Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2016

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Огромният екран премигна от тъмночерно в статично сиво пред очите на Дейдж. Понякога имаше какво да се желае от обхвата в подземния му щаб, обаче чистия кислород, който преминаваше през добре осветените пещери и защитата на гранитните стени, които дори Майката Земя не можеше да пречупи, бяха голямо преимущество. Няколко метра под повърхността, където ракетите с топлинно насочване или широкообхватните радари никога нямаше да проникнат, той позволи на аромата на земята и скалите да го успокоят.

Раменете му се отпуснаха още миналата нощ, когато Талън се обади, за да докладва, че той и новата му половинка са в безопасност. Дейдж пресметна, че на брат му му е отнело по-малко от час, за да открие и защити жена си. Гордост изпълни краля.

Дейдж се фокусира и на екрана картината стана ясна, разкривайки забързаната активност, кипяща в най-близкия Кърджански лагер.

— Сър — Чалтън, неговият командир, погледна през рамо, — те искат да говорят.

Дейдж се изправи на стола си и натисна няколко бутона на контролното табло вляво от него. Огромно изображение на мига изпълни екрана.

— Кеърс — фигурата пристъпи по-близо до екрана и замаяните черни очи станаха по-твърди, — мина доста време.

— Недостатъчно. — Дейдж поздрави настоящия Кърджански владетел с отегчено кимване. — Съжалявам да чуя за смъртта на Ланс. — Той огледа желязната руда и таконита на скалата зад Лоркан. Щабът им можеше да бъде навсякъде, от Русия до Бразилия. Макар парите му да бяха все още в Минесота, когато интуицията му шептеше, Дейдж слушаше.

— Да, ами… — Лоркан бе издърпал кървавочервената си коса назад от бледото си лице, така че черните му очи изпъкваха. — Постоянно се случват инциденти. — Той сви рамене, махвайки с ръка, а острите му нокти проблеснаха. — Миналата седмица бях определен за Господар. Нещата ще се променят, Кеърс.

— Наистина? — попита Дейдж, гледайки как още един Кърджан влиза в обхвата на камерата, прошепвайки нещо едва доловимо на Лоркан. — Не мисля така.

Лоркан кимна на подчинения си и вдигна глава, черните му очи проблясваха.

— Детето е при теб.

— Кое дете? — Гласът на Дейдж беше неутрален, пръстите на Чалтън летяха по клавиатурата, докато мъжът се опитваше да извлече колкото се може повече информация. Най-добре да се бе погрижил да нямат изтичане на информация. Макар че имаше шанс бандата Меръдайз вече да е докладвала на Лоркан.

— Много добре знаеш кое дете — изсъска Лоркан, естествено червените му устни контрастираха силно с бледата му кожа. — Нашият оракул видя съдбата й. Трябва да ми я предадеш, и то веднага.

— Никакви трансмисии отвън или отвътре през целия ден — изписа Чалтън на монитора, а ръцете му летяха по клавиатурата. — Няма пробойна от наша страна.

— Тук няма никакво дете, Лоркан. Може би трябва да провериш информацията си. — Отегченото изражение на Дейдж не се промени нито за миг. — Освен това, какво би могъл да искаш ти от едно човешко дете? Да не би да отваряш училище за хора?

— Много смешно. Това момиче е специално. Тя притежава дарбата, която чакаме от векове, и на двадесетия й рожден ден трябва да се обвърже с най-големия ми син, Келан. Оракулът видя бъдещето й, това трябва да се случи, ако някой от нас преживее това, което се задава. — Очите на Лоркан започнаха да излъчват виолетов блясък. — И майката е моя.

Дейдж вдигна едната си вежда, тъй като брат му определено би отговорил на това заявление.

— Наистина? И нещо се задава, така ли? Знаеш ли, винаги съм се чудил защо всеки Кърджански владетел е по-откачен от предишния. Да не би да има някакви критерии за лудост, които трябва да покривате? — И Господ да им е на помощ, ако онзи психар Келан някога поеме властта. Дейдж не го бе срещал лично, но кошмарите му показаха една вероятна съдба, която никой нямаше да успее да преживее.

— Тишина! — Силата на вика на Лоркан накара няколко от подчинените му да скочат на крака разтревожени, а Дейдж наблюдаваше впечатлен как очите на Лоркан претърпяват метаморфоза, ставащи розови на цвят. — Няма да се подиграваш на Оракулите. Те виждат бъдещето. Тя ще донесе гибел на всички ни, дори на твоите хора и на шифтърите. — Лоркан видимо трепереше, опитвайки се да възвърне контрола си, огромните му кучешки зъби стърчаха като каменотрошачка. — Веднага ми предай детето и майката и ще успееш да избегнеш войната, от която бягаш в продължение на три века. Последен шанс.

Дейдж се усмихна с хищническата усмивка, с която бе добре познат в Реалм.

— Майната ти! — Той кимна на Чалтън да зареди оръжията, складирани дълбоко под повърхността на земята.

Лоркан не успя да скрие неудобството си.

— Добре. — Той се отдалечи от екрана, очевидно все още не бе готов да започне с войната. — Но няма да можеш дълго да се концентрираш върху човешката жена, Кеърс. Дори мисля — жълтите зъби на Лоркан блеснаха в сумрачната тъмнина, — че ще бъдеш зает с много по-важни дела. И то скоро! — С тези последни думи екранът потъмня.

— По дяволите, Чалтън! — Дейдж въведе няколко команди на конзолата си. — Свържи се с източника ни и разбери какво, по дяволите, се случва тук!

— Да, сър — отвърна Чалтън и насочи отново погледа си към компютъра.

Дейдж изпрати съобщение на братята си да се свържат с него. Исусе! Кейн беше от другата страна на океана, Талън кръстосваше страната с най-новата половинка в града. А Конн. Господи, Конн трябваше да вкара живота си в ред… последните дни бе напълно разсеян. Всички те знаеха, че червенокосото разсейване беше пазено от мощна магия в страната на феите, магия, която много скоро можеше да им потрябва.

Прокарвайки ръка през очите си, Дейдж въздъхна. Не можеше да нареди на Конн да прибере половинката си, особено като се имаше предвид, че вероятно ще им се наложи да започнат война, само и само да отведат Мойра от зеления остров. Той се ухили. Винаги бе харесвал тази малка смела вещица.

От слушалката в ухото му дойде повикване и той натисна няколко бутона, позволявайки на вратата на стаята да се плъзне встрани. Джейни се втурна вътре подскачайки, за да се седне в скута му.

— Здрасти, чичо Дейдж.

Той настани детето удобно.

— Здравей, сладурче. — Решителност изпълни цялото му същество, с нуждата да защити това перфектно дете. Сините й очи го гледаха с обожание, докато му показваше рисунката, която бе направила.

— Нарисувах маймунка.

Е, може би. Или куче с много дълги ръце.

— Перфектна е.

Тя се изкиска, пискайки весело.

— Какво правиш? — Светът й явно се бе върнал на мястото си, след като снощи й бе съобщил, че Талън и Кара са в безопасност.

— Работя. — Той се огледа в каменната притихнала стая… само Чалтън се трудеше забързано, а русата му коса бе завързана за тила, за да не му пречи.

— Тази стая е почти празна — каза Джейни, кикотейки се към Чалтън. Тя му помаха с мъничките си пръстчета, което почти сигурно й спечели страхотен коледен подарък от компютърния експерт. Той й се подсмихна и изкозирува, преди да се върне на работа. Нима Чалтън току-що се усмихна? Дейдж не знаеше, че мъжът дори има зъби.

Дейдж тупна Джейни по нослето.

— Да. Използваме тази стая за видео разговори. — Може би помещението бе прекалено стресиращо за малкото момиченце. Не искаше нищо да я плаши. Никога.

— Какво е видеораз… видеоразг… — Тя присви малката си устичка питащо.

Той се ухили.

— Нещо като телефон, но с екран.

— Като телевизор?

— Да. — С изключение на това, че чудовищата по телевизията не бяха истински. Наложи му се да се бори с гримасата. Джейни трябваше да вярва в сигурността и безопасността в живота й.

— Тревожиш ли се за войната? — попита тя, а малките й ръчички се сключиха пред нея.

Гримасата победи.

— Войната? Тя приключи, скъпа.

— Не — тя поклати глава, галейки леко рисунката си, — не онази война. Тази, която предстои.

Осъзнаване и нещо близо до страх се прокраднаха в тялото му. Мускулите му се напрегнаха.

— Знаеш ли за нея?

— Да. — Тя се намръщи и красивите й сини очи потъмняха, срещайки погледа му.

Сега тъга изпълни цялото му същество.

— Опитвам се да й попреча да се случи.

Мъдра усмивка, много по-мъдра за дете на годините й, се плъзна по лицето й.

— Знам. Но ще се случи и трябва да се бием.

Той поклати глава.

— Аз ще се бия, скъпа. Не е нужно ти да го правиш.

Тя сложи двете си малки ръчички на лицето му, ефективно приковавайки владетеля, който беше най-могъщото живо същество на планетата.

— Ще ми се наложи. Знаеш това, чичо Дейдж. Знаеш го.

Господи! Не и докато той диша. Провидението все още бе далеч от това да победи бъдещето, затова се налагаше отново да се залови за работа. Натискайки няколко бутона на слушалката си, той зачака.

— Джейс? Чакай ме в стаята за почивка, трябва да съставим план. — Кой би предположил, че най-малкият и най-безразсъдният от братята му ще стане онзи, на когото може най-много да се разчита, поне засега. Накъде вървеше този свят?

 

 

Няколко щата по-далеч, Лоркан кимна към подчинения си да изключи екрана. Дълги нокти тропаха по клавиатурата, докато само звука от флуоресцентна светлина се чуваше в контролната зала. Огромен черен екран заемаше почти цялата стена в единия край на помещението, с две конзоли от двете му страни… стерилни и без да издават къде е местоположението му. Гъстите планини на Минесота осигуряваха защита от натрапниците, враговете и слънцето.

Той се обърна към вратата и излезе в дълъг коридор, по чийто стени висяха безценни картини на Пикасо, за които светът дори не подозираше. Проклетият Кеърс. Копелето беше само петдесет години по-възрастно от Лоркан, който беше на триста, и все пак древната мъдрост го бе направила крал на Реалм. Копеле.

Плюшеният бял килим заглуши тежките стъпки на Лоркан и той вдиша чистото ухание на люляк, което се носеше във въздуха тази сутрин. Почти толкова хубаво, колкото би било да излезе навън. Почти.

Кеърс нямаха право да имат такава власт… повечето от безсмъртните създания сега бяха на почти същата възраст. Предците им се размножаваха изключително бързо по време на войната, тъй като знаеха, че е възможно да намерят смъртта си, и тъй като при един евентуален договор за мир достъпа до човешките жени ще бъде спрян.

Лоркан се ухили, отваряйки вратата към личния си офис. Не че той бе спазил условията на договора. Доказателството за бунта му се бе изтегнало на едно голямо кожено кресло, гледайки шампионата по борба.

Синът му изключи телевизора и се обърна към него, за да го погледне. Дълбоките му виолетови очи не издаваха нищо повече от бегъл интерес.

— Искал си да ме видиш? — Отегчение и нотка на дързост лъхаха от думите му.

Лоркан изпъна гръб, затваряйки вратата. Той заобиколи огромното ониксово бюро, сядайки на стола си с висока облегалка.

— Да. — Шумът от триметровия му тропически аквариум, поставен до страничната стена, представляваше обичайното разсейване от факта, че се намираха под земята. — Разбрах, че едва не си убил Джъстин по време на тренировките вчера.

Келан сви масивните си рамене.

— И какво? — той постави едната си голяма ръка на подлакътника на стола, отпускайки се.

Нехайството му изпрати вълна от раздразнение през Лоркан. Проклетото хлапе поне можеше да се престори, че се бои от баща си. Неговият господар. Лоркан огледа младия си син, забелязвайки как тъмните дънки и бялата риза го правеха да изглежда по-възрастен, по-опасен от своите петнадесет години. Той беше завързал гъстата си, черно-червена коса на тила, карайки светлата, почти бяла кожа на лицето му да изпъква. Цветовете му бяха мутирали и бяха някак по-удачни. Лоркан опита да скрие всичките си емоции пред момчето, знаеше, че слабостите му ще бъдат прецизно изследвани.

Келан извъртя очи.

— Той е слабак.

Лоркан усети, че се смразява от тези необичайни виолетови очи. Повечето от мъжете му имаха виолетови очи, но тези на Келан бяха виолетово, примесено със зелено. Невероятни. Очите трябваше да се лилави, червени или черни. Не цветът на нажежено до лилаво желязо и зелено като дъното на езеро.

— Така е. Но един ден ти ще трябва да го водиш.

— Значи е най-добре да се научи да се бои от мен още отсега. — Тонът му не се промени нито децибел.

Лоркан прочисти гърлото си.

— И това е така. — Той посегна напред и подреди няколко папки върху бюрото. — Също така исках да обсъдим факта, че още една жена е изчезнала от Сейнт Паул.

— Нима? — Една черна вежда се повдигна въпросително. — Сейнт Паул е голям град, татко.

По дяволите, в него нямаше как да не се надигне гордост от малкия социопат.

— Така е. Но известно време не трябва да привличаме вниманието. Не че те обвинявам, сине. Но…

— В какво ме обвиняваш, татко? — Той се наведе напред, а плътните му червени устни се извиха в усмивка. — Че съм отвлякъл жената от задната й веранда и съм я отнесъл в гората? Че съм я сложил да легне на земята и съм смъкнал от сластното й тяло еластичните й дрехи за йога? — Остри резци блеснаха в нещо, което никой не би определил за усмивка.

Лоркан се фокусира да задържи изражението си спокойно и погледа си развеселен. Беше се надявал Келан да обуздае малко гнева си на тренировъчното поле… поне засега. Наистина не му се искаше да се мести от тук… харесваше времето и засенченото небе в Минесота. А ако Келан продължи с глупостите си, много скоро човешките власти щяха да дойдат да душат около тях.

Келан изсъска през зъби.

— Тя не биваше да извежда кучето на разходка след като се стъмни. Искаш ли да знаеш как се почувствах, когато забих зъби в бедрото й? — Лека руменина покри обикновено белите му страни. — Или как взех тялото, душата й, и как изпих кръвта й, докато ме молеше? Обещаваше ми всичко, за да я оставя жива…

— Келан…

— Никога няма да намерят тялото й, татко. Това мога да ти гарантирам. — Келан се подсмихна, а Лоркан едва се сдържа да не извърти очи. Да изпитва такава гордост, че е убил беззащитна човешка жена… момчето имаше още да расте.

Почукване на вратата сложи край на разговора им.

— Влез.

Кльощава руса жена влезе вътре, носейки порцеланов чайник с две чаши върху поднос.

— Сутрешният чай, Ваше владичество. — Тя държеше погледа си към пода, фокусирана върху чайника с изрисувани на него детелини, докато пристъпяше внимателно към бюрото.

— С портокалови кори? — попита Лоркан.

— Да, сър — отговори жената, а пръстите й трепереха, докато поставяше подноса на бюрото. В стаята се разнесе аромат на мляко и чай с портокалови кори. По дяволите. Страхът на жената щеше да провали времето му за чай.

— Лейла? — каза Келан, гласът му беше нежен като коприната зад нея. — Бременна ли си вече?

Тя подскочи, пускайки чайника, който току-що бе вдигнала. За нейно щастие нито капка от течността не докосна бюрото.

— Ами, не, господарю Келан, все още не. — Погледът й остана насочен към подноса, макар че тя застина като скала.

Лоркан се намръщи. По дяволите. Блайд се беше обвързал с нея преди почти година… какъв беше проблемът? Ясновидката беше сключила договор с дявола и щеше да е най-добре да удържи на дадената дума. Тя беше какво… умираща от глад бездомна актриса, когато я намериха? Боговете определено имаха чувство за хумор, изисквайки от висша раса като тях да се чифтосват с плячката си.

— Хм. Много жалко. Винаги можем да те използваме за експериментите. — Кожата на креслото изскърца, когато Келан се размърда. — Или пък аз мога да ти надуя корема. Не е нужно Блайд да знае.

Възклицанието й бе последвано от остра миризма на сяра, съпътстваща ужаса й.

Лоркан извъртя очи.

— Свободна си. Сам ще си сервирам чая. — Сега малкото лайно предлагаше да се размножава с половинките на войните му. Какво ли щеше да е следващото?

Тя заекна.

— Да, сър. — И почти без да издаде шум, буквално избяга от стаята.

— Исусе, Келан. Тя едва не повърна на бюрото ми. — Лоркан се наведе напред, пълнейки чашата си, и повдигна вежда към сина си.

— Не, благодаря. Не си падам по чая — каза Келан и погледна към вратата.

Предупредителна тръпка премина по гръбнака на Лоркан.

— Тя е половинка, Келан. Остави Лейла на мира. — Само това му липсваше… да се бие с един от хората си. Убиването беше добър спорт, но като бъдещ лидер, Келан трябваше да се научи на дипломация. На стратегия. — Освен това алергията на обвързването може да те убие.

Келан сви рамене и се облегна обратно в креслото.

— Не се тревожи. Тя не е мой тип.

— На петнадесет си. Нима имаш тип?

— Да. Борещи се и отчаяни. Само след няколко минути ще се отегча от тази кучка. Би трябвало да я използваме за експериментите. — Острите кучешки зъби на Келан проблеснаха отново. — И като говорим за предизвикателство, как мина разговорът с краля? Да разбирам ли, че жените са при него?

Ярост изпълни Лоркан.

— Да.

— Хмм. Е, тогава най-добре да продължаваме с експериментите. Знаеш, че някой от Кеърс ще се обвърже с майката.

Копелета.

— Знам. Ще се доберем до нея преди това. — Лоркан отпи от чая си и ароматът на портокаловите кори експлодира през вкусовите му рецептори.

— Може би. — Келан потърка брадичката си. — Винаги съм се чудел защо взимат само по една половинка. Имам предвид, ако някоя от нашите умре, просто си взимаме друга, която да може да ражда.

Лоркан сви рамене.

— Не знам. Това е най-голямата им слабост.

— Или най-голямата им сила — каза Келан, свивайки устни.

Може би. Лоркан отпи още една глътка.

— Макар че ние се обвързваме с Кърджанската половинка за цял живот.

— Но ти не си го направил. — Виолетовото в погледа на Келан се смеси със зеленото. — С майка ми, имам предвид.

— Не — съгласи се Лоркан, а в стомаха му зейна яма. — Обаче не съм я убил, Келан. — Той се зачуди дали Келан щеше да бъде толкова разрушителен в действията си, ако майка му беше жива. Ако му беше показала любовта на една жена, при положение, че безполезната кучка въобще бе способна на това. Не че на Лоркан му дремеше. Но ако той ловуваше, ако убийствата му засенчваха предстоящата война, Келан трябваше да спре.

— Знам. Самоубила се е на следващия ден след като ме е родила. — Никакви емоции не преминаха през младото лице. Може би той нямаше истински емоции.

— Да, Келан. — И се беше получило… сега Лоркан можеше да се обвърже с Кара Пауълсън. — Майка ти беше курва, която прибрах от улиците на Дъблин. — Макар че имаше дарби и то не само с устата си. — Как се развиват психическите ти дарби?

Келан сви рамене.

— Достатъчно добре, за да знам, че няма да заловите младата ми половинка.

Това беше неприемливо. Кеърс не можеха да крият детето завинаги.

— Грешиш. Ще вземем половинката ти.

Келан изсъска.

— Вече ти казах… не искам още да я взимате.

Клатейки глава, Лоркан отпи от чая си.

— Разбира се, че искаш. Ако вземем детето сега, ще имаш време да я обучиш… да я научиш на нашите закони.

Ставайки и насочвайки се към вратата, Келан каза.

— Не искам да я обучавам, татко.

Лоркан спря с чаша на милиметри от устните си.

— Това е нелепо. Защо, за бога, ще искаш тя да израсне при вампирите, непокорна и независима?

— За да мога след това да я пречупя.