Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 95 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2016

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Нещо вътре в него се присви. Неговата смела, упорита, сладка съпруга бе изплашена. Харесваше темперамента й, харесваше как му се противопоставяше и го предизвикваше. Не искаше да е несигурна или изплашена. Той огледа просторната спалня в дома на Джордан.

— Отвори очи.

Тревога изпълваше сините дълбини. Талън се наведе, целувайки нежно меките й устни.

— Няма да позволя никой да те нарани, Кара, никога. — Той прокара една ръка по лицето й. — Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш, и твоя дар е част от теб, половинке. Не може да станеш по-естествена от това.

По дяволите, нещо в гърдите му се присви от болка заради нея. Не можеше да е сърцето му, той го изгуби в онези кървави години след убийството на родителите му. Но харесваше малката си половинка и щеше да я харесва още повече, ако тя си позволеше да го обикне. Тя бе жена, бе половинка. Любовта бе нейната съдба.

Може и да не бе способен да изпитва любов към нея, но, по дяволите, определено можеше да й даде безопасност и спокойствие. Да направи така, че тя да се усмихне, е това бе сегашното му предизвикателство.

Скочи на крака, издърпвайки я със себе си.

— Ела, имам изненада за теб.

Ръката й се обви в топлата му длан и тя му позволи да я изведе от стаята. Талън огледа оценяващо античните и автентични западни картини, окачени по тъмните стени, докато водеше половинката си през просторната всекидневна на ранчото до домашния офис с впечатляваща гледка към покритите със сняг планини в далечината.

Той заобиколи голямото дъбово бюро и натисна няколко клавиша на клавиатурата пред огромния компютър, преди да махне на Кара да седне на стола. Тя тръгна към него и се задъха, когато усмихнатото лице на Джейни изпълни екрана на монитора.

— Хей, мамо. Колко страхотно е това! — Джейни се ухили и половинката му отново се задъха.

— Зъбчето ти е паднало… — Гласът на Кара стана по-тих и всеки момент щеше да заплаче.

— Дам — усмивката й се разшири, — можеш ли да повярваш? И тук феята на зъбките ми даде много повече от онази у дома.

— Наистина? — Кара се отпусна тежко на коженото кресло, а Талън обви ръка около тила й. Надяваше идеята да бе добра. — Колко повече ти даде тази тук за зъбчето?

Джейни се наведе напред, сякаш да сподели голяма тайна.

Петдесет долара, нова джобна игра и три кукли. — Талън се зачуди дали това е много. Може би трябваше да говори с брат си.

— Боже! — Кара също се усмихна широко. — Това наистина е много.

Сините очички на Джейни блестяха щастливо, докато държеше куклата си в една ръка, а покрай лицето й се спускаха две хлабави и несиметрични плитки.

— Ъм, миличка, кой ти е правил косата?

Джейни извъртя очичките си.

— Първо чичо Джейс, но се изнерви, тъй като ръцете му са прекалено големи, а след това чичо Брак, но той не можа да ги направи еднакви. Чичо Дейдж ги направи първия път, преди да замине, и те бяха най-добрите. Днес чичо Конн наистина се опита, но, мамка му, беше му адски трудно. — Тя поклати тъжно глава.

Засрамено покашляне се чу някъде зад Джейни и широко красиво лице се приведе към камерата.

— Извинявайте за това, занапред ще внимавам какво говоря.

Кара кимна, а Талън се намръщи към брат си. Конн имаше метално зелени очи, които се усмихваха извинително към Кара.

— Аз съм Конн. Добре дошла в семейството — каза той и излезе от кадър.

Джейни му се усмихна с обожание, преди да погледне отново към майка си.

— Кога ще дойдеш?

— Колкото мога по-скоро — каза меко Кара. — Забавляваш ли се?

— О, да. Много е забавно тук… — Голяма мускулеста ръка се притисна към микрофона, заглушавайки последните думи на детето. — Опаа, забравих, че не трябва да казвам къде сме. Както и да е — тя извъртя очи към Конн, — много се забавлявам, но ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Там няма ли други деца?

Джейни поклати глава.

— Не.

— Наистина? — учуди се Кара. Джейни кимна, преди да погледне покрай Кара.

Талън се наведе надолу, за да може Джейни да го види.

— Здравей, сладурче.

— Здрасти. — Малкото момиченце се усмихна, а очичките му грейнаха още повече. — Срещнах всичките ти братя, освен Кейн, защото е някъде отвъд океана, но тази сутрин говорих с него по телефона и всички те казват, че нямат против вече да си ми татко.

Талън се ухили.

— Сигурен съм, че е така.

— Дааа — Джейни заподскача весело. — И чичо Конн дори каза, че ме заслужаваш.

— Нима?

— Да. Промърмори нещо за дивите ти дни, каквото и да значи това.

— Означава, че перспективата ми за красивите жени се е променила.

— Защо? — попита тя, а нослето й се сбръчка.

Талън поклати глава.

— Трудно е да се обясни, миличка.

Сега бе ред на Кара да извърти очи. Талън й даде още няколко минути, през които да говори с Джейни, преди да каже, че трябва да свършат. Когато екранът почерня, Кара вдигна към него насълзените си очи.

— Ще сме при нея, колкото се може по-бързо, Кара.

— Знам. — Сграбчи ръката му, докато излизаха от стаята. — Кога?

— Скоро. — Той я поведе покрай огромната каменна камина във всекидневната и обширна кухня, където Джордан бъркаше нещо в огромна тенджера.

Кара въздъхна. Предполагаше, че „скоро“ трябваше да е достатъчно добре. Тогава стомахът й изкъркори, щом тя долови уханието на прясно сготвено задушено.

— Престани да я бъркаш — обади се Кейти от близката маса, хвърляйки му лош поглед.

— Винаги я загаряш — отвърна сухо той. После насочи блестящите си кафяви очи към тях. — Успяхте ли да се свържете?

— Да, благодаря ти — отвърна топло Кара и се насочи към масата до Кейти. Младата жена се бе изкъпала и преоблякла в избелели дънки и червена блуза. — Как е раната ти?

— Оздравяла. — Усмивката й бе като на истинско дяволче.

— Благодаря ти за дрехите.

— Няма проблем. — Кейти погледна нагоре как Джордан започна да пълни купи с димящо задушено, преди мъжете да седнат при тях на масата. Кара нямаше как да не забележи, че дори в човешката му форма, около Джордан се носеше усещането за нещо диво и опасно. Нищо чудно, че той и Талън изглежда бяха добри приятели.

Всички започнаха да се хранят на мига.

По средата на храненето Джордан се извини и излезе да говори по телефона, само за да се върне в уютната кухня със сериозно изражение на лицето.

— Тръгваме след тридесет минути.

Очите на Талън се присвиха.

— Мислех, че превозът е уреден за утре вечерта.

— Беше. Изгубихме контакт с д-р Бигсби. Не можем да поемем риска да се подготвят за нас.

Талън кимна и се изправи на крака.

— Чакайте малко! — Кара вдигна протестиращо ръце. — Какъв превоз? Кой е Бигсби?

— Ще ви дам няколко минути насаме — каза Джордан на Талън, след което се обърна, за да излезе от стаята.

— Джордан, чакай! — извика Кейти след него и скочи бързо, излизайки от стаята. Кара не можеше да чуе какво му каза младата жена, но много ясно чу острия отговор на Джордан.

— Мамка му, никакъв шанс. — И след това стъпките им се отдалечиха към всекидневната.

Тя насочи питащия си поглед към Талън, когато той се настани обратно на кръглата дъбова маса. Изгарящите му очи бяха чисто златисти, без никаква следа от зелено.

— Не съм сигурен откъде да започна. Реалм бе във война с Кърджаните няколкостотин години, преди и двете страни да понесат толкова много загуби, че да сключим примирие, с което да защитим и себе си, и хората. Това беше преди около триста години.

— Реалм?

— О, да! — Талън се намръщи. — Това сме ние. Нещо като вашите обединени нации. Реалм включва нас, няколко шифтърски клана, приятелски настроени вещици и още няколко други.

— Никакви феи? — попита сухо Кара.

Талън сви рамене.

— Те не се съюзяват с никой. Били сме се редом с тях, срещу тях, но никога не може да си сигурен на чия страна са.

— Сериозно? — Кара се бе шегувала.

— О, да! Феите са неутрални, подобно на Швейцария, но с големи пръчки — ухили се той.

Кара поклати глава развеселена.

— Значи Кърджаните са нарушили мира, тръгвайки след мен и Джейни?

— Да. Освен това нарушиха примирието, тъй като са изследвали вирус, който да промени ДНК-то им и да им позволи да излизат на слънце. Имаме съюзници в различни организации по света и ги държим под око.

Ученият в нея надигна глава.

— Как е възможно да променят ДНК-то?

Талън сви рамене.

— Повярвай ми, не аз съм ученият в семейството — ухили се той. — Предполагах, че това си ти.

— Много бих искала да видя изследванията — каза тя замислено.

— Ще ги видиш. Потеглям към едно от съоръженията им за проучване. Ще ти донеса каквото мога.

— Може би и аз трябва да дойда. Ще знам по-добре какво да търся. — Умът й се завъртя около научните резултати, които би могла да достигне. Ако подобна промяна на ДНК-то беше възможна, повечето човешки болести можеха да бъдат излекувани, преди да са започнали да се развиват. Умът й се зарея между вероятностите.

— Не! — Зелени искри се появиха в златните му очи.

— Но, Талън, това може да се окаже по-важно от всички нас.

— Казах „не“, Кара.

Темпераментът й се обади.

— Не мисля, че е твоя работа да ми го забраняваш, Талън.

Проблясването на зъбите му не можеше да бъде сбъркано с усмивка, когато прокара ръка по двете почти зараснали дупчици на шията й.

— Не съм съгласен.

— Тогава сме в задънена улица.

Този път той се засмя.

— Не точно. Отиването пеша ще е много по-бързо, отколкото с кола. Дори някой упорит като теб не може да поддържа темпото ни.

Кара изпръхтя раздразнено. Беше прав. Скоростта му бе като на планинските лъвове, а в най-добрите си дни тя не бе особено бърза, дори и за жена.

— Това е гадно.

Талън се изправи от масата.

— Погледни го от хубавата страна. Поне няма да се налага да те вържа за леглото, за да те задържа тук.

— Много смешно.

— Не се шегувам. — По лицето му личеше, че е така.

— Хммм! — Не беше най-интелигентният отговор, но трябваше да свърши работа.

Той извъртя очи, преди да излезе от стаята и тя едва се сдържа да не му се изплези. Пухтейки раздразнено, се фокусира обратно към вечерята си, но вече не бе гладна. Може би трябваше да измие чиниите.

Тъкмо бе лъснала кухнята до блясък, когато той се върна, облечен с черни карго панталони, блуза, елек и тежки боти. Истински войник. Истински секси мъжкар. Тялото й реагира на мига, зърната й се втвърдиха и надолу по тялото й се разля топлина.

Талън подуши въздуха и й се ухили.

— Няма да съм далеч много време, половинке.

Задник. Тя хвърли кърпата за чинии в мивката.

— Внимавай! — Думите се изплъзнаха от устата й подтиквани от емоция, която дори не искаше да разбере.

В отговор той сграбчи ръката й и я дръпна към себе си, свеждайки устни към нейните. Даде си време, наслаждавайки се на вкуса й, изкушавайки я с дивата си горещина и опасните си обещания. Тя простена и се притисна към него, ръцете й се вкопчиха в грубия плат на елека му, покриващ широките му рамене.

Маркерът на хълбока й започна за гори.

Джордан прочисти гърлото си от другата част на коридора и Кара отскочи назад. Какво си мислеше, по дяволите? Отмести косата от лицето си, игнорирайки подхилкването на лъва и усмивката на Талън. Той я целуна бързо по челото и излезе.

Тя довърши с разтребването на кухнята и каза на Кейти, че иска да си почине малко. Младата жена кимна, напълно завладяна от пазаруването на обувки онлайн.

Щом се озова в стаята, Кара заключи вратата. Поемайки си дълбоко дъх за кураж, тя седна на леглото, грабна телефона и набра номера. Сестра й отговори преди първото позвъняване да е приключило.

— Кара?

— Ем! — Трябваше да знае, че Ема ще е подготвена за обаждането й. Тя изпусна облекчена въздишка, без да осъзнава, че досега бе задържала дъха си.

— Къде си? Добре ли си? Къде е Джейни? — От другата страна се чу шум от стъпки, сякаш Ема бягаше към вратата.

— И двете сме добре — каза Кара. — Просто трябваше да се уверя, че няма да вдигнеш тревога. — Тя подръпна малка бримка върху луксозната завивка на леглото.

— Да не вдигна тревога! — Гласът на Ема се повиши толкова, че накара Кара да примигне. — Ти майтапиш ли се? Някакъв скапан шериф ми казва, че си отведена бог знае къде, защото си набелязана от някаква проклета банда? Какво става, по дяволите?

Кара прокара треперещи пръсти през косата си.

— Добре, само се успокой. — Да, точно. — Двете с Джейни сме в безопасност засега… И не може да вдигаш шум. Само за малко, Ема. Иначе всички ще се окажем в опасност.

— Но…

— Ема! Имаш ли ми доверие? — Кара изчака, след като беше вкарала в игра коза си. Трябваше да опази Ема, сега бе неин ред.

— Да.

— Тогава ме чуй много внимателно. В безопасност сме. Засега, ако не вдигаш шум. — Или поне се надяваше да е така. Имаше нужда Ема да не вдига шум и да не привлече вниманието на Кърджаните. Ако узнаеха колко силна е дарбата й…

— Не, не разбираш. Господи. Трябва да ми се довериш. Всички сме в голяма опасност и вината е само моя. — Гласът на Ема стана по-тих. — Къде си? Трябва да бягаме.

Да бягаме?

— Ема, какво…

— Шерифите не могат да ни опазят от тези същества, Кара. По дяволите, кажи ми къде си? — Ехото от затваряща се врата премина през линията. — Аз съм в колата си. Имам безопасно място, където да се скрием. — От другата страна на слушалката се чу запалване на двигател.

Кара замръзна, кожата й настръхна и тя потръпна.

— Тези същества? Да не би да имаш предвид Кърджаните? — Как, по дяволите, Ема е научила за тези дяволи?

От другия край на линията настъпи мъртвешка тишина, преди Ема да проговори:

— Знаеш за Кърджаните? Кажи ми, че не си при тях.

Е, това обясняваше много. Тревога започна да се плъзга под кожата на Кара.

— Не, не съм с тях. Ъм… знаеш ли за вампирите?

— Ти си при вампирите? — изписка сестра й по телефона.

— Да. Кажи ми, че те са добрите, Ем. — Имайки предвид, че един от тях беше маркирал задника на Кара.

— Е, поне не са лошите — отвърна Ема, въздишайки силно. — Или поне не мисля така… Имам предвид, че научих за тях едва вчера. Добре. Би следвало да си в безопасност засега. Вероятно.

Вероятно? По дяволите.

— Трябва да се срещнем. — Сестра й вероятно щеше да опита сама да победи Кърджаните. Страх експлодира в ума на Кара.

— Ще се срещнем. Работех в една от научните лаборатории на Кърджаните…

— Какво? — извика Кара.

— Не знаех, че е тяхна. Както и да е, разбрах какво се случва и взех някои файлове… трябва да ги скрия и след това ще се свържа с теб. — Звук от клаксон проехтя силно и шумно по линията. — По дяволите. Кога тези хора ще се научат да шофират? — Още един звук от клаксон. — Добре, трябва да изхвърля този телефон. Трябва да провериш дали телефона, от който се обаждаш, е подсигурен, макар да предполагам, че е така.

Подсигурен? По дяволите. Току-що може да е довела Кърджаните до дома на Джордан. Какво беше това, шпионски филм?

— Сигурна съм, че всичко е наред, Кара. Освен това ни направих нови имейли, използвайки фалшиви имена, за да не могат да ги проследят. Проверявай твоя на всеки няколко дни, ще се опитам да се свържа с теб. Твоят е [email protected]. Обичам те.

— И аз те обичам.

Линията прекъсна.

 

 

През няколко щата Джейни се сгуши в момичешкото си легло с чичо Джейс в съседната стая, излегнат на дивана, докато гледаше баскетбол по телевизията. Тя знаеше, че е в безопасност, и че майка й скоро ще бъде при нея. Гушвайки одеялото си и мистър Мълът, тя се плъзна в мрачния свят между съня и реалността, и въздъхна, обръщайки се, за да види приятеля си.

— Здравей, Зейн. — Усмихна се и на бузите й се появиха две трапчинки, за които знаеше, че той много харесва. Нейният свят на сънищата беше любимото й място.

— Здравей, Джейни Бел. — Зейн излезе от мъглата с усмивка на широкото си лице, а острите му черти вече загатваха за воина, който щеше да стане един ден. Той й бе дал това галено име първия път, в който проникна в сънищата й, решавайки, че Джанет Изабела е прекалено възрастно име за нея. — Някъде в безопасност ли си?

— Да — каза Джейни с усмивка. — Вече съм с новото си семейство, затова спри да се тревожиш.

— Добре. Баща ми снощи получи вест за това, че си в безопасност, затова спрях приготовленията си да дойда за теб.

— Щеше да дойдеш за мен? — Четиригодишното й сърце се стопли от тази мисъл. Трансформърс бяха готини, но Зейн беше жив и дишащ герой. Нейният.

— Разбира се. — Макар да беше шест години по-голям, Зейн беше най-добрият й приятел. И дори в младостта си той би умрял, за да я защити. Истината бе, че дълбоко в себе си той знаеше, че ще дойде ден, в който щеше да му се наложи да направи именно това, затова тренираше по-усилено и по-усърдно от който и да е било друг воин. Баща му гордо си мислеше, че Зейн се готви да заеме някой ден мястото му на лидер, което вероятно би могло да се случи. Но битката, която му предстоеше, беше за Джейни. И той възнамеряваше да я спечели.

Те си поиграха известно време, докато Джейни му изпращаше мисловни снимки на новите си понита. Осъзнаване трепна в задната част на тила му и той погледна към линията на дърветата.

— Какво? — попита Джейни, сменяйки цвета на листата от зелени на бели и правейки небето жълто.

Зейн сви рамене.

— Не знам. Почувствах нещо.

Тя проследи погледа му.

— Мога да държа лошите настрани, Зейн. Това си е моя сън.

Блестящи зелени очи се насочиха към нейните.

— Лошите ли? Усещаш ли нещо?

Джейни повдигна рамене.

— Джейни? — Челюстта на Зейн се стегна.

Тя се пребори с желанието да тропне с краче. Кога всички щяха да научат, че е много силна?

— Да. Мога да почувствам, че нещо, някой иска да влезе. Опитвал е и преди. — И тя не му бе позволила. Сънят си бе неин. Е, техен.

Зейн се изправи. Той бе толкова по-висок от нея. Насочи се към дърветата.

Тя въздъхна и пусна снимката на току-що оцветената в прасковено трева.

— Той не е зад дърветата, Зейн. Той е извън съня.

Зейн спря с гръб към нея, новообразуваните мускули на ръцете му трепнаха. Харесваше й, че черната му коса е станала дълга до раменете му.

— Той?

Тя изчака Зейн да я погледне, преди да отговори.

— Да. Така мисля. Усещам, че е той.

Слагайки ръце на кръста си, Зейн й се намръщи.

— Защо досега не си казала нищо?

О, нещастие. Не искаше Зейн да й се сърди и не искаше да нарани чувствата му.

— Не исках да си тръгнеш.

— Ти си в сънищата ми… как бих могъл да си тръгна?

Тя сви рамене.

— Можеш. И двамата имаме собствените си сънища, просто сме ги отворили един за друг. — Той не знаеше дали би могъл да затвори сънищата си за нея. Ако Зейн я напуснеше, никога повече нямаше да говори с него. Никога.

— Е — той потърка брадичката си, — някой друг ли сънува? Някой друг се опитва да влезе в сънищата ни?

Джейни кимна.

— Така мисля. Но ако не му позволим, не може да влезе. — Поне засега. Беше научила, че практиката винаги помага в подобни случаи.

Зейн си пое дълбоко дъх и се фокусира.

— Знаеш ли нещо за него, Джейни? Имам чувството, че не е един от нас.

Джейни поклати глава и дори името му премина през ума й. Келан. Но все още нямаше да казва нищо на Зейн. Иначе той със сигурност щеше да си тръгне.

Тогава над малката поляна отново настана спокойствие.

— Отиде си — каза Джейни с усмивка.

Зейн повдигна едната си вежда, напомняйки й на Талън.

— Обещай ми, че повече няма да криеш подобни тайни от мен?

Тя се замисли за миг.

— Добре, Зейн. — Наистина нямаше много подобни тайни.

— Добре. Скоро ще се видим пак. — Той изкриви устни в усмивка, която винаги стопляше сърцето й.

— Трябва ли вече да тръгваш? — попита тя тъжно.

— Да — зелените му очи станаха сериозни, — трябва да тренирам с братята си след половин час. Знаеш колко е важно това.

— Знам. Мислиш ли, че винаги ще сме приятели, Зейн? — Тъга премина през нея, като се замисли за живот без него.

— Разбира се. — Той й намигна, преди да се обърне, за да си тръгне. — Завинаги, Джейни Бел.

Джейни се изкикоти на прякора, преди да потъне в дълбок спокоен сън.