Ребека Занети
Обречен (29)

Глава 29

Кара никога не бе ходила в Канада, и все пак земята я приветства с отворени обятия. Големи кленови дървета с листа във всичките нюанси на оранжевото, златистото и червеното изпълваха двора на огромния частен курорт. Всъщност беше болница, макар и само за създания от Реалм. Черният път водеше до масивна иглолистна гора, изпълнена с износени малки колиби, или поне на пръв поглед.

На сутринта закусиха в дневната, преди да отидат и да посетят Кейти и Джейс в стаи, които подхождаха по-скоро на някой лъскав хотел, отколкото на болница. И двамата все още спяха.

Най-после Талън я съпроводи до малък фитнес салон, разположен в мазето на сградата.

— Ще се върна след около час — каза той, навеждайки глава, за да потърка устни в нейните.

Топлина изпълни тялото й и тя се притисна към него, разтваряйки уста, за да задълбочи целувката. Талън се подчини и плъзна езика си навътре, за да я вкуси. Тихо ръмжене се надигна от гърдите му и той повдигна глава, стопляйки я с блясъка в златистите си очи.

— Или може да се върнем в колибата ни.

Кара се ухили широко.

— Мислех, че с Конн и Джордан трябва да съставяте стратегия. — Мъжете бяха побеснели, когато откриха малък предавател под левия лакът на Кейти, който бе позволил на Кърджаните да ги последват във вашингтонския щаб на Реалм. Лекарите бързо бяха премахнали и унищожили бръмбара.

— Конн — каза Талън, без да откъсва поглед от устните й. — Само с Конн. Джордан няма да се отдели от Кейти нито за миг, преди лекарите да се върнат с лабораторните изследвания.

Да, и Кара го беше забелязала.

— Хмм. Отивай да правиш стратегии, наистина имам нужда да потичам. — Откакто бе срещнала Талън, не бе тренирала свястно.

Силен шум от удар разцепи въздуха и тя подскочи, преди да се насочи към ъгъла за спаринг, където Дейдж налагаше лилава боксова круша, висяща от тавана. Кралят бе без риза и твърдите мускули на гърба му се издуваха под черната интригуваща татуировка. Дизайнът се извиваше над лявото му рамо, покриваше част от лявата му ръка и половината му гръб. Ръмжейки, той удряше яростно с юмруци центъра на боксовата круша.

Талън повдигна една вежда, поглеждайки към брат си.

— Интересно. Кралят е бесен.

Кара изсумтя. След това го разгледа по-подробно.

— Хей. Татуировката му не е ли подобна на твоята на ръката ти?

— Дам. Маркерът на Кеърс — каза Талън, потърквайки брадичката си.

— Супер. Твоята ръка, гърбът на Дейдж и моя задник. Като комплект сме. — Не беше въпрос, а ядно сумтене.

Талън се ухили, млясвайки я с още една целувка.

— Дам. — Той се обърна, за да си върви.

— Чакай, Талън — каза Кара и протегна лявата си ръка към него. — Тук съм в безопасност с Дейдж. Свали я, в случай че реша да вдигам тежести.

Свивайки вежди, Талън погледна към златното бижу.

— Добре, но стой с Дейдж, докато се върна. — Той обви с ръка гривната и я свали с лекота, преди да я сложи на собствената си китка. — Гледай брат ми да те забележи — ухили се той, обърна се и излезе от помещението.

Арогантност. Чиста и проста. Кара поклати глава и скочи на една от трите бягащи пътеки, нагласяйки скоростта за трениране на седалищните мускули. Свиквайки с лекота на ритъма на бягане, тя необезпокоявана оглеждаше Дейдж, който удряше с юмруци крушата, а по мускулестия му гръб се стичаха вадички пот.

С боси крака, той танцуваше върху матрака, а сивите му шорти подчертаваха здравите му бедра и добре оформения му задник. Не че се заглеждаше в дупето на зет си, но всеки би оценил мускулестата планина пред себе си. Беше като да гледаш чистокръвен жребец. Освен това нямаше никакво съмнение, че Талън бе най-красивият от братята и всички го знаеха.

В другия ъгъл на помещението имаше пейки и тежести, поставени на лавици до стената, а останалата част от помещението бе заета от бягащи пътеки, лежанки и велотренажори. В салона нямаше друг, освен нея и краля.

Умът й блуждаеше, докато краката й натежаха и прасците я заболяха. Тя се зачуди дали някой бе поел експериментите, които бяха останали на работата й? Дали не бе създал силен вирус, който да увеличи добива на царевица? Хората и нациите, на които резултата от тестовете й би помогнал, й даваха надежда. Никой на света не биваше да гладува.

С пиукане пътеката завърши програмата и премина в по-бавен ритъм, за да й даде възможност да се охлади. След пет минутно ходене Кара слезе от машината, взе кърпа и изтри лицето си. Разтягайки прасците си, докато вървеше, тя сложи десеткилограмови тежести и легна на лежанката.

Дейдж се появи на мига над главата й.

— Имаш нужда от наблюдател, докато вдигаш тежести на лежанка, малка сестричке. — Ароматът на кожа, кехлибар и сандалово дърво се носеше около него, създавайки уникален аромат на мощ.

Кара хлъцна… кралят се движеше адски бързо.

— Не исках да прекъсвам въображаемия ти бой. — Тя легна под металния прът и го вдигна.

Дейдж се ухили, насочил сребристия си поглед към ръцете й.

— Просто тренировка. Наистина.

Да бе. А пък тя имаше мост за продан.

— Щом казваш. — По дяволите, щангата беше тежка. Притискайки гръб към лежанката, тя смъкна тежестта към гърдите си, броейки до пет.

Той взе кърпата й и я прокара през потното си лице, без да я изпуска от поглед нито за миг, готов да помогне.

— Е, разкажи ми за Ема.

Кара залитна и Дейдж хвана тежестта с една ръка, за да й помогне да възвърне баланса си, гледайки загрижено надолу към нея.

— Държа я — каза тя, възвръщайки баланса си и усмихвайки се, когато той я пусна. Да му каже за Ема? Добре… — Ъм, ами, тя е най-умният човек, който познавам, както и най-смелият. — И определено нямаше да се съгласи да следва заповедите на Дейдж в неговия свят, това беше сигурно. Кара продължи да вдига и спуска щангата, завърши осмото повторение с въздишка.

Дейдж кимна, взе щангата и я постави на стойките на лежанката.

— Почини си преди сериите.

Командаджия. Имаше право, но все пак бе командаджия.

— И тя никога не би приела заповеди от някой мъж, пък бил той и крал.

Той се ухили, показвайки двете си трапчинки.

— Какво казваш?

Кара сви рамене и седна.

— През цялото време раздаваш заповеди. Да бъдеш деспотичен вероятно е част от длъжностната ти характеристика, но на Ема няма да й хареса.

Дейдж се изкиска тихо, подаде й две сини гирички от рафта и взе най-големите, сиви, за себе си. Той седна на лежанката съседна на нейната.

— Да поработим за бицепсите?

Кара кимна и зае позиция.

— Твоите са по-големи — каза тя, смеейки се.

— Само малко. — Сивите очи на Дейдж блестяха срещу нея, докато той сгъваше ръката си в лакът, а мускулите му се издуваха и трепваха.

Кара направи гримаса.

— Малко… — Той наистина изглеждаше свестен мъж. — Ще й допадне това, че си създал пакт за мир и си сложил край на вековна война.

Дейдж въздъхна и започна да тренира другата си ръка.

— Не аз го създадох. Беше Талън. — Свивайки рамене, той сложи и двете масивни тежести в едната си ръка и продължи. — Твоята половинка сложи край на векове кръвопролития и смърт, Кара. Не аз.

Кара прехвърли гирата в другата си ръка, а през тялото й премина вълна от удоволствие.

— Наистина ли? Уау! Защо?

Дейдж обърна глава към нея, повдигайки едната си вежда.

— Заради теб, сестричке. Беше обявен мир заради теб.

Заинтригувана, тя пусна гирите си, за да почине между сериите.

— Не разбирам.

Дейдж кимна, оставяйки своите тежести на пода и протегна крака към нейната лежанка.

— През първите пет години след смъртта на родителите ни кръвта покриваше земята. От моите ръце, от ръцете на братята ми. Ние убивахме. — Гласът му стана по-тих при спомена. — Съюзници умираха, умираха и врагове, и прекалено много хора. — Сребристото превзе погледа му, докато очите му я приковаваха на място. — И аз исках повече. Повече смърт. Повече кръв.

Ледена тръпка премина през гръбнака на Кара при промяната в погледа му, при острата болка в гласа му.

— Съжалявам — каза тя, но думите не бяха достатъчни.

Дейдж кимна към гирите й и взе своите.

— Талън дойде един ден при мен и хвърли две купчини документи на бюрото ми. — Изкривявайки лице в гримаса, Дейдж се фокусира върху нещо над рамото й. — Върху едната купчина сложи меча си, все още покрит с прясна кръв, която попи в хартията, носейки миризмата на смъртта. Талън каза, че бойният план, който ще сложи край на враговете ни, е под кръвта, макар че същият план щеше да доведе до смъртта на почти цялата човечност. — Дейдж погледна отново към нея. — Аз го поправих, казах му, на човечеството, не на човечността, а Талън, макар и все още толкова млад по онова време, ми каза „и на това също“.

Жива картина на думите му изпълни ума на Кара и сърцето я заболя за двамата братя.

— А другата купчина с документи? — Тя прехвърли гирата в другата си ръка за още една серия.

— Писалка. Талън сложи златната писалка на баща ни върху другата купчина. — Дейдж пусна гирата си на земята и взе кърпа, с която да попие потта по лицето си. — Другата купчина съдържаше пакта, решение, с което да живеем в мир. — Стисвайки кърпата в голямата си длан, Дейдж продължи. — Попитах Талън защо. Защо толкова много го е грижа за хората?

Гняв и отвращение от самия него изпълваха сега думите на краля и на Кара й се наложи да се бори с нуждата да протегне ръка към него и да го утеши.

— Какво каза той?

— Той каза: „Защото тя е някъде там. Моята половинка. И всеки път, щом някой умре, се увеличава шанса тя никога да не бъде родена“. — Дейдж се изправи и разтри тила си, посягайки към гирите й. — Талън се бореше за мира, за да може ти да се родиш, Кара.

Наистина ли? Да не би те да имаха само една половинка в живота си? Самата мисъл изпълни душата й със светлина, с надежда. Но съмнението винаги успяваше да проникне през вярата й.

— И така, ти избра мира?

— Да. — Дейдж протегна ръка към нея, за да й помогне да се изправи. — Отне ни две години, в които да изгладим пакта и да го подпишем, но в края на този период имахме възможността да живеем в мир. — Той кимна към вратата. — Воден от изтощението, казах на Талън, че той трябва да се качи на трона, така да се каже, бях… изчерпан.

Кара се препъна, обръщайки се рязко към Дейдж, когато изненадата се стегна на възел в стомаха й.

— Наистина? Казал си на Талън да стане крал? — Уау! — Какво каза той?

Широка усмивка изгря на лицето на Дейдж.

— Нищо. Счупи ми челюстта. — Повдигайки ръка, за да потърка упоритата си челюст, Дейдж поклати глава. — Брат ми има страхотно ляво кроше.

О! Кара се намръщи.

— И след това какво? — Исусе!

Дейдж сви рамене.

— Казах „Разбирам“. Талън кимна и това беше краят на дискусията. Хайде, Кара… ще те заведа при половинката ти.

Тя прие ръката му и започна да разтяга прасците си с всяка стъпка, която правеше, надолу по коридора, а инстинктите й показваха, че току-що е станала част от много малка затворена група.

— Обикновено не си толкова отворен към хората, нали, Дейдж?

Той се засмя леко.

— Не. Да бъдеш крал на свят, който всеки един момент е готов да избухне, не е предпоставка да имаш доверие на много хора.

През нея премина вълна от топлина и й се наложи да се бори с желанието да го прегърне. Но не успя да спре усмивката, която разцъфтя на лицето й.

— Какво? — попита Дейдж.

Тя сви рамене.

— Там, където растяхме, имаше едно семейство, което идваше на църква. Имаха десет деца, винаги бяха много шумни и често се биеха. Но винаги бяха заедно… особено ако някой заплашва един от тях. Толкова ревнувах, мечтаех си да принадлежа към такова семейство.

Кралят хвана ръката й, стисвайки я леко между дланите си.

— Добре дошла в семейството, малка сестричке. Ти си част от нас и няма да позволим на никой да те нарани. Никога.

Семейство, което щеше да пази Джейни в безопасност. Какво повече би могла да иска?

— Ема не се доверява на мъжете, Дейдж. — Изпълни я вина, задето обсъжда сестра си, но той трябваше да знае. Той трябваше да научи, че макар Ема да изглеждаше корава, вътрешно тя бе много нежна и ранима.

— Защо не? — Цялото му тяло се напрегна, докато забавяше крачките си, за да върви в крак с нея.

Кара сви рамене и погледна навън към цветовете, които се виждаха през прозорците, покрай които минаваха.

— Баща ни беше зъл пияница.

Тихо ръмжене се изтръгна от гърдите на Дейдж.

— Нараняваше ли те?

— Да. — Гласът й бе тих шепот. — Но нараняваше Ема много повече.

— Жив ли е все още? — Мускулите на ръката на Дейдж се стегнаха и трепнаха, сякаш се готвеше да удари нещо. При това силно.

— Не. — Кара погали ръката му. — Ема заставаше на пътя му всеки път, щом можеше, затова той удряше нея, а не мен или майка ни. Тя беше толкова смела, Дейдж.

Дейдж въздъхна.

— Тя ли го уби?

Кара се стресна и ръката й стисна тази на Дейдж.

— Не. Той и мама умряха в автомобилна катастрофа… паднаха от една стръмна скала.

Кралят се успокои.

— Добре. — Пред вратата на стаята на Кейти той се обърна към нея, докосна ръката й и я погледна с блестящите си сиви очи. — Ще защитавам сърцето на сестра ти, Кара. Обещавам ти. — Кимвайки към Талън, който се бе отпуснал на широк оранжев стол, Дейдж побутна Кара да влезе вътре, преди да насочи вниманието си към младата лъвица. — Здравей, Кейти. Как е страната ти?

Тя извъртя очи и се изправи в седнала позиция в средата на плюшеното болнично легло.

— Добре съм, Дейдж. Би ли говорил с Джордан?

Дейдж се ухили.

— За какво?

— Време е да се прибера у дома… в моя дом. А той не спира да използва коза си с: „Аз съм водачът на прайда“.

— Той е водачът на прайда.

— Да, но ти си кралят. Което значи, че си над него.

Дейдж поклати глава.

— Не е така. Аз съм крал на Реалм, но всеки вид има свой лидер, и тези водачи не отговарят пред мен. Просто всички сме подписали пакт, че сме част от Реалм.

Кара изписка тихо, когато Талън я дръпна, настанявайки я в скута си.

— Значи сте нещо като Обединените нации? — попита тя, настанявайки се по-удобно на твърдите му бедра.

Дейдж кимна.

— С малко повече зъби обаче. — Той се засмя на собствената си шега, преди да тръгне надолу към коридора, водещ до стаята му.

Кара се обърна към Кейти, чиято коса бе сплетена на плитка, караща очите й с цвят на топаз и безупречната й кожа да изпъкват.

— Как си?

— Добре съм. — Кейти отново извъртя очи. — И съм готова да се разкарам оттук… все още не съм си намерила рокля за предстоящия бал.

Талън заключи златната гривна около китката на Кара и тя подскочи.

— Хей…

— Или на китката, или на глезена, половинке — каза Талън, и, изправяйки се, я настани на стола си. — Ще отида да проверя Джейс… стой тук, докато се върна. — Той кимна към Кейти. — Джордан каза, че ще се върне скоро, затова на твое място щях да си остана в леглото. — Той започна да си подсвирка мелодията на канадския химн, докато излизаше от стаята.

Кара завъртя гривната на ръката си и погледна към приятелката си.

— Мъже.

— Задници — отвърна Кейти.