Ребека Занети
Обречен (32)

Глава 32

Кара последва Ема надолу по влажния, празен коридор, преди да започне да бяга през тунела.

— Хайде — прошепна Ема, — може да минем оттам, откъдето те доведоха… Кърджаните са се настанили в главната контролна зала до входа, а аз съм напълно сигурна, че видях заден вход.

Кара сви рамене и усили крачките си, а краката й докосваха калния под толкова леко, колкото и когато баща им ги преследваше през слабо осветените пътеки. На този етап изглеждаше така, сякаш е прекарала по-голямата част от живота си под земята.

Тя опита отново да достигне до Талън, но единственото, което се случи, бе да изпита тъпа болка в слепоочията си… по дяволите, какво бе направил? Виновното гласче в главата й каза, че той просто е реагирал на това, че тя тичаше към смъртния му враг, и че гневът му вероятно е оправдан. Може би. Но това не бе причина да изпържи мозъка й.

Глас в тъмнината пред тях ги накара да замръзнат.

— Тук Матре. Южният коридор е подсигурен. — Чу се дълбокият глас на Кърджан в близост до тях.

Кара се притисна назад към каменната стена, докато усети вода да се стича по гърба, попивайки в полата й.

— Все още ли носиш шперца?

— Да. — Ема се огледа наоколо. — Трябва да го свалим. Няма време да се върнем в стаята.

— Знам. Вероятно е въоръжен, но ако го свалим, бих могла да взема оръжието му.

— Ти и бебето ти оставате точно тук — сопна й се Ема. — Легни долу.

И двете приклекнаха, когато през пространството проехтяха приглушени стъпки.

— Насочи се към врата му с шперца. — Кара се наведе близо до ухото на сестра си. — Прережи югуларната му вена и го обезглави.

— Не искам да знам откъде знаеш това — меко заяви Ема.

Водата течеше по стената, превръщайки пръстта на пода в кал, докато в тъмнината стъпките се приближаваха към сестрите като гневен хищник, готов да нападне. Решителност изпълваше и двете им, карайки напрежението да стане почти осезаемо… Кара първа видя краката му и протегна единия си крак, спъвайки го, така че мъжът падна по лице в калта. Ема скочи напред и заби тънкия метал в гърлото му, точно когато Кара посягаше за светещия му зелен пистолет. Съскайки, войникът посегна с една ръка с дълги извити нокти и, сграбчвайки Ема, я хвърли към най-близката стена, преди да скочи на крака и да измъкне кървавото оръжие от плътта си.

Резците му блестяха остри и смъртоносни на меката светлина, когато той тръгна към Кара. Тя го погледна, вдигна пистолета и натисна спусъка, но единственото, което се случи, бе пистолетът да изщрака в ръката. Стенейки, тя се фокусира с всичка сила, представяйки си сърцето на Кърджана и опита да смачка мислено органа, извличайки всяка сила, която Талън би могъл да й предаде. Мъжът се задъха и се препъна, лилавите му очи се разшириха срещу нея, когато тя отне умението му да се движи. Тогава, с мощен изблик на сила, той се откъсна от контрола й и отново тръгна към нея.

Плачейки, Кара натисна отново спусъка и този път оръжието стреля. Войникът издаде суров звук, като полетя назад, удряйки се в каменната стена, а Кара продължи да стреля във врата му, приближавайки се. Ръцете й стискаха толкова силно пистолета, че пръстите й побеляха, но продължи да стреля, докато Кърджана не се срина на пода. Ема изтича през тунела и грабна ножа, затъкнат на колана му, докато Кара повдигаше нагоре главата му.

Плътта му бе разкъсана и навсякъде запръска кръв.

— Забий ножа в гърлото му — извика тя, докато зеленият огън продължаваше да струи от пистолета.

Плачейки дрезгаво, Ема посегна напред и заби ножа в гърлото на Кърджана, след което завъртя острието и фонтан кръв обля лицето й. Тя погледна настрани и се опита да измъкне ножа, но той бе заял. Кара прибра пистолета на колана на панталоните си и се наведе надолу, за да помогне с две ръце на сестра си, но ножът не помръдваше.

— Талън го прави така, че изглежда много лесно — изпръхтя тя, докато дърпаха с всички сили. Ножът бе заседнал между костите в шията на войника.

— Още една причина за това, че щеше да е хубаво, ако той бе тук. — Ема падна назад, сядайки на пода. — Тя побутна падналия воин. — Е, поне е в безсъзнание… да се махаме оттук. — Тя скочи на крака.

Кара кимна, измъкна слушалката на воина и скочи, тичайки след сестра си… кой знае колко дълго време щеше да отнеме на войника да се върне в съзнание и да измъкне ножа от гърлото си? Тя опита да достигне до Талън с ума си, докато бягаха през калния под, а вода течеше от таваните, но вместо гласа му, се чуваше само статичен шум. Проклятие, вероятно и той не можеше да я проследи.

Двете с Ема наистина бяха сами.

Докато бягаха, светлината стана още по-неясна и скоро прасците започнаха да я болят, а тунелът тръгна да се изкачва нагоре. Гъстата кал прикриваше стъпките им, докато стигнаха до голяма каменна врата. И двете посегнаха към нея и тя се отвори с тихо скърцане. Светлината накара Кара да премигне от болка. Тя побърза да премине през вратата след Ема и двете се обърнаха, притискайки вратата с гърбовете си, преди да се огледат в голямата пещера с гладки стени.

Кара падна на колене, когато осъзна на какво разстояние е дупката в тавана, която пропускаше тази заслепяваща светлина.

— Как, по дяволите… — попита тя изтощено и започна да й се повдига. Задъхвайки се, се обърна към стената и повърна. Ема се спусна към нея и отмести косата от лицето й. — Добре съм — промърмори Кара, прокарвайки мръсната си ръка през устата си.

— Не, не си — нетърпеливо заяви сестра й, оглеждайки се из малката пещера. — Има нещо като стълба, издълбана в камъка — изуми се тя, посочвайки през малкото пространство.

— Господи, Ема — издиша Кара изумено, докато гледаше през вече изчезващата светлина, — това е поне на петнадесет метра височина.

— Знам — каза Ема, премина забързано през помещението и постави единия си крак на първото стъпало. Сърцето на Кара спря, когато сестра й изсумтя тихо и се издърпа нагоре. Редувайки ръце и крака, тя започна да се изкачва, докато спря по средата.

— Добре ли си? — извика Кара.

— Да, само момент — отвърна Ема, преди да продължи да се катери.

Кара издиша облекчено, когато Ема стигна до върха и се промуши през голямата дупка на покрива. Тъмната й коса се спусна около насиненото й лице, когато надникна надолу и погледна към Кара.

— Намираме се на средата на някаква гора… не виждам въже или нещо от сорта. Трябва да се покатериш, сестричке.

Кара кимна и си пое дълбоко дъх, преди да сложи крак на най-ниското стъпало. Ръцете й трепереха, когато се улови за скалата, опитвайки се запази равновесие. Тя игнорира преобръщането на стомаха си и потенциалната опасност за бебето, ако падне, и се концентрира върху това да се изкачва бавно и стабилно. Преди да се усети, Ема й помогна да стъпи на малкото сечище, обградено от големи иглолистни дървета. Слава на бога. Природа и кислород. Тя легна по гръб, поемайки си дъх за няколко безценни мига, преди да забележи черните облаци, заформящи се точно над тях. Тогава скочи на крака.

По дяволите. Кърджаните можеха да излизат навън, ако слънцето е покрито по този начин с облаци. Трябваше да бягат.

— Накъде мислиш, че трябва да тръгнем? — нетърпеливо попита Ема.

— Насам — посочи Кара настрани, далеч от подземните тунели. Ема кимна и бързо ги поведе между две огромни дървета, докато бурята над тях се развихряше. Кара следваше сестра си измежду дърветата, през високите храсти и каменисти баири, докато светкавиците проблясваха около тях, а дъждът мокреше блузите и дънките им. На няколко пъти тя се задъхваше и спъваше в тъмнината. Най-после кракът й се заплете в корена на едно ниско дърво и, наддавайки вик, Кара падна на ръце и колене върху мократа земя.

— Кара! — Ема, с коса залепнала по лицето й, веднага се спусна към сестра си, за да й помогне да се изправи на крака. — Хайде — извика тя, надвиквайки бурята и дъжда, дърпайки я след себе си към пукнатината в една скала.

Кара се огледа из пещерата, преди да плъзне гръб по гладката каменна стена и седна на твърдата, покрита с пръст земя. Бурята навън се усили. Тя издърпа мократа си коса, отлепяйки я от лицето си, и потрепери, преди Ема да седне до нея и да обвие нежно с ръка раменете й.

— Ще изчакаме бурята да отмине и продължаваме — утеши я Ема.

— Добър план. — Кара потрепери отново, ръцете и краката я боляха повече от развален зъб. Усещането да се крие със сестра си от чудовищата, които ги преследваха, накара гърлото й да се свие от болка. Не им беше за пръв път. — Никога така и не ти благодарих.

— Хмм? — промърмори Ема, търкайки рамото на Кара, за да я стопли.

— Ем, така и никога не ти благодарих… че ме спасяваше от татко. Че поемаше ударите, които бяха отправени към мен. — Тя насочи замъгления си, изпълнен със сълзи поглед към сестра си.

Ема издиша дълбоко, собствените й очи също бяха насълзени.

— Спасявахме се една друга, Кар. Онази нощ щеше да ме убие с ножа, ако не му беше привлякла вниманието. — Тя отпусна глава на рамото на Кара. — Оцеляхме след него… ще оцелеем и след това.

Така беше, така щеше да стане. Тя се зачуди дали да предупреди Ема за Дейдж.

— Е — Ема вдигна глава, облягайки я на стената, — кажи ми за този твой съпруг.

— Талън. — Името му бе като ридание на устните й. — Той е голям, силен, адски упорит…

Ема се засмя.

— Звучи идеален за теб.

— Хъмф.

— Това не е дума. Е, обича ли те, или не?

Кара остана замълчана за миг. Сякаш се бореше с отговора.

— Хайде, Кара. Дори и сами да се самозалъгваме, никога не се лъжем една друга. — Познатите сини очи блестяха към нея.

Кара въздъхна победена.

— Да, мисля, че ме обича.

— Тогава защо избяга?

— За да те спася — изпръхтя Кара и се сгуши в сестра си, борейки се да не кихне.

— Хъмф.

— Това не е дума — отвърна Кара.

— Избягала си, защото и ти го обичаш — заяви тя. — Идиотче.

Кара се изкиска.

— Знаеш ли, той е по-голям и от самия живот. Освен това има сила. Да манипулира физическите действия на хората. Няма да позволя да бъда отново беззащитна, Ем.

Ема въздъхна дълбоко.

— Не. Не можеш да го сравняваш с татко… той не беше по-голям от живота, Кара. Той беше дребен. Много, много дребен жалък човек. — Ема стегна прегръдката си. — Твоят Талън изглежда така, сякаш няма нищо общо с татко.

Вятърът донесе звука на жален вой, изпращайки леден полъх в пещерата.

— Просто — на Кара й бе трудно да обясни — той иска да владее всичко точно като татко, но предполагам по по-различен начин.

— Талън зъл ли е?

Споменът за Талън, който пренесе кикотещата се Джейни през прага на къщата им, изпълни ума й.

— Не.

— Наранил ли е теб? Или Джейни?

— Не.

Ема изсумтя.

— Исусе, Кара. Талън от добрите или от лошите е?

Кара остана смълчана за миг.

— Да. Той определено е от добрите. — Тя издиша тежко. — Обаче ще е адски разярен за това тук.

Ема сви рамене.

— Не може да го виниш за това.

— Хей. Предполага се, че си на моя страна.

— Винаги. — Ема замълча за миг. — Спомена, че вампирите имат по-различни от нашите очи. Какво имаше предвид?

— Цветът. На Талън са златни.

Ема се напрегна до нея.

— Като метално златни?

— Да. Защо?

— А срещала ли си някой с, ами не знам, например сребристи очи? — Гласът на Ема се прекърши накрая.

О, по дяволите. Ема знаеше за Дейдж.

— Ъм, ами всъщност да. Няколко от братята му имат сребристи очи.

— И хапят? Като вампири? — попита задъхано Ема.

— Да. Да разбирам ли, че си сънувала един от тях? Може би един грамаден, по-скоро доминантен мъж на име Дейдж? — О, боже, Ем беше на път да се сблъска с действителността. Или Дейдж. Или и двамата.

— Не знам името му — каза Ема.

Тя дължеше истината на Ема, и ако не друго, то поне можеше да я подготви.

— Е, вече го знаеш. Той мисли, че си неговата половинка.

— Не съм! — Гордост и инат се изписаха на лицето на сестра й.

— И аз му го казах. — Не че той я бе изслушал, разбира се.

— Благодаря.

Дъждът навън се превърна в леко росене, докато сестрите седяха една до друга, изгубени в мислите си. Кара почувства внезапна нужда да открие половинката си. Беше действала толкова глупаво. Той я изпълваше със сила и, по дяволите, те си принадлежаха един на друг. Без значение дали по повелите на провидението, или нея.

— Най-добре да тръгваме — каза Кара, изправи се на крака и издърпа Ема със себе си. Те излязоха внимателно от скривалището си, а навън по земята се сипеше само лек дъждец. Кара се обърна към сестра си точно когато силна ръка се обви около гърлото й и я вдигна от земята. Тя започна да размахва ръце и крака, ритайки и удряйки, докато не се обърна и не забеляза, че Ема се намира в подобна на нейната позиция, държана от Кърджански войник на педя от земята, със светещ зелен пистолет насочен към черепа й. Очите й изстрелваха сини искри, докато се бореше.

— Здравей, соти. — Гласът на Лоркан я смрази до мозъка на костите й. — Спри да се бориш или ще наредя на войника си да убие сестра ти. — Кара спря да се движи и премести ръка зад гърба си. — Не, не, не — изсмя се Лоркан, като измъкна оръжието и я разтърси силно. — Днес няма да стреляш по повече Кърджани, Кара. Изчерпа лимита си — изсъска той близо до ухото й. — Ако продължиш да се бориш с мен, ще дам сестра ти на Матре, помниш войника, който застреля в тунела, нали? Той копнее за малко отмъщение. — Кара спря да се бори и поклати предупредително глава към сестра си, преди да затвори очи и да опита да манипулира нервната система на Кърджанския лидер. В ухото й прозвуча остър смях.

— Не си достатъчно силна, за да успееш да ми повлияеш, соти. — С тези думи той отпрати мислите й обратно в нейната глава, придружени от агонизираща болка. Кара стисна силно очи, когато болката разтърси цялата й нервна система. Лоркан хукна през гората, носейки я все още на ръце, докато другия войник носеше Ема.

„Кара? Дръж очите си отворени, половинке. Трябва да виждам накъде отиваш.“

„Талън!“ Тя изкрещя името му в ума си, а очите й се напълниха със сълзи. Сърцето й запърха, щом осъзна, че отново може да го чува, и гледаше внимателно, докато дърветата около тях се превръщаха в зелено замазано петно, преди да влязат в стара бяла фермерска къща. Бяха се върнали до входа много по-бързо, отколкото двете с Ема бяха бягали. Гледаше с широко отворени очи, докато Лоркан влезе вътре и тръгна надолу през няколкото стъпала към голяма каменна врата, която отвори, като я изрита с ботуша си… и отново се озоваха в тунелите. Той повървя кратко, преди да отвори вратата на вече познатата стая.

— Взехме шперца на сестра ти — изсъска Лоркан близо до ухото й. — Този път ще останете тук. — Пусна я да стъпи на крака и я бутна навътре заедно с Ема. — Сбогувайте се. — Той затръшна вратата след себе си.

Ема се плъзна на пода, опряла гръб на стената, а на лицето й имаш тъжен пораженчески поглед. Кара побърза да седне до нея и обви утешително ръка около раменете й.

— Не се тревожи, Ема, Талън и братята му ще пристигнат скоро.

— Откъде знаеш? — прошепна Ема.

— Довери ми се, знам. — Тя погали сестра си. — Той е в ума ми, по този начин можем да комуникираме. — Извъртя очи. — Да не споменавам, че хълбокът ми гори като побъркан.

— Хълбокът ти? — попита Ема, обърна глава към нея и повдигна едната си вежда.

Руменина покри лицето на Кара.

— Ъм, дълга история.

— Мисля, че имаме достатъчно време. — Устните на Ема трепнаха в неубедителна усмивка. — Да не е нещо като артрита на старата госпожа Тули… когато валеше, тя почти не можеше да ходи, помниш ли? Да не би някакъв артрит от Талън да те наболява близо до задника?

Кара изсумтя. Колко пъти сестра й бе успявала да я разсмее, докато се криеха, молейки се да бъдат в безопасност? Това беше истинска дарба.

— Добре, не откачай. — Все пак сестра й трябваше да бъде предупредена. Ако Дейдж успееше да лепне огромната си лапа някъде по тялото на Ема, то сестра й определено щеше да разбере този вид болка.

Изправяйки се, Кара разкопча дънките си и ги бутна достатъчно надолу, че да покаже маркера си.

— Какво е това, по дяволите? — Ема се изправи на колене, поглеждайки кожата на сестра си. — Татуировка?

— Ъм, нещо подобно.

Ема я притисна за повече информация.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо подобно“? Какъв е този странен дизайн?

Кара огледа интригуващия дизайн.

— Това е маркерът на Кеърс. Той се появи на ръката му, а после и на задника ми по време на, ъм, ами…

Отпускайки се назад до стената, Ема възкликна.

— Позволила си му да те маркира?

Кара обу отново дънките си.

— Много късно научих за маркирането. — Тя извъртя очи, сядайки до сестра си. — Вниманието ми бе заето с друго.

— Мамка му.

Дам, това описваше идеално ситуацията.

— Да, знам. Изглежда вампирското свързване включва биология… размяна на течности, маркиране и сега притежавам част от неговите умения.

— О, боже мой! Вампир ли си? — Очите на Ема бяха разширени и много сини.

Кара изсумтя.

— Разбира се, че не. Раждаш се вампир, не те превръщат в такъв.

Ема се успокои.

— Ще остарееш ли?

Свивайки рамене, Кара оправи блузата си.

— Ако не друго, няма да е много бързо. — Тя прочисти гърлото си. — Хубаво е да го знаеш, Ема. Почти съм сигурна, че Дейдж има планове и ти да носиш този маркер. — Господ да е на помощ на краля.

— Тогава може да има план да изгуби топките си.

Дам. Кралят щеше да има доста работа. Кара въздъхна.

Времето изтичаше прекалено бързо и двете скочиха на крака, когато вратата се отвори с трясък и Лоркан застана на прага. Двете жени пристъпиха напред, за да се прикрият една друга от чудовището, което ги гледаше зловещо с пистолет, насочен към тях. С въздишка Ема спечели борбата, като бутна Кара зад себе си и прошепна:

— Спаси племенника ми.

Кара спря да се бори.

— Ема, ела с мен. — Лоркан кимна към Кара над главата на Ема. — Обещах, че ще пусна сестра ти да си тръгне оттук, соти. Тя е свободна.

— Предпочитам да остана тук — яростно заяви Ема, знаейки също толкова добре, колкото и Кара, че Лоркан нямаше никакви намерения да я освободи.

— Толкова по-зле. Идвай веднага с мен, или ще застрелям и двете ви.

— Ще застреляш бъдещата си половинка? — предизвика го Кара.

— Да. Пистолетът е настроен да зашеметява, но човек никога не знае какво може да стори кърджанско оръжие на човешка жена.

Или на неродено дете.

— Не можем да рискуваме — промърмори Ема. След това повиши глас: — Не се тревожи, Кара. Сигурна съм, че има по-добър план за мен от това да ме убие.

— Разбира се. — Търпението на Лоркан се изчерпа и той направи жест на Ема да върви напред. — Ще харесаш братовчед ми Франко. Идеална си за него. — Той се засмя на собствената си шега.

Ема се обърна, за да прегърне бързо Кара.

— Ще се видим много скоро — промърмори тя и последва Лоркан навън от стаята.

Сълзи изпълниха очите на Кара, когато ключът се завъртя отново в ключалката. Тя затвори очи и изплака силно, облагайки се на стената и смъквайки се по нея, докато не седна на пода.

„Всичко е наред, половинке, идвам.“