Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 95 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2016

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Талън си позволи да се успокои в мига, в който самолета се оказа във въздуха. Бяха в безопасност. Той се усмихна на Джейни, докато момичето го изучаваше внимателно. Тя беше ужасно малка, за да е способна да унищожи тривековен мир. Живи сини очи го оглеждаха с любопитство и озаряваха малкото личице, когато проговори:

— Значи ти ще ни защитаваш?

Кара подскочи при звука от гласа на детето. Малкият самолет се вдигна във въздуха като хищник на мисия, докато две двойки идентични сини очи се насочиха към малкия коридор в самолета.

— Нямаш нищо против, нали? — Той насочи погледа си към детето. Малката го очароваше. Толкова крехка, че дори порив на вятъра можеше да я бутне. Истинско дете. Човек.

Джейни го огледа от глава до пети, и стигайки до решение, изрече тихичко своето „да“. Кокалчетата на мъничките й пръстчета побеляха, като стисна силно ръката на майка си.

Талън остана мълчалив за миг, оглеждайки бледите изражения на двете жени. Синьото одеяло обгръщаше и двете. Знаейки много добре какво представлява, той проговори:

— Да. Аз съм тук да ви защитавам. — Клетвата му отекна в удобната кабина и детето въздъхна доволно и с усмивка, докато Кара се намръщи и започна да се оглежда. Вероятно търсейки оръжие.

Той знаеше какво е обещал, и след като не бе нарушавал обещание през целия си дълъг живот, отказваше да започне сега. Талън ги наблюдаваше, докато самолета набираше височина. И двете имаха дълги къдрави тъмнокестеняви коси, дълбоки сини очи и деликатни кости. Нещо, приличащо на покровителство, се надигна в него.

Джейни му се усмихна с беззъба усмивка.

— Значи дойде за нас. Най-после.

Тя притисна окъсаното кафяво мече към гърдите си и Талън се ухили. Мистър Мълът имаше оредяла синя козина на главата, изобразяваща рошава прическа. Мъжът се настани в плюшеното кресло.

— Тук съм заради теб, Джейни.

— Кой си ти? — попита Кара, притискайки детето по-близо до себе си.

Талън въздъхна.

— Ще ти обясня, когато кацнем в окръг Колумбия, Кара. Но още сега мога да ти кажа, че сте в безопасност.

— Не мисля така. Какво, по дяволите, има в окръг Колумбия?

Кой е в окръг Колумбия.

— Добре — красивите й очи се присвиха опасно. — Кой, по дяволите, е в окръг Колумбия?

Приглушената луминесцентна светлина осветяваше нежните й черти. Сега вече разбираше болката в слабините си. Можеше да почувства промяната по кожата си, в кръвта си, от мига, в който я докосна, и сега можеше да види доказателството на дланта си. Завинаги. Той спря да изучава ръката си, щеше да го направи по-късно.

— Директорът на щатските шерифи на Съединените щати.

— Ти не си щатски шериф. — Тя изрече думите като обвинение. Като предизвикателство дори.

Той се ухили.

— Дори не съм близо, скъпа.

— Обясни.

Обвинението и предизвикателството можеше да игнорира, но молбата, тревогата на една майка, възнамеряваща да защити детето си — е, на това нямаше как да обърне гръб. И имайки предвид, че те току-що бяха станали негови, щеше да се опита да ги направи щастливи.

— Не знам всички подробности, само че сте в опасност. Животът, какъвто го познавахте досега, вече е минало.

— Каква опасност?

Той я погледна, чудейки се колко от истината трябва да й разкрие. Жената изглеждаше на края на силите си и за жалост нямаше какво много да направи по този въпрос… ако й кажеше всичко, е…

— Очите ти са грешни. — Тихият глас на момиченцето наруши напрегната тишина.

— Очите ми ли? — попита той, опитвайки се да скрие усмивката си. Брат му Дейдж беше прав, както обикновено. Джейни беше повече от надарена, притежаваше много повече от нормална психична дарба.

— Да. Не би трябвало да са кафяви.

— Може би не са — съгласи се той.

— Контактни лещи… като по телевизията? — Джейни огледа лицето му и се намръщи.

— Да, контактни лещи — потвърди той.

— Може ли да ги свалиш?

— Все още не. По-късно ще ги махна.

— Добре. — Малкото момиче се облегна на майка, преди да затвори очи и да въздъхне. Ледена тръпка премина през гръбнака на Кара, докато слушаше разговора им. Какво не беше наред с очите му? Защо Джейни знаеше за това предварително? Защо едно малко сладко момиче като нея трябваше въобще да вижда бъдещето?

Ако госпожа Кими не се обади да ги провери, то д-р Филипс, шефът на Кара, определено щеше да го направи. Смотанякът имаше крайни срокове и имаше нужда тя да свърши цялата работа. Изследванията й за борба с вируса, който съсипваше реколтите от царевица, бяха достатъчно обещаващи, че да им спечели две солидни субсидии за следващата година. И, о, боже. Сестра й Ема щеше да откачи. Щеше да разкъса на парченца шерифството на Съединените щати, за да ги открие.

Кара седна по-изправено, забивайки нокти в дланите си, докато Талън продължаваше да я наблюдава. Тя вирна брадичка и изгледа огромния мъж, който седеше така спокойно срещу нея. Размерите му я караха да се чувства дребна. Ранима. Женствена.

Той имаше тяло, създадено да краси билбордовете. Широките му гърди, тесният кръст и дългите крака излъчваха мощ и сила. Очите на твърдо изсеченото му лице гледаха смело и въобще не омекотяваха красивите черти. Мъжкото му излъчване би накарало човек да остане безмълвен, види ли го отдалеч. А от толкова близо ефектът му бе опустошителен.

— Всичко ще е наред, Кара — гласът му беше нежен, докато се нагласяше по-удобно в креслото, — вече си в безопасност.

Тя отказа да отговори и продължи да изучава чертите му. Тъмни вежди се извиваха над кафявите му очи, с които изглежда нещо не бе наред. Високи скули се издигаха над дълбоките трапчинки, а квадратната му челюст бе силна и добре оформена. И устата му. Господи! Пълни устни с лек намек на чувственост, те смело обещаваха горещ секс. Без извинения. Само минути преди това тези устни бяха върху нейните, и след като той плъзна оценяващ поглед по нея, странно чувство се надигна в корема й. Непознато желание я караше да копнее да научи повече за този мъж.

Но жената в нея знаеше по-добре.

Той се ухили широко.

— Предлагам да си починеш малко, мила. Животът ти току-що стана по-интересен.

— Ами растенията ми? — попита тя, искайки да си върне думите в минутата, в която излязоха от устата й. Какво, по дяволите? Тя и Джейни току-що бяха отвлечени от огромен войник, който се целуваше като дявол, а тя се тревожеше за растенията си.

Талън повдигна една вежда.

— Растенията в дома ти ли?

Тя кимна, прехапвайки устната си.

— Ще се погрижа за тях. — Виждайки смръщеното й изражение, той кимна. — Обещавам, Кара. Ще се погрижа за растенията ти. — Той прочисти гърлото си. — Други притеснения?

Този мъж бе толкова арогантен.

— Да. Сестра ми Ема ще полудее и ще ни търси, докато не ни намери. — Това щеше да се случи утре, когато трябваше да вечерят заедно. — Трябва да й се обадя. — Родителите им починаха точно преди Кара да навърши шестнадесет години, и оттогава за нея се грижеше осемнадесетгодишната Ема. Както винаги, те правеха заедно плановете си.

Талън поклати бавно глава и кожата на Кара настръхна.

— Не. Нека стигнем до шерифската централа и там ще решим какво да правим. Не се тревожи за растенията или за сестра си… може да ми имаш доверие. Сега се опитай да си починеш. — Той опъна крака пред себе си и ги скръсти в глезените, преди да затвори очи.

Тя нямаше друг избор, освен да му се довери. Растенията й щяха да са добре, а тя щеше да измисли начин да се свърже с Ема. До нея Джейни промърмори нещо в съня си. По дяволите. Утре Джейни щеше да си играе с една приятелка. А Кара имаше среща с мъж. Първата от… кой знае колко дълго време. Счетоводителят, който я канеше на среща от месеци, сега й се видя прекалено… ами… дребен. Скучен. Блед. Кара откъсна поглед от мускулестия войник, седящ срещу нея. Напълно будна, тя наблюдаваше облаците през прозореца на самолета.

Два часа по-късно Кара седеше на конферентна маса, направена от явор, а Джейни хапваше щастливо понички до нея. Трохите се сипеха по дървената повърхност като снежинки. Чакаха вече половин час в металната сграда отстрани на малкото летище, но поне им бяха осигурили нови джинси и пуловери. Тишината в стаята я приканваше да се отдаде на така нужния за нея сън.

Надяваше се, че ще успее да опази дъщеря си. Опасността се приближаваше все повече към тях. Тя може да нямаше силната дарба на Джейни, но знаеше, че заплахата е някъде там. Погледът й се фокусира върху едни доста редки африкански теменужки, подредени на перваза на прозореца… лилави, розови и бели. Започна да я обзема спокойствие.

Тя милваше рошавите къдрици на дъщеря си, когато металната врата се отвори и през нея мина слаб мъж, някъде в края на шейсетте си години, и застана пред Талън. Тъмносивата му коса беше разрошена, а чертите на лицето му сякаш бяха издялани с тъп нож. Тя изправи рамене, щом мъжете седнаха срещу нея, зад конферентната маса, и зачака някой от тях да проговори.

— Госпожо Пауълсън, аз съм директор Маккей и искам да се извиня за сутрешната драма. — Той посегна, за да погали ръката й, а покритите му със старчески петна пръсти бяха ледени. Обзе я неудобство, докато гледаше как мъжът си поема накъсано дъх. Цялото й тяло се напрегна… нима сега не можеше дори да блокира емоциите на мъжа? Погледът на директора литна към Талън, преди отново да се насочи към нея.

— Директоре — Кара се втренчи в мъжа, използвайки най-добрия „майчин поглед“, — искам обяснение. — Той може и да се боеше от мълчаливата планина до него, но не и тя.

Директор Маккей прочисти гърлото си, преди да се усмихне. Устните му се извиха леко.

— Ами, просто казано, вие и Джейни сте мишена на бандата Меръдайз от Ню Йорк.

— На какво? Откъде? — Кара поклати глава. — Банда? Няма никакъв начин някаква градска банда да е след нас, повярвайте ми. Какво наистина се случва тук? — Тя хвърли смръщен поглед към мълчаливия мъж до директора. — Е?

Талън се наведе напред.

— Бандата е просто параван. Всъщност са няколко Кърджански войника.

— Кърджански? Звучи ми като странна терористична групировка. Какво може да искат те от нас? — попита Кара, а в същото време Джейни си пое дълбоко дъх, карайки майка й да се обърне към нея.

— Те са истински? — Джейни попита Талън, а мъничкото й личице пребледня.

— Да, истински са — потвърди Талън, стисвайки челюст. — Но обещавам, те няма да те наранят, Джейни. В безопасност си, сега си в моя живот.

Всеки майчин инстинкт в Кара се събуди, щом видя как детето й започва да трепери.

— Кои, по дяволите, са тези Кърджани? — Тя удари с ръка по масата, преди да се изправи.

— Седни! — тя се подчини на рязката команда на Талън, преди дори да успее да се замисли над това. Той се намръщи. — Кърджаните са нашият най-голям враг. По причина, която точно сега не е важна — той кимна към Джейни, — главната им цел е да отвличат жени. Тези жени, които притежават големи сили, са най-много търсени. Сега те искат теб, Кара. — Той присви поглед към нея. — И научноизследователските ти умения ще са още един бонус.

Кръвта забуча в главата й и очите й се разшириха, гледайки към мъжете. Научноизследователските й умения? Нямаше никакъв начин иракски терористи да търсят жени със специални умения. Разбира се, тези като нея, които работят, проучвайки генетиката на растенията, вероятно не са от най-желаните. Какво става, по дяволите? Добре, за момент щеше да се включи в играта им, поне докато не й се удаде възможност да грабне дъщеря си и да избяга от тук.

— Какви специални умения?

— Хайде, Кара. Не е нужно да се криеш повече. — Челюстта на Талън се стегна още повече.

— Всичко е наред, мамо — прошепна Джейни, галейки майка си по коляното. — Той вече знае.

— Добре. — Тази единствена дума беше всичко, което бе склонна да даде за момента. — И какво ще правим сега?

Талън прочисти гърлото си.

— Имам нужда от списък с роднините ти.

— Моля?

— Списък. Спомена сестра си… и тя ли е емпат?

По дяволите! Това не му влизаше в работата.

— Не.

Той изправи масивните си рамене и се наведе, за да хване ръката й.

— Ще приема това за „да“. Ако Кърджаните са след теб, със сигурност търсят вече и сестра ти. Къде е тя?

Горещ и суров ужас се разля по вените на Кара. Тя погледна лицето му търсейки истината.

— Ще й помогнеш ли?

Той кимна рязко.

— Да. Ще изпратя веднага някой за нея.

Моментът беше много важен. Болеше я да се довери. И все пак, поемайки си дълбоко дъх, Кара даде адреса на дома и работата на Ема. Толкова близо до собствената й къща. Господи, моля те, нека Ема е добре.

Талън кимна и грабна телефона от джоба си, използвайки бутона на бързо набиране, преди да даде заповедите си. Войниците щяха да приберат Ема на следващия ден. Той затвори телефона.

— Някакви други роднини?

Да приберат Ема? Боже, сестра й нямаше да е никак доволна.

— Не и такива, за които да знам. — Майка й беше единствено дете, а никой не знаеше нищо за копелето, което й беше баща. А и кой го е грижа?

— Какво наистина става тук?

Директорът погледна към вратата.

— Господин Кеърс може да ви обясни цялата ситуация, докато двамата с Джейни намерим още понички — каза той и се изправи.

— Не, чакайте! — Кара сграбчи ръката на Джейни.

— Кара — гласът на Талън стана по-плътен, — трябва да говорим. Насаме.

Джейни се наведе напред към нея.

— Всичко е наред, мамо. Сънувах Талън. Той е добър. Знам го.

Кара поклати глава и стомахът й се сви от страх, докато гледаше как Джейни излиза с директора. Бавен гняв започна да изгаря страха. Тя погледна към Талън.

— Говори!

Той си пое дълбоко дъх.

— Откриването на дъщеря ти сложи край на почти три века мир между моите хора и Кърджаните.

— Джейни? Какви хора?

Талън присви устни, лека бръчка се появи между очите му. Свивайки рамене, той свали кафявите контактни лещи от очите си — първо едната, а след това и другата.

— Какво, по… — възкликна тя. Луминесцентно златистите му очи светеха като разтопена лава. Тя се дръпна рязко от масата, карайки Талън да сграбчи китката й.

— Чакай. Има още много. — Той изсумтя и дръпна столът й към своя.

— Това е някакъв трик. — Тя се вгледа в невероятно златистите му очи, а горещината от ръката му надмогна студа на масата под дланта й.

— Не е трик, Кара. Аз съм защитник на расата Сангошуга.

— Сангошуга? Това не е ли на латински? — Тя бе учила езика само два семестъра в университета.

— Да.

— И какво значи?

Хватката му около китката й се стегна.

— Вампири.

Кара едва потисна смеха си.

— Ти си вампир? — Погледът й се насочи към вратата. — Къде е Джейни?

Изпускайки още една от дълбоките си въздишки, които Кара вече свързваше с него, той се усмихна. Двата му остри кучешки зъба се удължиха пред погледа й.

— О, господи! — Кара се опита да издърпа ръката си от неговата.

— Налага ли се да те ухапя, за да ми повярваш? — Интерес и нещо тъмно премина от него към нея. Тя се опита да блокира тази емоция.

— Не. Никакво хапане. — Умът й се бореше с реалността. — Не, това не може да е истина. — Тя поклати глава. — Но ти беше навън на слънчева светлина. — Това не можеше да се случва.

— Слънцето притеснява единствено Кърджаните, Кара. Ние без проблем можем да се печем на плажа през деня.

— И те ли са вампири?

Талън сви рамене.

— Не. Те са чудовища. — Кучешките му зъби се върнаха в първоначалната си форма.

— Но те също имат вампирски зъби и пият кръв, нали?

— Да.

— И ти пиеш кръв?

— Само в екстремни ситуации.

— Екстремни? — Това не можеше да се случва.

— По време на бой или секс. — Гласът му се превърна в ниско ръмжене, точно както се беше случило и по-рано, преди да задълбочи целувката. Нещо трепна в стомаха й в отговор.

— О! — Умът й се насочи, макар и без нейното желание, към зъбите му. И секса. Сърцето й трепна веднъж. Силно. — Защо? — Спря да се бори. Поне за момента.

— Какво защо? — Пръстът му се плъзна по кожата й на мястото, където пулсът туптеше на китката й, а златистият му поглед се насочи към врата й.

— Защо Джейни? Какво може да искат от жените със специални сили?

Талън прокара ръка по брадичката си, преди да я погледне отново в лицето.

— Джейни е специална. Знаеш това. Психическите й способности са по-силни от всичко, което някога съм виждал.

Кара изпъна гръбнака си. Страхът й буквално се изливаше от нея.

— Но откъде го знаеш? Как са я намерили?

Талън се намръщи.

— И двете раси можем да усещаме уменията на хората, но трябва да бъдем близо до тях. Не знаем как са открили Джейни. Може да е било блъф, но се съмнявам.

— А ти как ни намери?

— Имаме източник в бандата Меръдайз и чухме за плана им точно навреме.

Кара потисна паниката, надигаща се в нея.

— И сега с мира ви е свършено?

— Да. Бяхме във война дълги години, докато и двете страни не изстрадахме големи загуби. Беше подписан договор, в който и на двете страни се забранява всякакъв контакт с хора. — Талън сви рамене. — Мирът продължи повече, отколкото много от нас вярваха.

Очите на Кара се присвиха.

— Не звучиш особено разочарован, че мирът е приключил.

Той се ухили, показвайки нормалните си кучешки зъби.

— Създадени сме да се бием. Освен това, да живеем около вас и да не направим контакт, беше много трудно. Имаме нужда от хората. — Златиста топлина премина през лицето й.

— За кръв… — Тя почувства как й се гади.

— И за това. — Гласът му стана по-нисък.

Всичко в нея застина, дори може би сърцето й бе спряло за секунда. Не можеше да се фокусира достатъчно, че да блокира чувствата, които се вливаха от него в нея.

— Какво още? — Гласът й се пречупи.

— И в двете раси се раждат мъже. Само мъже. Нашите половинки са хора. И, Кара — гласът му стана тихо боботене, — ти си моята половинка.