Джон Лескроарт
Първият закон (31)

28

Сюзан Уайс, съпругата на Макгайър, правеше всичко възможно да овладее неочаквано възникналата криза, но тя я бе извадила от равновесие. Не беше нито подготвена, нито способна да се справи с това — внезапното пристигане на семейството на снаха й в апартамента им с три спални на „Хайт“. Слушаше ги как разказват, че са избягали от дома си, след като се е стъмнило, и как са се уверили, че никой не ги следи, и не вярваше на ушите си. Какво ставаше всъщност?

Никой не се държеше така, като че ли заплахата за децата на Харди засягаше и семейство Макгайър, собствените й деца Британи и Ерика. Но макар Сюзан да се съмняваше Панос да знае, че Моузес и Франи са брат и сестра, просто не можеше да прогони от главата си тази мисъл. Тя беше виолончелистка по професия и пацифистка по душа и подготви вечерята и спалните чували за братовчедите и разтегателния диван за Франи и Дизмъс в пълно изтощение, сякаш ходеше насън.

Сюзан знаеше за силното закрилническо отношение на Моузес към Франи. Съпругът й може и да бе добър и честен човек, но дълбоко в сърцето си — и това винаги я бе тревожело — той беше и боец, ветеран от десетки сбивания по баровете, ръгби схватки и боеве с тояги. Моузес подобно на Дизмъс беше участвал във войната във Виетнам. И двамата бяха убивали хора, но през повечето време Сюзан предпочиташе да не мисли за това.

Днес обаче, тази вечер, беше невъзможно.

Ребека и Винсънт нямаше да ходят на училище на следващия ден и поне още няколко дни след това. Франи също нямаше да взема часовете си. След като говори с Глицки тази вечер, Дизмъс щеше да реши дали семейството трябва да си намери истинско скривалище. Можеха да заминат някъде със самолет или поне да отидат на хотел извън града.

Часът за лягане отдавна бе минал, но дъщерите й седяха на пода като омагьосани от страха и вълнението на братовчедите си. Изведнъж, съвсем не по вина на Сюзан, цялото й семейство се оказа въвлечено в свят на насилие и заплахи, на интриги и ужас. Просто не можеше да се овладее, не можеше да възпре вълната на негодувание, която я заливаше. Негодувание срещу съпруга й, задето ги покани да дойдат тук, и срещу Франи и Дизмъс, задето приеха. А сега Дизмъс беше отишъл да обсъди положението с Глицки, а Моузес се бе върнал в „Шамрок“.

Сюзан отиде в кухнята, където горката Франи миеше съдовете и ги подреждаше в сушилнята. Сюзан пренесе още няколко неща от масата до мивката, застана до снаха си и след малко установи, че не изпитва никакво негодувание към нея. Франи също се движеше почти като робот, сякаш напрежението беше твърде силно, за да си дава сметка за нещата, и Сюзан изпита искрено състрадание.

Франи изплакна една чиния, сложи я върху останалите, спря водата и наведе глава. Сюзан я прегърна.

— За какво мислиш? — попита тя.

Франи въздъхна.

— Че може би в крайна сметка ще се наложи да се преместим.

— Къде?

— Няма значение, далеч от тук. Поне за известно време. Не мога да си представя, че децата могат да се върнат отново на училище. Или в къщата.

Сюзан я разбираше — беше видяла снимката, която Дизмъс бе донесъл в запечатано найлоново пликче. Двете деца бяха пред къщата с ранички на гръб, на път за училище, а зад тях се виждаше Франи, малко не на фокус. Който и да е направил снимката, едва ли е бил на повече от десетина метра. Червен кръг ограждаше гърдите на децата и стигаше почти до ръбовете на снимката.

Този образ щеше дълго да остане в съзнанието на Сюзан.

— Може би просто се опитват да накарат Дизмъс да се откаже от делото — каза тя.

Франи отново пусна чешмата и се пресегна към изплакнатата преди малко чиния.

— Вече позвъни на адвоката им. Ами ако не е го е направил този, когото подозира Дизмъс? — Потръпна. — Представям си как човекът, направил снимката, си седи в колата, на няколко метра от нас, Сюзан. Съвсем наблизо. Само че следващия път няма да държи фотоапарат. Боже!

Раменете й се разтресоха. Вдигна мокрите си длани и закри лицето си.

Сюзан силно притисна снаха си. Просто не знаеше какво да каже.

 

 

В сравнение с едностайното жилище на Нат Глицки двустайният апартамент на Ейб изглеждаше като Тадж Махал. Подобно на семейство Харди, Ейб и Трея бяха решили, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, поне за тази нощ, някъде извън дома си. И те изчакаха да се стъмни. И те се оглеждаха за фарове на следяща ги кола, докато се увериха, че пътят зад тях е чист.

Сега всички възрастни седяха в малката дневна, Рейчъл спеше до леглото на дядо си. Ейб седеше приведен в единия край на малката масичка с щръкнали колене и лакти. Лицето му беше помръкнало и безизразно, очите му бяха потъмнели и сурови. След продължително обсъждане с Трея и баща си той реши да позвъни в местния участък. Когато разбраха кой се обажда, там предадоха случая на капитана на участъка, който бе дошъл от дома си, и на дежурния сержант.

— Хубаво. — В този момент Харди се чувстваше благодарен за всяка проява на съдействие. — Това поне е нещо. Какво казаха?

Глицки охлади ентусиазма му.

— Всъщност не бяха особено заинтересувани. Ти с какво впечатление остана, Трея?

— Слабо казано — заяви тя и се обърна към Харди: — По-точно, изобщо не им пукаше.

— Показахте ли им снимката? Разказахте ли им?

— Разбира се.

Харди се наведе напред, седнал на ръба на един дървен стол, който Нат беше донесъл от кухнята.

— Как е възможно да не им пука! Какво трябва да се случи?

— Сигурно са го приели като лоша шега — горчиво отбеляза Трея. — Непрекъснато стават такива неща.

— Непрекъснато ли? Те ли го казаха?

— Не точно с тези думи. Явно очакваха Ейб да го приеме и се чувстваха малко неудобно, че не е така.

— Дори и след като им изтъкнах, че известно време съм бил полицай, но не съм се сблъсквал с такива неща ежедневно. Нито веднъж тази година.

— Те какво ти отговориха?

— Нищо. Не ги интересуваше достатъчно, за да спорят. Бяха делови и ме попитаха какво искаме от тях. Казах им какво — да отидат да ги погнат малко. Знаем кой го е направил.

— Нека да отгатна — казали са, че пращат патрулки в училището и край дома ви. За по-сериозни мерки им трябват заповеди от централното управление.

— Като че ли си чел пощата му — каза Трея.

Нат, който до този момент седеше в единия край на канапето и само слушаше, се обади:

— Просто не разбирам как е възможно да не им пука. „Нищо не се е случило“, така казаха. А аз ги питам: „Нищо ли? Я погледнете тази снимка! Това е заплаха за живота на внучката ми! Какво щяхте да направите, ако се беше случило с вас?“ — Ядосано вдигна ръце. — А те ме гледат, като че ли съм някакъв изкуфял старец!

— Не ти си причината, татко — намеси се Ейб. После се обърна към Харди: — Не че не ми повярваха, което си беше истинско облекчение след последните няколко дни. Просто казаха, че могат само да изпратят снимката в лабораторията и нищо повече.

— Да, обаче най-любимата ми част е, когато капитанът започна да ни разказва за наркопласьорите в кварталите, които заплашвали местните семейства — ако не ни оставите да си въртим бизнеса и ни се пречкате, ще убием и вас, и децата ви.

— От което какво следва? — попита Харди.

Устните на Трея оформиха усмивка, но всъщност не й беше никак весело.

— Истинското послание не стана съвсем ясно от думите му, но сигурно е искал да каже, че хората непрекъснато получават заплахи.

Ейб продължи:

— А ние най-добре от всички би трябвало да знаем, че ченгетата не могат да предотвратяват престъпленията. Могат само да разчистват след тях.

— Страхотно, радвам се да го чуя! — разпали се Харди. — А междувременно какво да правим ние — имам предвид не цялото общество, а конкретно нас. Какво ще правим ние?

— Обадих се на Кларънс — каза Трея, — и добрата новина е, че той май ви е повярвал най-накрая. Наистина е разтревожен заради всичко това.

— Браво на него! — изръмжа Харди. — По-добре късно, отколкото никога. А каква е лошата новина?

— Както обикновено — сви рамене Глицки. — Какво трябвало да прави сега? Какво можел да направи? Не че не ни съчувствал, но какво от това? Надявал се, който и да е извършителят, да не стигне до убийство.

— Аз също. — Бушоните на Харди бяха почти напълно изгърмели. — И не става въпрос за неизвестен извършител. Става дума за Панос.

— За Уейд? — попита Глицки. — Или за Рой? Или за Сефия и Рее? Или за някой друг, на когото плащат, но за когото не знаем?

Харди знаеше какво говори. Отчаяно поклати глава и вдигна очи.

— Обадих се на Крол. Казах му, че се отказвам от делото. Всичко свърши.

— Какво му каза за Холидей?

— Нищо. А и той не ме попита. Защо?

— Защото аз не участвам в делото ти, каквото и да са си мислели някои хора. Ако причината е съдебният процес, няма защо да заплашват и мен. — Въздъхна продължително. — От друга страна, ако и двамата все още се опитваме да открием истината за тези убийства и това най-накрая накара отдел „Убийства“ да преосмисли хипотезата си за Холидей, кой остава? — Глицки кимна. — Точно затова ни предупреждават. И двамата.

— Да, той ми е клиент. Да не би да смятат, че ще го изоставя?

— Може би им е хрумнало, че можеш да го направиш.

Суровият поглед на Харди обходи стаята.

— Не мога да постъпя така.

— Никой не те кара да го направиш — обади се Трея, — но той не е клиент на Ейб.

— Какво означава това?

Глицки изпъна гръб.

— Аз не се опитвам да оправдая Холидей. Оттук нататък оставям закона да направи своето.

— Нашият приятел законът — изсумтя Харди.

— Понякога може и да ни е приятел. Късно следобед говорих с Пол Тию. Съжалявам, при цялата тази лудост — направи широк жест той, — пропуснах да ти кажа. Снощи отишъл, както му препоръчахме, и открил отпечатъци на Сефия и Рее в дома на Холидей. Освен това е записал твърдението им, че никога не са били там.

— Кучи синове! — сви юмрук Харди. — Знаех си! Значи той се отърва?

Глицки поизчака малко и каза:

— Може би. Ако Джърсън направи необходимото. Само че аз вече казах на Пол, че каквото и да става, аз няма да участвам. Никакви заслуги, никакви обвинения, нищо. Дотук бях.

— Ако Сефия и Рее са били у Джон, и двамата сме дотук.

— Повтарям ти, може би — наблегна Глицки. — Няма да празнувам, докато не чуя официалното становище. Ще се почувствам по-добре, когато разбера, че тези типове вече са зад решетките. Във всеки случай, дори да затворят нашите хора, може да мине много време, преди да свалят обвиненията срещу Холидей. На твое място бих мирувал.

 

 

Харди си тръгна от дома на Нат към десет и половина. Обади се на Франи оттам и Сюзан, която беше още будна, му каза, че съпругата му, изтощена и емоционално изцедена, е заспала на дивана. Харди, който бе не по-малко изтощен, се чувстваше много напрегнат и нямаше да може да заспи, дори да изпие цял тон валиум. Но едно-две питиета можеха да свършат работа. Каза на Сюзан, че ще се отбие при съпруга й и може би няма да се върне, преди да затвори барът. Не бивало да се тревожат. Нещата май се оправяли.

Когато пристигна в „Шамрок“, четирийсетимата или петдесетима постоянни клиенти бяха в настроението, в което ги беше виждал стотици пъти през годините. Внезапно нощта се превръщаше в това, което се случва, когато критична маса от човечеството се срещне с точно необходимото количество алкохол, шум и сексуални възможности. Автоматичният грамофон, който се чуваше още от ъгъла с Десета улица, където паркира Харди, бълваше песента на Тоби Кийт „Искам да говорим за мен“ на пределните възможности на тонколоните си. Двата телевизора високо предаваха футболен мач. Играеше се и на четирите мишени за дартс. Високите столчета на бара бяха заети. Столове, канапета, целият под — всичко беше претъпкано.

Харди си проправи път през тълпата, като кимаше и говореше с многото познати лица и не спираше да бърбори, защото познаваше повечето клиенти поне по физиономия. „Шамрок“ беше най-старият бар в града, скоро щеше да навърши сто и десет години, но не бе голям. Пространството между високите столове до бара и отсрещната стена беше около четири метра. В задната част, до мишените за игра на дартс, се разширяваше докъм пет метра и половина. Проправи си път през претъпканата задна част, закачи палтото си и се шмугна през отвора под плота.

Макгайър обслужваше бара и работеше здравата, за да успее да изпълни поръчките. Харди си напълни голяма халба с лед, малко лимон и газирана вода. Изпи половината на един дъх, след това се втурна да помага и почти цял час не спря на едно място. Посетителите бяха не само много, но и удивително приятелски настроени, търпеливи и възпитани. Бяха предимно местни хора — жадни, но не войнствени. Джубоксът продължаваше да бълва музикални хитове, макар че в даден момент Харди установи, че това вече не са хитове, а просто стари песни. После си помисли същото и за себе си, докато разливаше напитките, сипваше наливна бира, подрънкваше с рестото и си разменяше реплики с този-онзи, защото беше твърде зает, за да води разговор. Двамата с Макгайър работеха в ритъма, който си бяха изградили преди двайсет години, когато Харди бе основната фигура зад бара, много преди брака му, преди децата и кариерата.

Днес, а и от доста време насам, останалата част от живота му беше толкова по-различна от това. Никъде другаде нямаше тази простичка заетост, удоволствието да правиш добре нещо, което не е сложно. Тук, когато някой си поръчаше питие, можеше да е съвсем сигурен, че не го лъжат. Че това е питието, което човекът наистина иска. Даваш му го, клиентът плаща, връщаш рестото. Понякога получаваш бакшиш. И край на сделката.

Когато вдигна поглед, учуден, че най-накрая има свободна минута и че повечето от клиентите са си тръгнали, беше плувнал в пот от физическото усилие и от свършената работа, но нещо бе изчезнало от гърдите му — огромното напрежение, — сякаш си беше взел едноседмична почивка на някой топъл плаж. Осъзна, че болката в гърба му най-сетне е утихнала. Все още чувстваше раната на ръката си, когато стиснеше, но цяла нощ си бе служил с нея със съвсем естествена лекота. Позволи си за минутка да се надява, че сведенията от Пол Тию ще възпрат враговете му, което ще сложи край на заплахите към семейството му.

Макгайър изключи звука на телевизорите, намали музиката и се приближи от другия край на бара.

— Откъде се взе това? — попита той, имайки предвид тълпата.

— Сигурно се е разчуло, че ще бъда тук. Проклети търсачи на знаменитости!

За пръв път от седмица Харди се усмихваше. Точно над главата му и зад него снимката на Пол Тию се появи на екрана за минутка в късните новини, Макгайър вдигна поглед, но понеже не знаеше кой е Тию, не каза нищо.

Не че би имало някакво значение.

* * *

Предупредиха за последни поръчки малко по-рано, изгониха скитниците, заключиха в дванайсет и половина и презаредиха. Преброиха парите — 1428 долара, нечувана сума за вторник вечерта. Без да го пита, Моузес наля на Харди един силен „Макалън“ като своя и двамата седнаха в тъмния край на бара, далеч от прозорците, близо един до друг. Харди имаше чувството, че никога вече няма да има нужда от сън, но преди два дни смяташе, че никога вече няма да пие алкохол, а виж какво стана. Нощното осветление над касата и светлината на уличните лампи навън озаряваха помещението почти като при пълнолуние.

Докато вадеха бутилки и търкаляха бъчонки, Харди се опитваше да внуши на Макгайър предпазлив оптимизъм, но сега вече можеха да разговарят и зет му не изглеждаше особено убеден.

— Да, всичко това е прекрасно — каза той, — обаче какво ще стане, ако не се доберат до Панос и хората му достатъчно бързо, а междувременно те решат да видят сметката на всички останали? Склонен ли си да поемеш този риск?

— Не знам какво друго бих могъл да направя, Моуз.

— Аз знам.

— Да отида и да ги застрелям. Вече ми каза. Пийни още едно.

— Да не мислиш, че се шегувам?

Харди отпи малка глътка от скоча си.

— Не, но не разсъждаваш. Ако ги погнеш, ще се превърнеш в убиец. Това е истината.

— Ще твърдя, че е било самозащита.

— И как ще го направиш? Теб никой не те заплашва.

— Няма да допусна някой да убие Франи, Диз — изръмжа Макгайър. — Никога, за нищо на света.

— Ако това ще те утеши, аз също, Моуз.

— Но не правиш нищо, за да го предотвратиш.

Харди бавно остави чашата си.

— Всъщност правя доста неща и точно затова в момента имам причина да смятам, че заплахата вече не е толкова сериозна, колкото беше преди три-четири часа. Ще вкарат тези типове в затвора.

— И ще ги изправят пред съда, ще им измислят по-малка присъда…

— Говорим за поредица от убийства, Моуз. Това са утежняващи обстоятелства. До живот.

— Значи си в безопасност?

— Да.

— И ще ги хванат всичките? Сигурен ли си? И нямат близки? Няма хора, които ще знаят, че ти стоиш зад всичко? — Макгайър също остави чашата си. — Диз, не разбирам защо, след като видя в колко много случаи законът изобщо не може да те защити — говоря само за последните две седмици, — все още разчиташ на него.

— Може би точно защото това е сделката — ти не нарушаваш закона, а в замяна той те брани.

— И ти го вярваш? Имаш ли бедни чернокожи приятели, Диз? Имаш ли такива чернилки?

Харди вдигна очи към небето.

— Пак започна.

— Да, точно така. Замислял ли си се защо в гетата или в крайните квартали има толкова много насилие?

— Не, Моуз, никога не ми е минавало през ума. Никога не съм се замислял за това, понеже съм богат бял човек.

— Ти го каза.

— Не, ти го каза — насочи пръст Харди към лицето на Макгайър. — Всъщност ти защитаваш моята теза. Знаеш ли защо има толкова много насилие в гетата? Защото хората там са изгубили вярата си в закона. И знаеш ли коя е причината? Понеже той не ги защитава и те имат чувството, че трябва да го правят сами.

— Точно така. Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Аз пък се опитвам да те накарам да видиш какво става, след като застанеш на тази позиция. Поемаш защитата си сам, извън закона.

— Поне оцеляваш.

— Всъщност не. Най-вероятно няма да оцелееш. Дори е много по-сигурно, че ще умреш. И знаеш ли защо? Защото Пабло заплашва, че ще те убие, ако се месиш в наркобизнеса му. Не искаш наркотици около децата си, но понеже не можеш да се обърнеш към закона, решаваш да убиеш Пабло. И тогава братът на Пабло, Хосе, който също смята, че законът няма да те накаже, идва и те застрелва. После и брат ти, майка ти, баща ти… Разбираш накъде отива всичко, нали?

— Само че я се погледни — семейството ти е прогонено от дома си. Къде е сега твоят закон? Кой те закриля сега?

— Пак законът. Виж, Моуз, ако Панос не се тревожеше, че някой ще направи нещо, щеше отдавна да се опита да ме убие. Когато е направил тази снимка, е можел просто да отвлече децата и да ги убие.

— Забравяш, че той наистина уби няколко човека.

— Може би не забравям. Но ако вярвам, че целта на закона е да не оставя насилието в ръцете на отделни хора като теб и мен, или като Панос, как мога да се оправдая, ако лично се заема с него? Направя ли го, толкова много ще заприличам на него, че няма да има никаква морална разлика помежду ни.

— Стига глупости! Той те напада, а ти не можеш да отвърнеш, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ?

— Казвам, че ако наруша закона, вече не мога да очаквам нищо от него. А аз не искам да се откажа от него. Той е нещо основно.

— Пълна глупост е, ако питаш мен.

— Нима? А какво ще стане, ако някой от изстрелите ти, насочени към Панос или към Сефия, не улучи, но вместо това улучи горката старица, която си похапва кротко няколко къщи по-надолу? Или майката, която бута детска количка на петстотин метра по-нататък? Смяташ, че не стават такива неща ли? Не мислиш ли, че точно това се случва при всяка скапана стрелба от коли, за която си чувал? Започне ли веднъж, вече нямаш контрол над това. Загиват хора, които нямат нищо общо. И знаеш ли какво става после? Тези невинни хора искат да видят как законът наказва теб. И имат всички основания да очакват това да се случи. Независимо дали ти си започнал всичко. След като си замесен, значи си от лошите. Точка.

Моузес отпи от чашата си, разклати леда вътре и отново отпи.

— Ако знаех със сигурност кой е направил тази снимка, щях да се промъкна много близо и да пусна куршум в мозъка на копелето. Още тази вечер, кълна се.

— И след това животът ти никога няма да бъде същият.

— Няма да кажа на никого. И никой няма да знае за връзката ми с теб и Франи. На ченгетата изобщо няма да им хрумне да ме разпитват.

— Може и да им хрумне. И тогава какво ще стане със Сюзан и децата?

Макгайър поклати глава.

— Няма да стане така. Виж, Диз, бандитите непрекъснато се трепят един друг. Да не искаш да ми кажеш, че ченгетата разследват сериозно тези случаи? Да вземем един небезизвестен негодник като Сефия, който умира от насилствена смърт — кой ще започне да се поти над такъв случай? Никой. Може би дори семейството му няма да си мръдне пръста, ако изобщо има семейство.

Харди призна тази истина с леко кимване.

— Самият аз няма да започна да роня сълзи.

— Видя ли?

— Но има разлика някой да умре и ти да убиеш някого.

— Все това повтаряш. Но двамата с теб сме дърпали спусъка, Диз. И двамата знаем, че можем да го направим отново, ако се наложи. Въпросът ми е колко още трябва да те притискат, преди да се решиш.

— Доста, предполагам. Докато не се превърне в истинска самозащита.

— Което е до голяма степен постфактум, нали?

— Да, мисля, че е така.

— И ти го приемаш? Можеш ли да живееш с това?

Лицето на зет му беше изопнато от тревога, която изглеждаше още по-силна на мъжделивата светлина.

— Не, ще го кажа иначе — продължи той. — Надявам се да можеш да живееш с тази мисъл. Надявам се семейството ти да може да живее. Наистина се надявам.

Харди пресуши чашата си.

— Аз също, Моуз. Аз също.

* * *

Харди все още беше облечен — с джинси и пуловер — и седеше на малкото двуместно канапе в задната част на апартамента, предишната пералня, която Сюзан бе превърнала в студио за учениците си по музика. Тук беше тихо и бе далеч от спалните, а той не искаше собствената му напрегнатост да държи будни и останалите. През единствения голям северен прозорец се виждаха светлини, пръснати нагоре към Президио — намираше се на шест етажа по-високо, — но гледката, колкото и да беше прекрасна на светлината, не го очароваше. Погледна натам, ала погледът му просто се плъзна, в пълно съзнание, но без да мисли, или поне — без да мисли за нищо конкретно.

Откакто си бе легнал, а след това бе станал и бе дошъл тук, мислите му от само себе си се връщаха непрекъснато към Дейвид Фрийман. Представяше си го в леглото в спешното отделение. Мислеше за пораженията, които му бяха нанесли, дори и да оцелееше, в което Харди се съмняваше. В съзнанието му се бе промъкнало смразяващо предчувствие заедно с още по-силното убеждение, че тези хора са много опасни, а сега са дори още по-отчаяни, задето не могат да изолират и да премахнат Джон Холидей. Харди вярваше, че без него те са обречени. Трябваше да намерят начин да се доберат до Джон, при това възможно най-бързо. И да не правят грешки. Харди беше убеден, че най-сигурният път към Холидей минава през него.

Друга неясна мисъл, тревога, угризение, което подобно на досадно насекомо непрекъснато тормозеше мислите му, беше съзнанието, че в действителност той трябва да се откъсне от Холидей, поне докато нещата се поуспокоят. Да се обади на Крол и да му съобщи това. Както твърдеше Моузес, той беше длъжен най-напред да се погрижи за семейството си и можеше да го направи, без да престъпва закона. Дори не беше получавал хонорар от Холидей. Нямаше правно основание за това.

В крайна сметка, каза си той, сега вече Холидей сигурно щеше да се оправи и без него. Доказателствата щяха да осигурят свободата му. Нямаше нужда Харди да се намесва. Тази мисъл го гризеше.

— Татко?

Сепна се, сякаш от сън, макар да не спеше.

— Здрасти, Бек.

— Добре ли си?

— Разбира се. Просто не мога да заспя. Как е моето малко момиченце?

Шестнайсетгодишна, висока един и шейсет и пет, петдесет и пет килограма. Малкото му момиченце.

— Знам, че не ти е приятно, но съм уплашена.

— О, миличка! — Вдигна поглед и съзря блестящата следа от страх по бузата й. — Ела тук, седни до татко — отмести се и потупа мястото до себе си.

Копнееше да може да й каже, че няма от какво да се страхува — беше почти готов да изрече утешителната лъжа, — но просто не можа да го направи. Беше достатъчно голяма, щеше да усети снизходителното му отношение, а той не го искаше.

След секунда тя се притисна до него, сгуши се с вдигнати върху канапето крака, облечена с фланелена пижама и халат, с разпусната коса и лек дъх от устата, който толкова обичаше. Отначало сякаш Ребека имаше нужда само от това и той разсеяно галеше косата й, както правеше откакто бе съвсем малка. Усети как тялото й се отпуска почти недоловимо и как тя въздъхва леко и тихичко, но все пак чуто.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко.

— Но все още си уплашена?

Усети как кимва с глава.

— Добре. — Не можа да устои на желанието си да я утеши: — Може би нещата не са толкова зле, колкото смятахме отначало…

— Но тези снимки…

— Знам. Знам какво се опитваха да направят — да ни плашат. И успяха, нали? Но тази вечер се срещнах с чичо Ейб и смятам, че има много голяма вероятност полицията да успее… да направи нещо.

— Какво?

— Да арестува тези хора. Появиха се нови доказателства. Ще трябва да вземат някакви мерки. А когато го сторят, всичко ще се оправи.

— Но ако не успеят?

Харди въздъхна:

— Сигурно ще успеят, Бек. Не се тревожи за това.

— Затова ли и ти не можеш да спиш? Защото вече не се притесняваш?

Харди я притисна към себе си. Понякога беше прекалено проницателна, каза си той, за собственото й добро.

— Малко съм притеснен — призна той.

Тогава Бек се измуши от прегръдката му и седна с лице към него.

— Просто не разбирам тези хора. Дори да искат да ти навредят, защо се опитват да наранят цялото ти семейство?

— Защото знаят, че от нищо не би ме заболяло по-силно.

— Добре, но какво смятат? Че ще се оттеглиш? Струва ми се, че е по-логично да побеснееш и да погнеш техните семейства. Това не ти ли се струва смислено?

Харди отново прецени, че не може да бъде напълно откровен.

— Не бих направил такова нещо. Не бих могъл. Не е редно.

— Защо не? След като те преследват нас? Сигурна съм, че би го направил. Знам го.

— За щастие, все още не са наранили нито теб, нито Винс, затова не се налага да проверим дали бих го направил. Не искам да разбирам. Достатъчно съм им ядосан и за нещата, които вече са направили. — Този път не можа да не излъже: — Но наистина смятам, че всичко почти приключи, Бек. Утре вечер по това време ще спим в собствените си легла. Ще видиш.

— Ами ако не стане така?

— Тогава на следващата нощ.

— Сега просто се опитваш да ме успокоиш — намръщи се тя.

— Не само сега — отвърна той. — През цялото време.

— Но аз трябва да знам какво точно се случва.

— Какво всъщност се случва… — Той пое дълбоко въздух и призна една по-голяма истина: — Не знам със сигурност какво точно се случва, Бек. Не искам да преживяваш всичко това.

— Но аз вече съм замесена, татко. Наложи се да дойдем тук.

— Знам. — Той отново я притисна към себе си. — Знам.

Светлините на града примигваха в разнасяния от вятъра прах отвън. Харди още по-силно притисна с ръка дъщеря си.

— Май не успях да ти помогна много?

— Все още съм малко уплашена, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид — въздъхна Харди.

— Не можеш да ме предпазиш от чувствата ми, татко.

— Знам и сърцето ми се къса.

Харди отново се запита дали изобщо може да я предпази от нещо и почувства как отново го обзема гняв. Каквото и да приказваше, знаеше, че ако някой направи нещо на момичето му, ще го убие безмилостно. Може би нямаше да й навреди да й намекне за това, въпреки че току-що й бе казал обратното.

— Помниш ли, че ти казах, че не бих предприел нищо, ако това ще стане причина да ти се случи нещо лошо?

— Да.

— Но ако мога да го спра, преди да стигне до теб, ако се наложи… — не довърши той. — Говоря просто хипотетично, Бек. Няма никакъв начин да допусна някой да те нарани.

Колебливият й въпрос за малко не го накара да се разплаче.

— Тогава какво ще правим?

— Още не съм съвсем сигурен, миличка. Но двамата с майка ти ще се погрижим за вас, каквото и да стане. Може би, ако успея да се откажа от Джон Холидей…

— Не можеш да го направиш. Той ти е приятел.

— Точно така. — И това от устата на едно дете, помисли си Харди. — Знам. Но може би мога да ги накарам да си помислят, че съм се оттеглил.

Отново млъкна. Канеше се да каже: „И след това да им устроя някакъв капан“, но вместо това каза:

— Виж, нека повярваме за малко, че наистина има доста голяма вероятност след ден-два тези хора да се озоват зад решетките.

— Ще спрат ли да ни преследват тогава?

— Да. — Леко я погъделичка под брадичката. — Но те вероятно вече са престанали да преследват теб.

Тя обнадеждено вдигна поглед към него.

— Обещаваш ли?

Харди се поколеба. Имаше си правило, че обещанието си е обещание, свято и ненарушимо.

— Наистина смятам така — заяви той накрая.

Усети как тя леко потръпна до него.

— Това не е обещание.

— Знам, но е нещо много подобно.