Ребека Занети
Обречен (16)

Глава 16

Кара сложи купата с пуканки на масата до кожения диван и се прозя заради късния час.

— Това беше най-тъпият филм за върколаци, който някога съм гледала.

Наложи й се да се бори с желанието да шепне, тъй като с Кейти бяха сами в притихналата къща.

Приятелката й се изкикоти, прибирайки диска обратно в кутията му.

— Да. Карам Джордан да го гледа, когато ме е ядосал истински.

Кара извъртя очи.

— Знам… мислех, че този път ще ги убедим да ни вземат със себе си.

Беше в ранчото от пет седмици и беше време да си отиде у дома. Макар да се радваше, че е създала силно приятелство с Кейти, дъщеря й имаше нужда от нея. Щеше да го каже на Талън в секундата, в която той се върнеше.

— Иска ми се. Полудявам да стоя затворена тук — простена Кейти.

Кара се усмихна и любопитството й надделя.

— От колко време живееш с Джордан?

— Не живея с него — въздъхна Кейти. — Имам си собствен дом. Тук съм само докато разберем какво са намислили Кърджаните.

— О! — Кара кимна. — Е, ако нямаш нищо против, мога ли да попитам точно на колко години си?

Кейти се ухили.

— Точно на двадесет и четири.

— Наистина ли?

— Дам. Аз съм единственият член на клана под сто години. Понякога наистина е скапано.

— Уау. Ще продължиш ли да старееш?

Кейт поклати глава.

— Не. Вероятно приключих.

— Защо няма повече като теб?

— Повечето от съществата в Реалм изпитват трудности при възпроизвеждането. Бебетата са много редки, дори при половинки, които са заедно от векове. — Кейти размърда носа си. — Вероятно това е начинът на провидението да подсигури, че няма да се размножаваме толкова много, че да заселим света.

— Щастливи човеци — каза изтощена Кара.

Кейти кимна сериозно.

— Да. Вашата популация създава един вид баланс.

Кара отвори уста, за да зададе друг въпрос, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — Кейти замръзна на място. — Изчакайте за миг. Изчакайте за миг. Успокоите се, д-р Бигсби. Не мога да ви разбера. Къде? Кога? Не, той не е тук. — Тя повдигна загрижено вежди към Кара, докато слушаше. — Не, не знам кога ще се върне. — Тя продължи да слуша. — Сигурен ли сте? Колко? — Очите й се завъртяха удивено. — Проби? Къде сте в момента? Да. Останете вътре с останалите хора. Ще ви приберем колкото можем по-бързо. — Тя затвори телефона. — Бигсби досега е бягал и е на спирка за тирове извън Мартзвил. — Кейти прокара пръсти през русата си коса.

— Има ли някакъв начин да се свържем с Джордан?

Кейти издиша.

— Може да ги няма цяла нощ. А Бигсби каза, че мисли, че двама Кърджани го чакат извън закусвалнята.

— Каза нещо за проби? — Умът на Кара се изостри.

— Да. Взел е проби и голяма част от информацията си.

— Можеш ли да кажеш дали не лъже?

— Не лъже. Работи с нас от прекалено дълго време. И освен това мога да усетя, когато някой лъже. Тембърът на гласа се променя малко. Той беше ужасѐн. И казваше истината.

— Трябва да отидем да го вземем. — Кара скочи на крака.

— Исусе, Кара. Знаеш, че е капан, нали?

— Каза, че той е казал истината.

— Така е. Но ученият не използва защитена линия, за да се обади — разтревожено каза Кейти. — Щом е успял да стигне до закусвалнята, за да ни се обади, то Кърджаните са му го позволили. Капан е.

— О! — Кара се замисли за момент. — Но те очакват Джордан да се появи, нали?

Кейти присви устни.

— Да, виждам накъде биеш.

— Освен това няма да чакат вечно, преди да направят своя ход, нали?

Кейти зарови и двете си ръце в гъстата си коса, прехапвайки долната си устна. Те стояха притихнали в късната вечер, гледайки се през комфорта на фамилната стая. Най-после Кейти кимна.

— Добре, да вървим. — Тя отиде в домашния офис и натисна скрит бутон, разкривайки тайна стая, пълна с оръжия. Влезе вътре, взе няколко пистолета и куп ножове, преди да даде два пистолета на Кара, която сви рамене и сложи единия на кръста си, а другия задържа в ръцете си. Също толкова студен, зелен и тежък, както го помнеше.

— Защо оръжията са зелени? — попита тя.

Кейт се пресегна и взе обикновено изглеждаш мобилен телефон от една кутия.

— Стрелят със специални енергийни патрони, които нараняват Кърджаните. Както вампирите и шифтърите. — Тя се обърна, за да натисне отново бутона и панелът на стената да се плъзне отново на мястото си. — Затова гледай да не ме застреляш без да искаш.

— Ще се постарая — отвърна Кара, опитвайки се да приеме реалността, че отива да спаси един учен, носейки със себе си два пистолета. Беше добре, че само трябваше да ги насочи и да стреля, защото единственият й опит с оръжията бе, когато защити Кейти от Кърджанския войник. Боже, само да можеше Ема да я види. — Какво правиш с този телефон?

— Само с този разполагаме. В случай, че трябва да се обадим тук или на Бигсби.

Тя и Кейти потеглиха с модифицирания „Додж Рам SRT-10“ на Джордан, подсилен с Viper, който увеличаваше скоростта извън границите на безопасното. Дори тя не бе чувала за нещо, което да усилва повече бързината на превозно средство. Кара си сложи предпазния колан и преглътна, когато и Кейти стори същото.

— Какво мислиш, че ще направят, щом намерят бележката? — попита нервно Кара.

— Ще дойдат за нас — напрегнато отвърна тя.

— И колко бесни мислиш, че ще бъдат?

— Не мисля, че трябва да разсъждаваме върху това точно сега.

Кара кимна.

— Харесва ми този план. Без мислене.

— Освен това — Кейти натисна педала на газта и тъмните дървета се размазаха покрай тях, осветени от светлината на луната, — имаме около час да измислим наистина добър план.

Кара кимна.

— Би трябвало да сме там около полунощ, затова за нещастие спирката за камиони няма да е препълнена. Смяташ ли да се превърнеш в лъв?

— Само в краен случай. Кърджаните не знаят за мен и имам изричните заповеди да си остане така. Но… — Кейти насочи сериозния си поглед към Кара, — ако започна да се преобразявам, стой далеч от пътя ми. Енергията, която се освобождава при промяната, може да счупи всяка кост в тялото ти.

Кара се надяваше да не се стига до това.

— Знаеш ли, мисля си, че колкото повече хора има в закусвалнята, толкова по-добре ще бъде.

Кейти кимна в съгласие.

— Телефонът за еднократна употреба, който взе, е на фалшиво име, нали? Имам предвид, ако го използваме, трябва да го изхвърлим, нали?

— Да.

— Тогава нека да го използваме.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, нека се обадим със заплаха за бомба. Или със заплаха за антракс. Или някакъв вид голяма заплаха, която ще доведе цялата полиция или армията, или и двете на спирката за камиони.

Кейти се замисли за миг.

— Това е добра идея. Но трябва да махнем батерията и да унищожим телефона в секундата, в която направим обаждането, за да не го проследят. И тогава няма да имаме телефон.

Кара сви рамене, тъй като не виждаше алтернатива.

— Колко бързо властите ще откликнат на подобна заплаха?

— Десет-петнадесет минути.

— Добре, кажи ми, когато сме на десет минути от там.

Много скоро дойде времето за обаждането. Кейти отби встрани от пътя и те излязоха навън, където щурците цвърчаха в сухата нощ. Кара набра 911 и докладва, че е видяла бомба в задната част на един от камионите на спирката. Те решиха, че антракс или друго биологично оръжие щеше да вдигне повече шум, отколкото бе нужно. След като даде информацията, Кара затвори телефона и го връчи на Кейти, която измъкна батерията и счупи апарата, преди да го хвърли в гората. Те скочиха обратно в колата и се насочиха към спирката.

Единственото място с живот на тъмната магистрала 35 — спирката за камиони — светеше в нощта и се виждаше отдалеч. Докато Кейти маневрираше на паркинга, силен мъжки глас прозвуча в главата на Кара. „Спри… върни се веднага в ранчото.“ Тя се присви, хващайки главата си с две ръце.

— Ох!

— Какво? — попита загрижено Кейти.

— Мога да се закълна, че Талън току-що изкрещя в главата ми. — Тя погледна удивена към приятелката си, а сърцето й затуптя силно.

— Ох! — Кейти размърда носа си. — По дяволите. Предполагам, че знаят къде сме.

— Какво?

— Мъже. Наистина не ти е обяснил всичко свързано от обвързването, нали? — Кейти паркира близо до дългата закусвалня, която осветяваше паркинга през прозорците си, както и червено-жълтия знак отстрани.

— Не — Кара отпусна ръце. — Да не би да ми казваш, че може да чете мислите ми?

— О, няма начин. Може да те проследява и очевидно да ти изпраща едно-две силни съобщения. — Кейти надникна навън, преди да се обърне към Кара. — Мисля, че и ти можеш да го направиш. Затвори очи и разбери дали са в ранчото, или все още са в лабораторията.

Кара поклати глава удивено, преди да затвори очи и да се концентрира върху Талън. Нищо не се появи в ума й. Тя прочисти мислите си и пробва отново. Замъглената картина на голяма бяла сграда изникна на фокус и тя отвори изненадано очи към приятелката си.

— Не са в ранчото.

Кейт потропа с пръсти по кормилото.

— От това се боях. Нямаме време да ги чакаме. Гласът му в главата ти ядосано ли звучеше?

— О, да!

— По дяволите. Е, стигнали сме дотук. Ще приближа колата до вратата и щом паркирам, бягаме.

Кара измъкна ризата си отвън, за да прикрие пистолетите. Кейти спря пикапа до вратата и скочиха, тичайки към закусвалнята.

Кара издиша облекчено, когато вратата се затвори след тях. Интериорът беше светъл и топъл, с оранжеви маси и дебели сини сепарета, наредени пред прозорците. Във въздуха се носеше аромат на пържен бекон. Няколко мъжки погледи се насочиха изненадано към тях, докато жените се настаниха в едно от сепаретата срещу възрастен мъж с плетена жилетка. Той трепна силно, стискайки тетрадка в ръцете си.

— Кейти? Къде е Джордан? — Загрижени кафяви очи надникнаха през дебели очила под рошава сива коса.

Кейти сви рамене.

— В лабораторията. Д-р Бигсби, това е Кара.

Кара кимна.

— Имате ли пробите?

Бигсби докосна голямото кожено куфарче, което стоеше на седалката до него.

— Да, и всичките ми изследвания. Но по-рано днес видях поне един Кърджан. — Кокалестите му рамене се приведоха пораженски. — Не знам как са ме намерили.

Очите на Кейти срещнаха погледа на Кара. Докторът вероятно се е крил в някое рядко населено място.

— Д-р Бигсби, мислим, че това вероятно е капан. Трябва да сте готов да бягате, разбирате ли?

— Капан? Да бягам накъде? — Гласът на доктора беше изпълнен с паника.

— Към паркирания отвън черен пикап — отговори Кара, посягайки, за да хване съсухрената му ръка.

Точно тогава навън пристигнаха полицейски коли. Синьо-червените им светлини осветяваха паркинга, а няколко полицая изскочиха от колите, насочвайки се към камионите на спирката. Две пожарни, линейка и огромно превозно средство с надпис „САПЬОРИ“ също спряха отвън.

Едра жена в кафява шерифска униформа нахълта в закусвалнята и вдигна ръце.

— Момчета, налага се да излезете през най-близкия изход възможно най-бързо, моля. — Късата й черна коса подскачаше, докато говореше. Приборите изтракаха върху чиниите, когато хората си изправиха от местата си.

Кара се изправи и прошепна на Бигсби да ги последва. Те тръгнаха след няколко тираджии навън в тъмната нощ към пикапа си. Докторът се качи на задната седалка, оставяйки куфарчето до себе си. Жените седнаха отпред и Кейти потегли бавно от паркинга.

— Можеш ли да усетиш дали около нас има Кърджани? — изсъска Бигсби.

Кейти поклати глава.

— Сигурно се изчезнали щом се появи полицията. — Тя се обърна, за да се ухили към Кара, докато се насочваха към тъмния път. — Добър план.

Кара преглътна, докато меката лунна светлина танцуваше по лицата им. Все още не бяха у дома, а изглежда най-голямата заплаха щеше да ги чака именно там.

— Да — съгласи се тя облекчено.

Кейти сви рамене.

— Мислех си, че може да отведем доктора у дома, преди да са се прибрали, но забравих, че Талън може да те проследи. Колко ли ядосани ще са? Все пак взехме Бигсби и не стреляхме нито веднъж.

— Мен ли опитваш да убедиш, или себе си? — попита предпазливо Кара.

— И двете ни — отвърна тихо Кейти.

Караха няколко километра всеки изгубен в мислите си. Когато завиха от магистралата към малък черен път, Кейти се напрегна.

— Какво? — попита Кара, поглеждайки навън.

Кейти не каза нищо за миг. Главата й бе вдигната нагоре, докато се концентрираше.

— Предполагам, че нищо — сви тя рамене. — Сигурно е развинтеното ми въображение.

Кара се отпусна отново назад на седалката си, гледайки светлините навън.

— Беше луда вечер.

Кейти кимна и извика силно, когато експлозия разцепи въздуха.

Пикапът се завъртя наляво със свистящи гуми. Тя се бореше да овладее автомобила, но последваха още три експлозии, унищожавайки гумите. Колата започна да се върти неконтролируемо, докато не се разби в старо борово дърво.

Кара изпищя, залитайки първо напред, а после назад, благодарение на предпазния й колан, преди въздушните възглавници да се отворят, притискайки я към седалката и изкарвайки въздуха от дробовете й. Възглавницата се прибра с облак от прах. Шум от клони, драскащи метал, изпълни въздуха.

Тя погледна с разширени очи към Кейти, чиято уста бе оформила „О“.

— Капанът не е бил пред закусвалнята.