Ребека Занети
Обречен (24)

Глава 24

Телефонът на Талън иззвъня и го събуди малко преди зората да се появи на хоризонта. Той се пресегна към апарата и на мига застана нащрек.

— Какво? — Той седна в леглото, включвайки светлината. — Кога? — Придърпа Кара по-близо към гърдите си и очите й се разшириха. Поклати глава, чувайки думите на Джордан. — Тя не може да дойде, Джордан. Знам… — Прокара разстроено ръка през очите си. — Добре. Ще се видим след половин час. — И затвори телефона си, преди да погледне към половинката си.

— Ема ли е? — Гласът й бе шепот от страх.

Талън поклати глава.

— Не. Кърджаните са отвлекли Кейти.

— Кейти? — извика Кара, сядайки. — Не! Защо?

Талън сви рамене.

— Не знам. Може да е по ред причини. — Той скочи от леглото. — Джордан ги е проследил до Орегон, мисли, че знае къде я държат. — Облече дънки и тъмна блуза с дълъг ръкав.

— Защо Джордан иска да отида, Талън?

— Няма значение. — Може и да не притежаваше емпатските й способности, но решителността й го удари с неподозирана сила.

— Има — възрази тя, обувайки дънки и пуловер, докато го гледаше от другата страна на леглото.

Талън погледна внимателно Кара.

— Тя е в голяма частна болница и Джордан не знае точно къде е. Мисли, че би могла да я усетиш, ако си достатъчно близо.

— Вероятно мога.

— Не.

— Талън, не може да ме притискаш да използвам способностите си и след това да не ми даваш да ги ползвам. Особено когато приятелката ми има нужда от мен. — Гласът й бе тих, директен. Впечатляващо. — Не видя как се би, когато Лоркан ме залови, нито как се превърна в лъв, за да ме защити, макар да знаеше, че така ще се изобличи пред Кърджаните. Длъжница съм й.

Талън изръмжа тихо и тръгна да излиза от стаята. Кара имаше право, но това не му харесваше. От първия ден я притискаше да приеме способностите си, затова как сега би могъл да й забрани да ги използва, когато са така нужни? Всеки инстинкт в него крещеше да я заключи в килера, докато се справи със заплахата. Никога не бе смятал, че ще се разкъсва така, докато си представяше живота си с половинка до себе си.

Той въздъхна. Тя не бе просто половинка. Беше негова. Малката устата умница държеше сърцето му в ръцете си. Щеше да я убие, ако тя позволеше нещо да й се случи.

Щом се озова в офиса си, вдигна телефона и започна да раздава заповеди. Половинката му все още трябваше да научи мястото си в живота му, но останалата част от шибания Реалм щеше да прави това, което му нареди.

Тъкмо затвори телефона, когато тя се появи обута в избелели дънки, морскосин суитшърт, който подчертаваше пълните й гърди и крехките рамене. Кожата й бе бледа върху деликатните скули, а меките й устни бяха опънати в твърда линия. Очите й с цвета на следобедно небе проблясваха в синьо срещу него и само детето, вървящо по петите й, го спря да не приеме предизвикателството й и да я събори и обладае на пода на кабинета си.

Стомахът му се сви, когато осъзна причината за гнева си. Той я обичаше.

Тогава Джейни му се усмихна лекичко, а хубавата й коса беше направена на плитки, завързани с розови панделки. Сърцето му трепна. Исусе! Те бяха живота му. Страхът и мощната нужда да ги опази живи и здрави едва не го събори на колене, а маркерът на дланта му започна да пари, сякаш прогаряше сърцето му.

Кара отвори уста да проговори. Вероятно да спори. Той вдигна ръка.

— Джордан ще ни вземе след петнадесет минути. Ще оставим Джейни в щаба и ще вземем подкрепление, преди да се насочим към Орегон.

— Ние? — Надежда разцъфна на лицето на Кара.

Той си пое дълбоко дъх, борейки се с всичките импулси, които крещяха, че трябва да я предпази.

— Да. Права си. Няма смисъл да имаш тези способности и да не ги използваш. Но, половинке… — гласът му стана твърд, той й изпрати емоционална вълна като заплаха и, по дяволите, тя я блокира — … ще следваш заповеди. Ще останеш настрани, докато прочистим лабораторията, и ако ти кажа да направиш нещо, мамка му, ще го правиш. — Ако дадеше дори най-малкия знак, че ще застраши живота си, щеше да я остави тук.

— Добре — обеща тя, а сексапилният й глас беше тих и задъхан.

Талън поклати глава, докато несигурността се изливаше от него и го караше да се бори със себе си. Всеки негов инстинкт крещеше яростно, че трябва да държи половинката си далеч от Кърджаните… по дяволите, далеч от всяка опасност. Звукът от перки, разрязващи въздуха, достигнаха до слуха й.

— Джордан е тук.

Тя кимна и хвана ръката на Джейни, насочвайки се през вратата към огромния хеликоптер, шумно кацащ на тревата пред къщата.

— Наведете глави — изкрещя Талън, докато тичаха напред и скачаха в машината. Кимайки бързо към тях, Джордан вдигна хеликоптера в небето.

 

 

Дълбоко в подземния щаб на Кеърс, в стаята, изпълнена с впечатляващ брой компютри и технологии, които бяха вероятно по-напреднали и от тези, които притежаваха от човешкото правителство, информация се прехвърляше през екраните, блестейки в зелено, черно и жълто, напомняйки на Кара за научните филми, които бе виждала като тийнейджър.

Мъжете Кеърс стояха рамо до рамо с четирима шейпшифтъри. На големия екран в средата Талън показа холографско изображение на частна болница в покрайнините на Портланд.

— Главната ни задача е да спасим Кейти и всички други заложници, ако има такива, съгласно оперативната директива номер двадесет и пет на Реалм.

Джордан пъхна нож в колана на кръста си.

— Очакваме да открием и други заложници?

Талън сви рамене.

— Възможно е. Втората ни цел е да вземем всяка информация, всеки компютър или файл, който успеем да докопаме. И последната е да убием Кърджаните. — Той поклати глава. — Тази тяхна нова политика да се крият пред очите на всички ме тревожи. Болница, за бога. Трябва да променим както бойната си стратегия, така и тренировъчното си обучение.

Една моментна мисъл се мерна през съзнанието на Кара… как, за бога, Джордан е успял да проследи Кейти до Портланд? Осъзнаването я свари неподготвена. О. Не. Той. Не. Го. Е. Направил. Тя поклати глава. Приятелката й щеше да побеснее.

— Кога си сложил проследяващото устройство на Кейти, Джордан?

Хищническият му поглед се насочи към нея, преди да свие рамене.

— Какво проследяващо устройство?

Джейс изсумтя до него.

Талън прочисти гърлото си.

— Данните, които имаме, показват, че сградата е все още нова и вероятно не е напълно охранявана. Но дори и така, те ще знаят, че идваме, затова планът е да нападнем и да се изнесем. Удряме бързо и силно. Отиваме с двата хеликоптера едновременно.

След като всички си изясниха задълженията, Талън ги отведе до друга подсигурена стая, пълна с всевъзможни оръжия, включително пистолети, саби, ножове, гранатомети и ракети.

— Уау! — възкликна Кара, оглеждайки арсенала. Дъхът заседна в гърлото й.

Талън бе напълно сериозен, когато промуши през главата й тъмна лека жилетка и я привърза отстрани.

— Бронирана жилетка? — попита тя. Умът й се насочи към детето й. Джейни имаше нужда от майка. Страх и вина се плъзнаха по гръбнака на Кара.

— Да. Ще те защити дори и от нашите куршуми — каза трезво Талън, преди да сложи и на себе си подобна жилетка. Той вдигна поглед към нейния. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?

Не, не беше. Но Кейти имаше нужда от нея.

— Да, сигурна съм.

Той стисна зъби и отстъпи назад, за да се подготви. Оръжейната зала му пасваше, след като беше военачалник на целия Реалм. Жилетката легна естествено върху черната му блуза, подчертавайки широките му гърди и силните мускули на ръцете му. Той издърпа косата си назад, завърза я, а лицето му бе каменна маска, докато концентрирано проверяваше всяко оръжие, преди да го подаде на войните. Самият въздух около него вибрираше от решителност, а златистите му очи светеха целеустремено.

Но не беше само опасния цвят на очите му, беше неоспоримата интелигентност и осезаемата мощ, които се излъчваха от него. Способността му да създава стратегии и да изготвя бойни планове, с които да подсигури успеха им, беше това, което я впечатли най-силно. По дяволите.

Тя притисна гръб към стената, търсейки миг на спокойствие в собствените си мисли. Дейдж, Конн и Джейс бяха решителни и смълчани, докато поставяха оръжията по местата им, преди да направят още една проверка и да облекат тъмни якета. Тя познаваше шифтърите от времето, което прекара в ранчото на Джордан… трима братя, Мак, Ноа и Бей, които бяха началници на охраната на Джордан. И тримата бяха високи, мускулести с тъмноруси коси, пълни с тъмни кичури… ако не знаеше, че са лъвове, щеше да се чуди на странните им цветове.

Мак й намигна с едното си тъмношоколадово на цвят око и й кимна да провери слушалката в ухото си. Кара се подчини, забелязвайки, че е единственият присъстващ в стаята, който е под метър и деветдесет. Освен това бе единствената жена и тестостеронът, вихрещ се около нея, я замая.

— Вземи това и стреляй по всеки, който не познаваш. — Гласът на съпруга й прекъсна мислите й и той закачи за кръста й зелен пистолет, преди да й облече тъмно яке и да го закопчее. — Пистолетът е от типа насочваш и стреляш… ползвала си го и преди.

— Ще съм добре, Талън. — Тя потърка силната му ръка, докато той нагласяше слушалката си.

— Гледай наистина да е така, половинке. — Той се наведе надолу и целуна твърдо устните й, преди да хване ръката й и да я поведе през няколко коридора, докато стигнат до асансьор, който ги изведе навън. Джордан и мъжете му се качиха в единия хеликоптер, а Кара се озова между Талън и Джейс на другия, пилотиран от Дейдж. Конн седеше на мястото до пилота и натискаше разни бутони.

— Кара, надявам се, че не ти прилошава на завоите — каза Дейдж и гласът му отекна в слушалката й, докато той запалваше внушителната машина.

— Не мисля, че ще ми прилошее — отвърна тя, а стомахът й се сви на топка.

— Е, предстои да разберем — заяви до нея Джейс, усмихвайки се леко.

— Ще летим близо до земята, за да не ни засекат, половинке. Ще се движим бързо, ще има много завои. Сигурна ли си, че не искаш да останеш тук? — Нежният глас на Талън премина от ушите й и се насочи към самата й сърцевина. Как го правеше?

Кара поклати глава и Дейдж издърпа щурвала, издигайки ги по-бързо, отколкото бе мислела, че е възможно. Тогава земята се завъртя под нея в размазано петно от кафяво и зелено. Тя едва не се изкикоти от адреналина, който я връхлетя. Очевидно нямаше да й прилошее. Дори когато Дейдж снижи толкова ниско, че клоните на дърветата дращеха долната част на хеликоптера, тя се наслаждаваше на усещането да лети. Докато Джейс клатеше развеселено глава при вида на вълнението и удоволствието й, Талън бе насочил поглед към облаците, а умът му очевидно бе съсредоточен върху предстоящата битка.

Краят на полета им дойде бързо и неочаквано. Те кацнаха на покрива на сградата, където се очакваше Кърджаните да ги чакат, готови да им окажат отпор. Тя скочи от хеликоптера след Джейс и го последва до металната врата в средата на висока тухлена стена, а Талън бе плътно зад нея. Тя се обърна, когато останалите шестима войници се плъзнаха по дебели въжета, окачени за хеликоптерите, секунди преди стъклата да се пръснат със силен шум.

— Огън — извика Джейс.

Талън я дръпна настрани и прикри главата й с тялото си. Експлозията разцепи въздуха. Той отстъпи назад и тя последва Джейс през все още пушещата дупка на стената… металната врата лежеше смачкана и изтръгната от пантите си. Пред тях изскочиха двама Кърджански войника и тя изпищя, когато пистолетите им се насочиха към гърдите й, миг преди шока да я изпълни, когато врагът замръзна на мястото си. И двамата очевидно се опитваха да тръгнат към нея, но бяха като парализирани.

Пот изби на горната устна на Талън.

— Тези са по-стари и добре тренирани — изсъска той към Джейс. Тогава главата му се отметна назад и той направи гримаса.

— Какво? — попита Кара.

Талън поклати глава. Джейс на мига стреля два пъти и скочи напред, за да откъсне главата на единия Кърджан, докато Талън се справи с другия.

— Хайде — извика Талън и грабвайки Кара за ръката, се затича надолу по циментовите стълби след Джейс. Те преминаха през четири етажа, докато не се озоваха на първия. Той се обърна към нея. — Затвори очи. Усещаш ли Кейти?

Кара затвори очи, а сърцето й удряше силно в гърдите. Господи, нека проработеше. Нищо. Съскайки, тя се концентрира върху лицето на приятелката си, върху усмивката й, върху палавото й хихикане. Тръпка на осъзнаване започна да се поражда в основата на тила й. Тя се концентрира по-силно и изведнъж отвори рязко очи.

— Тя е тук. Адски бясна е и се опитва да не се страхува.

— Къде е тя? — Ръмжащият глас на Джордан в ухото й я накара да подскочи.

Кара поклати глава и погледна нетърпеливо към Талън.

— Не знам. Усещам я някак заглушено. Сякаш между нас има нещо тежко.

— Под земята е — промърмори Талън.

— Четвъртият етаж е подсигурен. — Гласът на Мак прозвуча през слушалките им. — Това място наистина е болница и току-що изкарахме акъла на куп пациенти. Отрязахме комуникациите и обявихме военна ситуация, за да не могат да се обадят навън.

— Статус? — попита Талън, слагайки едната си ръка на тежката метална врата и затваряйки очи в опит да се съсредоточи.

— Третият етаж е подсигурен — отвърна Конн. — Сестри и пациенти. Никакви Кърджани.

— Същото и на втория етаж — дочу се ясно гласа на Бей.

— Намерихме входа към мазето в един гардероб, северното крило на първия етаж — каза тихо Дейдж. — С Джордан влизаме.

— Чакайте — каза Кара, когато някакъв шепот се понесе в ума й. — Не е сама. Има още някой с нея. Жена. Боли я.

— Друга пленница? — Талън се обърна от вратата.

Кара сви рамене, гледайки го с разширени зеници.

— Не знам. Усещам я някак мъгляво. Сякаш едва присъства. — Дъхът в гърлото й се превръщаше в лед. — Освен това усещам тъмнина, обгърнати са от зло.

— Да, и аз го усетих — сухо каза Талън. — Има петима Кърджани под нас. — Кимна към Джейс. — Всички да останат на позицията си. Джейс, Кара и аз ще се насочим към северното крило, когато дам сигнал, всички се евакуирайте към покрива. — Той кимна рязко към най-младия си брат, който отвори вратата. — Дръжте се спокойно — промърмори Талън, като я дръпна до себе си, за да преминат през чакалнята на болницата, покрита с удобни мебели и лъскав линолеум. Беше празно, с изключение на Ноа, който стоеше до блондинка на средна възраст в далечния ъгъл на стаята. Закръглената жена се изчерви, опитвайки се да приглади рошавата си коса.

— Командире, аз и сестра Рийд подсигурихме първия етаж — обърна се Ноа спокойно към Талън. — Вратите са заключени и всички пациенти са в безопасност.

— Много добре, майоре — спокойно отвърна Талън и се усмихна на жената. — Страната ни ви благодари, госпожо.

Очите на жената се разшириха и устните й потръпнаха. Тя се изчерви още по-силно и възкликна, когато видя Джейс. Ръката в косата й започна да трепери.

— Вярвам, че това е било фалшива тревога, но за всеки случай ще е добре да проверим всичко — каза Талън, докато минаваше покрай бюрото, следван от Кара и Джейс. — Майоре, останете тук със сестрата.

Те преминаха през притихналия коридор, докато не стигнаха до северното крило. Развеселеният глас на Конн проехтя в слушалките им.

— Не мога да повярвам, че й каза, че страната й благодари.

Талън се засмя.

— Прекалих ли? — Той влезе вътре и затвори вратата след тримата. Зееща дупка в далечната стена показваше откъде са минали Дейдж и Джордан. Влязоха внимателно надолу по изсеченото циментово стълбище и през тесния коридор, където лежаха двама обезглавени Кърджани.

— По дяволите — чу се гласа на Джордан, — долу има петима Кърджани. Не усещам повече.

— Аз също — съгласи се Талън и се намръщи. — Определено не са ни очаквали.

— Обаче съм сигурен, че са изпратили зов за помощ. Имаме най-много десет минути, преди да пристигнат подкрепленията им — изръмжа Дейдж, а на заден фон се чуваше звук от забързани стъпки.

Кара се отдръпна от твърдите каменни стени, ботушите й вдигаха облак прах при всяка стъпка. Аромат на плесен изпълваше въздуха.

— Това място е лабиринт от завои и коридори. — Джордан изсъска в слушалките им, когато влязоха в овална стая с входове в четирите противоположни посоки. — Изглежда така сякаш или току-що са създали лабораторията, или току-що са я изоставили. Къде е тя, по дяволите? — Гняв се процеждаше от всяка негова дума.

Кара се закова на място, когато Дейдж и Джордан се появиха от един от големите тунели. Тя затвори очи и се опита да се успокои. Представи си как Кейти се усмихва и се превръща в лъв. Фокусира се толкова силно, колкото успя, и простена високо, преди да се обърне и да хукне към тунела вляво, оставяйки Талън и Джордан да тичат след нея.

Прах се надигаше под краката им, докато тичаха, а тя подминаваше една след друга куп затворени врати, преди да се озоват в още една овална стая с още тунели. Тя спря и отново затвори очи.

— Насам — каза и хукна през най-близкия тунел. Той беше по-тесен от останалите, а в сенките между камъните на стените мъждееха жълти светлини. Най-после тя спря пред тясна каменна врата и започна да удря по гладката повърхност.

— Кейти? — изкрещя тя, удряйки по-силно. Нещо вибрираше силно вътре в нея… приятелката й бе толкова близо.

Талън издърпа Кара настрани и кимна рязко към Джордан, преди и двамата мъже да блъснат масивните си рамене в твърдия камък. Вратата се отвори шумно, разкривайки болнична стая с две легла, монитори и всякаква медицинска апаратура. И двете легла бяха заети.

— Кейти — изкрещя Джордан и се хвърли напред, разкъсвайки ремъците около китките и глезените й. — Добре ли си? — Ръцете му сграбчиха раменете й и я притиснаха към гърдите му. Дъхът на Кара секна от суровите емоции, изписани на лицето на шифтъра, докато връщаше щитовете си на място, за да блокира гнева и облекчението, изливащи се от него на талази.

— Да — каза Кейти, прокара трепереща ръка през заплетената си коса и се изправи в бялата си болнична нощница. — Веднъж ме инжектираха с нещо, но мисля, че беше седатив. — Тя скочи от леглото, но Джордан я хвана и я вдигна на ръце. — Помогнете на Маги — каза тя почти, ридаейки.

— Защо не си се преобразила? — изръмжа Джордан, понасяйки я към вратата.

— В началото не можех, а после не исках да нараня Маги — въздъхна Кейти.

Антисептичната миризма на белина блъсна Кара в носа, когато тя забърза към другото легло, на което лежеше дребна жена с тъмнокафяви очи и гъста черна коса. Очите й се разшириха от страх. Чист ужас се изливаше от всяка нейна пора и Кара инстинктивно се опита да я утеши с тихи думи. Опита се да махне кожените ремъци, но Талън я избута нежно настрани и ги разкъса.

— Казах ти, че ще дойдат — каза Кейти на другата жена почти усмихвайки се, настанена удобно до широките гърди на Джордан.

Маги кимна и се опита да се изправи на крака, но залитна наляво. Грабвайки едно протрито одеяло, Талън го обви около нея и я вдигна, насочвайки се към вратата.

— Кара, стой между мен и Джордан — нареди той, хуквайки напред. Щом стигнаха до овалната стая, той предаде Маги в ръцете на Джейс и ги поведе навън, като Дейдж застана най-отзад.

— Всички да се евакуират — нареди Талън и хукна нагоре по стъпалата. Звукът от бягащи стъпки и отварящи се и затварящи се врати започнаха да се излъчват от предавателите, докато всички се насочваха към хеликоптерите. Само след няколко мига Кара се оказа отново притисната между Джейс и Талън, а светът се завъртя бързо под тях.