Джейкс.

След доста време, Бланка пак поде нишката:

— Ето го значи липсващото парченце от пъзела. Харди съди Панос в момента. Исковете са за милиони за щети и злоупотреби в неговите участъци. И познайте кой е другият ответник? — Никой не можа да отговори. — Полицейското управление на Сан Франциско. За небрежен надзор.

Стаята се нажежи от гнева на събралите се вътре полицаи. Когато бурята поотмина, Уорън пръв се върна на темата.

— И той е съчинил всичко това… защо?

— Виждам две причини — каза Джърсън, — първо, за да уязви Панос и да подсили позицията си пред съда. Но има и по-сериозна причина, и тук нещата наистина вонят — да се опита да убеди съдебните заседатели, че Ник Сефия има нещо общо с хората, които Холидей е очистил. Защита по Содит.

— Това пък какво означава? — попита Джейкс.

— Че го е направил някой друг — обясни Джърсън. — И може би този някой е Сефия. Харди просто трябва да посее семената на съмнението. Ако накара заседателите да повярват, че Ник е стрелял по него и по неговия клиент…

— Отрепка! — възкликна Кунео.

Говореше от името на всички в стаята.

Единодушно.