Ребека Занети
Обречен (34)

Глава 34

Кара се събуди стреснато на сигурно място в ръцете на Талън, докато той тичаше навън от фермата към блестящото слънце. Тя издиша дълбоко от облекчение, осъзнавайки, че облаците са се скрили в ранните часове на следобеда. Кърджаните не можеха да ги последват навън.

Дейдж чакаше до голям черен хеликоптер, докато Джейс и Конн скочиха на предните седалки.

— Къде е Ема? — попита тя Дейдж.

Очите му се присвиха към нея и й заприличаха на сребърни кинжали.

— Няма я. Излетяха оттук по-рано към щаба на Франко в Нунавут. — Той даде пистолета си на Талън и ръцете му се насочиха към копчетата на тъмната му жилетка.

Кара възкликна и се опита да се изправи в ръцете на мъжа си.

— Къде е това? Трябва да я намерим.

— Нунавут е в северна Канада… рядко населена и много студена. Не се тревожи, Кара, ще намеря сестра ти, обещавам. — Сваляйки жилетката си, той я хвърли в задната част на хеликоптера. Обърна се към братята си. — Талън, подсигури Колорадо… Джейс — Аляска. Конн — Тексас. Ще поддържаме връзка. — Той свали гривната си и я подаде на Конн. Кимайки към всички тях, той изчезна. В една секунда стоеше пред тях, а в следващата просто го нямаше.

— Какво, по дяволите? — попита удивена Кара.

— Той може да се телепортира, половинке. — Талън ги настани в задната част на хеликоптера. — Това е едно от уменията на Дейдж. Джейс също го може.

— Защо ти даде гривната си? — попита тя и започна да й се повдига.

— По някаква причина металът не може да се телепортира с него. Така и не разбрахме причината за това. — Талън протегна голямата си ръка и затвори вратата.

— Ти можеш ли да се телепортираш?

— За нещастие, не, скъпа. — Думите му бяха спокойни, но напрежението в твърдите му мускули разказваше съвсем друга история. Той беше разярен. Наложи й се да събере целия си кураж, за да го погледне в очите. Студени като камък, те проблясваха в златисто, а чертите на лицето му бяха изсечени и твърди. Дори щедрата му уста бе стисната в права линия, а челюстта му би накарала и гранита да изглежда мек.

— Е, значи си адски ядосан, а? — прошепна тя, а страхът изпълни дробовете й като отровен въздух. Тя се бореше с нуждата да издиша дълбоко.

Очите му блеснаха и той стегна хватката си около нея.

— Ще обсъдим това по-късно, половинке.

С едно бързо движение златната му гривна се обви около дясната й китка.

Тя реши да не възразява и все пак нямаше как да предотврати ледената тръпка, която мина през гърдите й, щом чу думите му. В тях се съдържаше повече заплаха, отколкото бе мислила, че е възможно. Звукът от мотора на хеликоптера проряза тишината и тя се сгуши изтощена в обятията на Талън, а сънят я повали още преди да са се издигнали във въздуха.

 

 

Талън остави Кара да спи няколко часа, след като се върнаха в ранчото. Като хищник, излязъл на лов, той я гледаше как се движи бавно и нерешително в удобната им дневна, докато залязващото слънце хвърляше розови лъчи върху твърдия дървен под. Бе облякла протрити дънки и хубава бяла блуза, който обгръщаше пълните й гърди… с декоративни келтски символи около деколтето, които шепнеха за женски тайни и съблазън. Беше оставила косата си пусната и тя блестеше като полиран дъб на светлината на слънцето, подскачайки около порцелановата й кожа. Бе толкова красива, че чак го болеше да я гледа. И все пак, удивителните й сини очи бяха решителни, слабите й рамене опънати назад, брадичката й вирната… беше готова за битка.

Болката намаля, когато острите нокти на желанието се впиха в него, изпращайки прилив на кръв към слабините му.

Но той щеше да я удостои с битка.

Погледът, който плъзна по Кара, беше по-скоро като шибване на камшик, отколкото като ласка, и тя се бореше да не се препъне, докато приближаваше към дивана и сядаше на крайчеца му. Той стоеше до бумтящия огън в масивната каменна камина с една мускулеста ръка, небрежно подпряна на полицата, стискайки чаша със златиста течност. Беше се преоблякъл в избелели дънки и тъмнобронзова риза, която вероятно бе от коприна, а очите му с цвят на топаз я следяха като хищник, дебнещ плячката си. Те си пасваха идеално с лицето му, чийто черти бяха опасни и твърди. Един мускул трепереше на стисната му челюст, а тялото му, осветено от камината зад него, излъчваше сила и мощ.

Страхът се бореше с желанието, кипящо във вените й.

— Къде е Джейни? — Беше погледнала в малката розова стая на път за всекидневната и я бе открила празна.

— Все още е в щаба с Джейс. — Причината, криеща се зад това, изпрати тръпки от заплаха по кожата й.

— Защо? — Опитваше се да печели време и го знаеше.

— Имаме нужда от усамотение. — Златистите му очи не разкриваха нищо, докато въртеше в ръка чашата… ледените кубчета тропаха по кристала и студени тръпки преминаваха надолу по гръбнака й.

Тя нямаше какво да отговори, докато се гледаха един друг през дървената масичка за кафе. Огромният отпечатък на хълбока й започна да пари.

Той пръв наруши мълчанието.

— Хеликоптерът на Франко не е стигнал до щаба му… мисля, че в момента Дейдж е с Ема. Джейс и Конн отиват, за да ги приберат.

Облекчение изпълни Кара за миг, въпреки напрежението в стаята.

— Слава богу!

Златните му очи станаха твърди като тъмен мед.

— Почина ли си добре?

— Да. — Стомахът й се преобърна, докато се бореше да остане спокойна. Тя го познаваше, нали така? Никога не би я наранил. — Не искам да се карам с теб. — Думите й се изплъзнаха… не възнамеряваше да казва точно това.

Той повдигна вежди, издавайки изненадата си.

— Не искаш, така ли?

— Не. — Очите й се присвиха ядосано и й се наложи да се бори с желанието да тропне с крака. — Разбира се, че не.

Той отпи от чашата си, а погледът му бе едновременно твърд и замислен.

— Вярвам, че бях повече от ясен относно правилата в този брак.

— Правила? — В думите й ехтеше гняв и тя изпъна гръбнака си още повече. Как смееше?

— Да. — Той не отстъпи нито крачка.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Талън, но ако искаш безмозъчна и покорна съпруга, то е трябвало да си намериш такава през изминалите няколко века. Сигурна съм, че си имал възможността. — Тя приветства гнева, тъй като с него можеше да се справи много по-лесно, отколкото със страха.

Точно както би го направил и някой хищен вълк, Талън оголи зъби срещу нея… звярът вътре в него жадуваше да получи възмездие. Да доминира. Днес едва не я бе изгубил, и все пак, тя седеше пред него, предизвиквайки го.

— Няма нищо, което не бих сторил, за да се подсигуря, че си в безопасност, половинке.

Собственическият тон в гласа му се плъзна надолу по стомаха на Кара, разпалвайки нежелано желание между бедрата й.

— Какво значи това? — Гласът й се чу като дрезгав шепот.

— Значи, че реалността е нещо, с което трябва да свикнеш, и ще го направиш още сега.

— Не разбирам.

— Нима? — попита той нежно и отпи още една глътка. — Мисля, че разбираш, Кара. Мисля, че разбираш, че свободата, на която се наслаждаваш, свободата, която си позволяваш да изопачаваш — гласът му стана стоманен, изричайки последната дума, — е тази, която аз ти позволя.

— Да ми позволиш? — Тя се задави с думата и пред очите й сякаш падна червено було. Ако беше възможно главата й да се завърти около оста си и да експлодира, то това щеше да се случи точно сега. Боже, това беше един вампир, който имаше огромна нужда от урок по модерни взаимоотношения. — Избрал си грешното момиче, над което да доминираш, Дракула.

Силната му ръка пусна шумно чашата върху полицата и той завъртя лице към нея. Желанието вкопчи в него острите си нокти, когато видя зачервеното й лице, свитите юмруци и предизвикателството в това да го нарече с едно толкова нелепо име. И все пак гласът му бе твърд, когато проговори:

— Нима, половинке? — Той направи крачка напред, а погледът му се заби в твърдите като камъчета зърна на гърдите й под светлия памучен плат.

Тя потисна желанието да скръсти ръце върху предателските си гърди, а краката й омекнаха още повече. Това излизаше извън релси… налагаше се да внесе някаква разумна мисъл в този разговор. Дори по-зле, тя знаеше, че беше сгрешила. И макар това да я убиваше, честността я принуждаваше да каже истината… щеше да се разправя с абсурдната му прокламация по-късно.

Тя скочи на крака.

— Съжалявам, че отидох в Уайоминг без теб.

Тя очакваше поне да види задоволството му от извинението й. Но това, което получи, бе арогантна усмивка.

— Мислиш ли?

Тя примигна объркано.

— Какво да мисля?

— Че наистина съжаляваш?

— Точно това казах.

— Не. — Арогантността му беше осезаема.

— Какво не? — раздразнено попита Кара.

— Не съжаляваш. Или поне все още не съжаляваш. — Дебнещите стъпки, с които се приближи, бяха грациозни, подобно на котка от джунглата, дебнеща плячката си. Ароматът на подправки и борови иглички погъделичка носа й.

Налагаше се или да тропне раздразнено с крак, или да направи крачка назад пред заплахата. Дървеният под потрепери, когато тя избра първата опция.

— Спри да ме заплашваш.

Грубата ласка на погледа му към копнеещите й зърна я накара да трепне в отговор. Твърди златисти очи се вдигнаха, за да срещнат нейните, и тя потрепери отново. Нужда, желание и копнеж се сляха в едно, туптейки в кръвта й.

— Това беше обещание, а не заплаха. — Още една стъпка. Въздухът се изпълни с напрежение, докато те стояха на по-малко от метър разстояние един от друг.

— Ти си този, който излъга — сопна му се тя, спомняйки си изведнъж защо бе така ядосана.

Той повдигна едната си вежда.

— Не съм те лъгал.

— Напротив. Оженил си се за мен само защото някакви проклети пророци са ти наредили да го направиш. — Темпераментът й вилнееше като зимна буря във вените й.

— Глупости.

Тя възкликна и яростно срещна погледа му.

— Видях проклетото писмо, Талън.

— Знам това, половинке. Това, което не знам, това, което не разбирам, е, защо не ме попита за писмото. — Темпераментът му пламна подобно на нейния. — Всъщност, мисля, че разбирам. Ти не бягаш от мен, Кара. Ти бягаш от себе си. — През лицето му премина гневна гримаса, щом си спомни за опасността, в която се бе поставила. — Наистина ли вярваш, че бих позволил на някой да ми нареди да се обвържа?

— Е, направил си го — отвърна тя, борейки се с желанието да отстъпи. — Видях писмото, което си изпратил в отговор.

— Видя ли датите на писмата? — снижи той глас.

Тя приведе брадичка. Не точно.

— Не мисля така. Това, което си видяла, са копия на писма, изпратени преди повече от век, половинке. Оригиналите са прибрани на сигурно в щаба.

— Все още си ядосан. — Гласът й заглъхна накрая… може би трябваше да погледне датите.

— Обвързах се с теб, защото си моя, Кара. И ти го знаеш дяволски добре. — Заради упоритото й мълчание погледът в очите му стана опасен. — Смяташ ли да го признаеш, скъпа?

Нежното обръщение увисна между тях за миг.

— Няма да бягам — промърмори тя, без да е сигурна дали предупреждава себе си, или воина, който се доближаваше към нея.

— Бягането ще е безполезно — съгласи се той, посягайки, за да прокара пръсти по покритите с плат зърна на гърдите й.

Тя прехапа устни, за да не изстене, и след това се задъха, когато я хвана натясно.

— Никакво въздържане повече, половинке — тихо я предупреди той, преди да обхване с голямата си длан копнееща й плът. Плът, която едва не стенеше, умолявайки го за още, по дяволите. Тя сви безразлично рамене и понечи да направи крачка назад, но другата му длан обхвана бедрото й, приковавайки я на място. Той плъзна ръката си по кръста й, прокарвайки пръсти по корема й. Тя бързо се изви и простена. Ръката на бедрото й се плъзна назад и я плесна по дупето.

— Хей! — възрази тя, вдигайки и двете си ръце, за да го бутне по гърдите. От нея се изливаше гореща влага, подготвяйки тялото й за него, предавайки се с удоволствие.

— Казах никакво въздържание повече, Кара. — Ръката му сграбчи косата й и дръпна главата й назад, за да може очите й да срещнат неговите, които бяха смъртоносно сериозни. — Всеки рев, всеки стон, всеки вик са мои. И ще ми ги дадеш всичките, половинке.

— Не са твои. — Тя дори не знаеше за какво говорят, но знаеше, че трябва да възрази. Макар че тялото й буквално молеше да се съблекат голи.

Той реагира с бързината на кобра. Завъртайки китката си, той разголи шията й… и след миг заби острите си зъби в плътта й. Тя не успя да сдържи вика, който се откъсна от гърлото й, и нямаше никакво съмнение, че е от екстаз, а не от болка. Докато той пиеше от нея на големи глътки, тя се чудеше защо не боли. Не би ли трябвало да боли? Вместо това по кожата й се плъзна огнена ласка, първо по маркера на хълбока й, а после и по-надолу към копнеещата плът между бедрата й. Тя се отърка в него, стенейки и проплаквайки, когато той плъзна мускулестото си бедро между нейните и натисна. Силно. Някак, с още един вик, тя експлодира.

Когато се върна отново на земята, тя се фокусира върху очите, гледащи надолу към нея. С широка усмивка, той се наведе надолу и притисна горещите си устни към нейните.

— Те са мои. Както кръвта, оргазмите и душата ти, Кара. И преди тази нощ да приключи, ще ме молиш да взема всичките.

Без никакво усилие той я вдигна на ръце и се насочи към спалнята. На вратата спря и погледна надолу… лицето му бе неразгадаемо, а металическите му очи решителни.

— Тази нощ ти ще се подчиниш, половинке. — Влезе в стаята и затвори вратата с крак, преди да я остави да стъпи на крака.