Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2016

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Дъждът барабанеше по металния покрив, докато Талън преплиташе пръсти в косата на жена си, вдъхвайки уханието на люляк, което се носеше около него. Жена му. Винаги си е мислел, че ще е последният от братята си, който ще си вземе половинка, а не първият. Или по-скоро вторият. Често забравяше, че Конн се бе обвързал преди повече от век, тъй като не бе виждал жената от също толкова дълго време.

Талън се протегна, чувствайки се изненадващо задоволен и удивен от дара, който държеше в ръце. Сексът не бе нещо непознато за него, но никога преди не бе усещал сливането и чистото удоволствие, което бе изпитал миналата нощ. Прибързано и без особена мисъл й бе казал, че никога няма да я пусне да си отиде. Но сега знаеше, че това е пълната и абсолютна истина.

— Моя — прошепна той в притихналата хижа.

 

 

В далечината отекна звук от експлозия и Кара се събуди с вик. Тя откри, че се е сгушила срещу голямото и топло тяло на Талън, ръката й почиваше върху сърцето му, докато неговата бе преплетена в косата й.

— Всичко е наред — сънливият дрезгав глас на Талън се чу над нея и тя повдигна глава. Господи! Той приличаше много повече на древен воин, с набола еднодневна брада и премрежени от съня златисти очи. Дъхът заседна в гърлото й и тялото й се събуди за живот. Тогава очите му се превърнаха в течно злато и тя едва се сдържа да не простене.

Той се наведе и нежно целуна устните й, преди да се повдигне, за да я огледа.

— Добре ли се чувстваш?

Руменина плъзна по страните й и тя притвори очи, за да се скрие от погледа му.

— Да, ами, аз… добре съм.

— Отвори очи, Кара.

Тя погледна в златистите дълбини.

— Добре съм, наистина.

Кара прокара длан надолу по ръката си и дръпна металната гривна, която все още бе закачена за китката й. Лъскавото злато приличаше на лента, увита два пъти около ръката й, подобна на тази, която бе вървяла с костюма на Клеопатра миналия Хелоуин.

— Не мога да я сваля.

Талън се ухили.

— Знам. Това е моята гривна. Само аз мога да я сваля.

Сериозно? Слава на бога, че не беше девствен пояс.

— От злато ли е? — Тя отново я дръпна и се намръщи, когато закопчалката не помръдна.

— Има и злато. Шаман-алхимик ги е създал за мен и братята ми преди няколко века като подарък за майка ми. Той е смятал, че тя има нужда да може да проследи къде са синовете й.

Талън се завъртя по гръб, повличайки я със себе си, и плъзна ръка по нейната, за да обгърне гривната.

— Благодарение на нея можем да знаем къде се намира всеки от нас.

— Всеки ли може да я носи?

— Не. Носи се от нас или половинките ни. — Ръката му се обви около китката й, а докосването му бе толкова нежно за такъв огромен мъж, че накара дъха да заседне в гърлото й. — Или в случая на Конн седи захвърлена в някое чекмедже.

— Конн е друг твой брат? — Тя се понамести срещи Талън, огън лумна в стомаха й от горещото му тяло.

— Дам. Той е четвъртият… истински воин. Брат ми Дейдж постоянно натяква на Конн да я носи, но тъй като въпросът е деликатен…

Кара вдигна глава, за да срещне златния поглед на Талън.

— Защо?

Талън направи гримаса.

— Конн случайно маркира най-малката дъщеря на висша ирландска вещица преди век. Сега гривната принадлежи на нея.

Случайно? Как, по дяволите, може…?

— О! — Кара изсумтя. — Имал е свалка за една нощ и се е оказал обвързан? — Не че тя вярваше на тези простотии с обвързването, и все пак… връзваше се.

Пълните устни на Талън се извиха.

— Почти. Макар да мисля, че й даде достатъчно време да свикне със ситуацията.

В далечината се чу гръмотевица и от покрива се разнесе тихо барабанене.

— Вещица? Като истинска вещица? — Любопитство се надигна в учения мозък на Кара.

— Дам. Вероятно много скоро ще се срещнеш с нея. Няма да се изненадам, ако скоро имаш снаха, на която да се оплакваш.

Тревога премина през Кара.

— Ъм, Талън. Вероятно трябва да говорим за всичко това. Имам предвид, временно е, нали знаеш? — Просто човек не се женеше и обвързваше за цял живот с някой, който познава от няколко часа.

— Не е временно — каза той, навеждайки глава, за да целуне устните й. Сега гръмотевицата се разнесе директно над тях. Той присви очи и се изтърколи от леглото, очевидно без да се тревожи от голотата си. Не можеше да го вини. Той беше изваян от гладка кожа и твърди мускули. Милостиви боже, на лявата част на гърдите му имаше следи от зъби… следи, които съвпадаха с нейната захапка. Тя се бореше да не се изчерви, докато той обличаше дрехите си от миналата нощ.

— Стой тук, скъпа. Ще отида до бунгалата, за да се уверя, че изненадите, които оставих за мъжете от бандата, са свършили работата си.

Той се наведе надолу, целувайки я страстно, преди да се насочи към вратата.

Кара изчака вратата да се затвори зад него, преди да се отпусне назад в голямото легло с тих стон. Беше чувствителна… навсякъде. Умът й започна да прожектира моменти от предишната нощ, сякаш беше стара кинолента. Талън бе редувал див секс с нежно прелъстяване, оставяйки я отпусната и изтощена на сутринта. И разранена.

Никога не се бе смятала за страстна жена. Баща й още от ранните й години я бе научил, че не може да се има доверие на мъжете… и колкото по-големи бяха, толкова по-силно удряха. Бе завършила гимназията една година по-рано и веднага се бе насочила към колежа, за да получи дипломата си. След като родителите й бяха починали, тя се бе посветила изцяло на проучванията и се бе концентрирала върху растенията, не върху хората, в резултат на което бе срамежлива и някак притеснителна. Единственото й сексуално изживяване бе по-скоро експеримент с най-добрия й приятел и колега в лабораторията, Саймън, който бе загинал в автомобилна катастрофа месец по-късно, оставяйки й най-прекрасния подарък, Джейни. Между майчинството и работата тя нямаше време за нищо друго. Сега успя да се усмихне леко заради новото си откритие… бе страстна жена.

Усмивката на Кара изчезна, когато прокара пръсти по вече зарасналите дупки на шията си. Уникалното му ухание на борови иглички бе полепнало по тялото й. Тя едва познаваше Талън… е, може би вече го познаваше по-добре, отколкото миналата нощ, но все пак те дори не бяха от един и същи вид. Той я бе пожелал на напълно първично ниво, което тя не знаеше как да определи. Не знаеше как да се защити от него. И дори повече, не знаеше дали той ще й го позволи.

И това я плашеше до смърт.

Гръмотевица навън я накара да подскочи от леглото и тя стана, събирайки дрехите си от пода. Имаше нужда да е облечена, когато Талън се върне. Спря, докато обуваше бельото си.

— Какво, по… — Извъртя торса си и погледна към горната част на дясното си бедро. По кожата й имаше отпечатък от мъжка ръка. Огромна мъжка ръка. Тя се обърна и забеляза на другото си бедро същия отпечатък от ръка, но този път в средата имаше черен символ. Маркер на задника й! — Как? — изсъска тя, гледайки отпечатъка. Не я бе заболяло. Не може да е изгорено. Но си спомни кога той сложи ръката си там, докато вниманието й бе насочено към друго.

Вратата се открехна и устата й остана отворена от шок, гледайки Талън.

Маркирал си ме! — Гняв премина през нея, карайки гласа й да звучи дрезгаво. Яростта забърза дишането й и събуди за живот всичките й нервни окончания.

Щеше да го убие.

Талън се закова за миг на входа, а вятърът отвя вътре едри капки дъжд, преди той да влезе и да затвори вратата.

— Не точно сега, скъпа. Обличай се бързо. Имаме проблем. — Обърна се да надникне през прозореца, натискайки няколко бутона на часовника си. — Дейдж, обади се. — Гласът му бе тих и овладян, но нотката на спешност в него накара Кара да се хвърли към дрехите си. Щеше да го убие по-късно.

— Тук е Дейдж. — Напрежение премина по линията.

— В щаба ли си? — Талън продължи да наднича през прозореца, а Кара не откъсваше поглед от гърба му.

— За още няколко минути. Удариха ни в Тексас, Канада и Испания.

— По дяволите. Във война сме. — Отвращение се прокрадна в гласа на Талън. — Трябваш ми. Искам да насочиш сателита към местоположението ми и да ми кажеш колко Кърджани има в района.

— Но сега е ден. Не би трябвало да има никакви — каза Дейдж и звук от потропване на клавиатура се чу през линията.

— Кажи го на онзи, който убих току-що — отвърна Талън. — Освен това вали. Няма никакво слънце.

— Мамка му. Отряд от петима е на два километра югоизточно от теб.

Талън кимна.

— Убих разузнавача им.

Исусе! Колко мъже е убил досега? Колко често убива? Страх се плъзна по гръбнака й, загнездвайки се между ребрата.

— Ще изпратя някой при вас — отвърна Дейдж.

— Няма нужда. Тръгваме към вас. Погрижи се за положението в Тексас.

Кара направи крачка към него, издавайки лек звук на тревога. Талън присви очи към нея.

— Дейдж? Как е дъщеря ми? — Погледът му не се откъсваше от нея.

Мъжко сумтене се понесе по линията.

— Вече е горд собственик на седем понита. Макар че най-много хареса онова, което аз й дадох. — Гордост и задоволство се излъчваше от гласа на Дейдж. — Кажи на половинката си, че безопасността на Джейни е най-големият ни приоритет. Оставям Джейс и Брак с нея, докато съм в Тексас.

Талън се смръщи загрижено.

— Брак? Той ще защитава Джейни с живота си, но само като го види, малкото сладко дете може да сънува кошмари с години.

Дейдж се изкикоти.

— Да. Чичо Брак в момента се учи как да приготвя кексчета, поръсени с шарени захарни пръчици, с прелестната ти дъщеря.

— Кексчета? Той е най-смъртоносният воин, който съм тренирал… говори се, че като се намръщи, е способен да призове самия дявол.

— Тя го накара да носи престилка.

— Какво? — Талън се ухили към Кара.

— Синя с бели цветенца. — Дейдж се смееше с глас. — Ще се свържа с теб от Тексас — заяви той и връзката прекъсна.

Талън насочи развеселения си поглед към Кара.

— Очевидно дъщеря ни е очаровала войниците ни.

Очите на Кара се изпълниха със сълзи.

— Талън, досега никога не сме се разделяли.

Погледът му омекна.

— Тогава нека да отидем при нея, скъпа. — Той отвори вратата, изчаквайки я да мине пред него. Очукан кафяв пикап „Шевролет“ ги чакаше навън под дъжда.

Грабвайки растението, Кара притича под дъжда, скочи на пасажерското място и се настани върху грубо плетено одеяло. Тя закопча колана си, докато Талън седна на шофьорското място и подкара пикапа по неравния, изпълнен с дупки път.

— Ще се насочим на северозапад, за да се срещнем с едни приятели — промърмори той, докато чистачките работеха с всичка сила, за да почистят предното стъкло.

— Ами Кърджаните? — Кара огледа дърветата, преди да се облегне назад.

Талън сви рамене.

— Те са няколко километра зад нас, а по някое време ще достигнем до слънчево място. — Той погледна към нея. — Можеш ли да ги усетиш?

— Разбира се, че не. — За какво говореше той?

— Мисля, че можеш, Кара.

— Това е нелепо. — Тя игнорира тежестта в стомаха си, докато възразяваше. — Чий е този пикап?

— Заех го от съседите.

— Аха! — Умът на Кара се напрегна. — Кои са Брак и Джейс?

— Джейс е най-малкият ми брат, а Брак е един от войните ни. Джейни не може да бъде в по-голяма безопасност точно сега. — Той изруга под нос, докато заобикаляше паднал клон на пътя пред тях. — Не можеш вечно да игнорираш уменията си, половинке.

Кара отново игнорира темата.

— Наричаш я „нашата дъщеря“ — каза тя тихо, а погледът й не се откъсваше от калния път пред тях, който за миг бе осветен от светкавица.

— Разбира се — изненадано каза Талън. — Държа на всичко, което казах, Кара.

— Къде е тя? — Под меките й думи имаше желязна решителност.

— Тя е в щаба ни.

Кара изсъска раздразнено.

— Къде, Талън?

Той остана замислен за миг.

— В планините около Болдър.

— Болдър? Колорадо? — Тя го погледна изненадано, докато чистачките работеха свирепо, за да почистят прозореца.

Талън кимна.

— Да. Обичаме планините, а там винаги е слънчево и Кърджаните не могат да ни навестяват.

Кара се замисли за миг.

— Болдър? — Гласът й се повиши, обзета от гняв. — Не можа ли просто да ни отведеш там… имам предвид, без церемонията?

— Ти стана моя от мига, в който те видях. — Погледът му не се откъсна нито за миг от пътя.

— Не беше нужно да се жениш за мен. — Тя се огледа, търсейки нещо, с което да го замери.

— Направих го. Освен това само на половинките им е позволено да знаят местонахождението на щаба… това беше наложително, за да те опазя. — Той умело заобиколи огромно паднало дърво, обаче клоните му издраскаха кафявата боя на каросерията.

Гневът накара цялото й тяло да затрепери.

— Колко дълго проклетият отпечатък от ръката ти ще стои на бедрото ми? — Трябваше да отведе дъщеря си далеч от вампирите.

Талън обърна към нея изненадания си златист поглед.

— Маркирах те, Кара. Казах ти, че ще го направя.

— Колко дълго, Талън? — попита тя през стиснати зъби. Как можеше той да е толкова спокоен, докато всяка фибра от тялото й пулсираше от гняв?

Талън поклати глава и насочи обратно погледа си към пътя, стисвайки здраво челюстта си.

— Това е маркиране, Кара. То е завинаги.

— Ти, кучи син! — Трябваше й някакво оръжие.

Талън отби встрани от пътя, натискайки рязко спирачката. Тишината отекваше като гръм. Умишлено бавно завъртя главата си към нея. Очите му блестяха като жив топаз на мъгливата светлина и хищникът в него се разкри пред погледа й.