Ребека Занети
Обречен (30)

Глава 30

Групата отлетя към подземния щаб в Колорадо, за да останат там една нощ, и където Джейни бе истински доволна да се запознае с шифтърите. Идеята, че новите й приятели могат да се превръщат в планински лъвове, събуждаше любопитството й и тя знаеше, че много от бъдещите й рисунки щяха да включват пуми, а не понита.

Момиченцето живо възрази, щом дойде време за сън, докато Кейти не каза, че също смята да си ляга. Джейни реши, че щом една толкова страхотна лъвица може да си легне в осем часа, то и тя също можеше.

Розово-бялата й стая я обграждаше, а нощната й лампа във форма на пеперуда огряваше с мека светлина всеки ъгъл на стаята. Синята коса на мистър Мълът гъделичкаше нослето й, докато тя го притискаше силно към гърдите си. Затвори очи, усещайки аромата на бебешка пудра, и не след дълго се озова в снежна гора, пълна с високи дървета.

— Зейн? — извика тя, умствено обличайки си дебели пухкави ботуши и синьо палто. Не усещаше студа, но искаше да се преструва, че е така.

— Здрасти — каза той, излизайки иззад огромен кафяв ствол на дърво. — Изглежда сега си в моя сън.

— Тук ли живееш? — попита тя и се наведе, за да направи снежна топка.

— Наблизо — отвърна той, повдигайки вежди при вида на идеално кръглото оръжие в малките й ръце. — От сега нататък ще се срещаме на място, различно от това, на което живееш, става ли?

— Но аз искам да видиш къде живея сега. — Тя добави сняг към топката, правейки я по-голяма.

Дебело сиво палто изведнъж покри черната тениска на Зейн.

— Не. Ще се срещаме или тук, или на някое измислено място, Джейни.

— Защо? — Тя се приготви да го замери.

— Защото не искаме онзи, който се опитва да проникне в сънищата ни, да знае къде се намираш. — Зейн грабна пълна шепа със сняг и започна да оформя топка.

— Няма да я хвърлиш към мен — каза Джейни и отмятайки ръка, го замери със своята. Тя се удари в центъра на гърдите на Зейн, разпръсквайки се по тъмната му коса. Той насочи блестящите си зелени очи към нея и се изкикоти.

— Защо мислиш така? — попита той, завъртайки ръката си.

Джейни стисна ръце пред себе си.

— Защото си прекалено силен.

— Грешка — каза той и метна топката.

Момичето изписка и се изкикоти, едновременно развълнувано и протестиращо, когато топката прелетя над лявото й рамо и се разби в ствола на дебело дърво. В протест дървото посипа ледени снежинки над тях.

— Пропуснах — ухили се Зейн, а белите му зъби блеснаха срещу нея.

Джейни извъртя очи. Тя може и да беше само на четири години, но не бе тъпа.

— Както и да е.

— Е, Джейни — Зейн се приближи към нея, — можеш ли да почувстваш дали някой се опитва точно сега да проникне в сънищата ни?

Усмивката на Джейни се стопи.

— Да.

Мръщейки се, Зейн се пресегна и повдигна яката около ушите й.

— Можеш ли да кажеш кой е?

Тя поклати глава.

— Знаеш ли нещо за този човек? — Зейн фокусира върху нея очите си, които имаха цвета на очите на Талън, и на момиченцето й се наложи да се пребори с желанието да се свие. — Джейни?

Тя сви рамене.

— Не. Може да го пуснем да влезе и да видим. — Ако му кажеше името, Зейн щеше да си тръгне, за да може да обмисли плана си насаме. А те трябваше да работят заедно.

— Не — Зейн поклати глава, — никога няма да го пускаме. Ясно ли е?

— Добре — съгласи се тя, посягайки надолу за още една шепа със сняг.

 

 

По-късно тази седмица Кара се озова сгушена в новото си легло в дома на Талън с гледка към огромното езеро. Шифтърите останаха в подземния щаб, но щяха да се върнат за колоквиума след няколко дни. Дейдж бе обещал на Кейти, че ще осигури впечатляващ избор от бални рокли, само и само да накара младата жена да се съгласи да остане.

Но последното нещо в ума на Кара бе изборът на рокля. Тревогата й за Ема бе пуснала дълбоки корени в стомаха й и тя се опитваше да отвори ума си, за да открие сестра си, но без резултат.

Изтърколи се от леглото, спомняйки си последния й ден в щаба. Опаковаше вещите на Джейни, които да вземе обратно в ранчото, благодарна, че за малко поне ще живеят над земята. Преди да тръгне, бе обиколила апартамента им, за да вземе скицника на Джейни, и на излизане бе чула спора между Макс и Брак, докато мъжете играеха билярд в близката стая за отдих.

— Конн трябва да си вдигне задника и да отиде да вземе половинката си — сопна се Макс. — Знаеш ли, че всички имаме нареждане да си намерим половинки?

— Нямаме нареждане — отвърна Брак, изправяйки се, след като пропусна удар.

— Напротив. Знаеш, че Управляващият кръг е силен колкото и семейство Кеърс… пророците все още определят законите.

— Може би — допусна Брак.

— Да. Не можем да чакаме повече. — Макс изигра хода си. — Имам предвид, не мисля, че трябва веднага да си взимаме половинки. Но управляващото семейство е на друго мнение. Само виж Талън.

Сърцето на Кара падна в петите й и кожата започна да я боли.

— Те си пасват, Макс — отвърна Брак.

— Да, така е. Но знаеш, че Кеърс не би се обвързал с нея, без да го обмисли.

— Не знам.

Ридаейки тихо, тя се бе обърнала и бе хукнала с всички сили към асансьора. Господи, дали беше истина? Дали се е обвързал с нея, само защото някой му го е заповядал? Тя бе започнала да се влюбва в него, но дали той се е оженил за нея, подтикван от дълг? Тя игнорира загрижения му поглед, докато пътуваха за дома, и се насочи направо към леглото, веднага щом сложи Джейни да спи.

И ето сега стоеше в тъмнината, въртейки и обръщайки се в леглото, което ухаеше на подправки и мъж. Но чуруликането на нощните птици и падането от време на време на шишарки отвън й напомни, че природата бди над тях. Тя отвори ума си отново за Ема.

— Кара? — каза Талън, отмятайки юргана настрани. — Будна ли си? — Той повдигна глава, подушвайки въздуха. — И защо плачеш?

Тя прокара ръце през лицето си, бършейки сълзите си.

— Все още не сме открили Ема, Талън. Ами ако Кърджаните са я заловили?

Талън въздъхна и придърпа Кара до тялото си. Топлина и моментална сигурност се обвиха около нея.

— Тя е силна, скъпа. Всеки наш съюзник е навън и я търси, все някой ще види или ще чуе нещо за нея. Досега се справя много добре в криенето. — Той се обви по-здраво около Кара и тя подсмръкна.

— Знам. — Тя се сгуши в топлината му. — Но е време да я отведем в безопасност. Беше сама прекалено дълго. — По дяволите. Само Ема би повярвала, че може да спаси света сам-сама.

Талън плъзна длан по ръката на Кара, обвивайки я около златната гривна.

— Проучваме всяка информация от всяка мисия и се свързваме с всеки, когото открием. Не се тревожи, скоро ще научим нещо за нея. Не мисля, че Дейдж въобще е спал, след като най-после откри половинката си.

Кара щеше по-късно да се тревожи за това как ще реагира Ема на Дейдж. Точно сега бе благодарна от сърце и душа, че решителният крал на Реалм е тръгнал на лов. Дано Господ му помага.

— Благодаря ти, че донесе растенията ми — каза тя тихо. Саксии с лилии, циганчета и ириси сега бяха подредени по теракотения под на гардеробната.

Той кимна, а ръката му се плъзна към бедрото й.

— Няма защо. Освен това къщата ти се продаде миналата седмица… шерифите ще ти изпратят чек с парите.

Пари? Дори не се бе замислила за разноските им или нещо от този сорт.

— О, ами, ъмм… предполагам, че ще е най-добре да ги сложим при останалите. — Мръщейки се, тя подръпна юргана. — Нуждаем ли се от пари?

Талън се засмя зад нея.

— Не, скъпа… добре сме. Направил съм доста добри инвестиции през вековете.

Колко странно. Векове. Ученият в нея се надигна.

— Векове? Какво е най-доброто, в което си инвестирал през живота си? — Самолети? Електричество? Тя залагаше на интернет.

Потърквайки брадичка в косата й, Талън я целуна бързо.

— Замразена пица.

Тя се изсмя.

— Сериозно? Замразена пица?

— Дам. Тесто, сирене и месо, цялото изсипано на купчина и замразено, отваряш и просто го мяташ във фурната. Частичка от рая във всяко парченце.

Сякаш подсетен за нещо, стомахът й се преобърна и тя простена. Да не би да бе хванала някаква настинка?

Той застина.

— Добре ли си?

Кара поклати глава, потискайки гаденето. Въобще не мислеше за пица.

— Не. Наистина, Талън, спи ми се. Имахме доста драматична седмица. — Тя се сви на кълбо. — Е, какво си правил още през вековете, освен да ядеш пица?

Той я притисна по-силно до голямото си тяло.

— Вярваш или не, управлението на Реалм си е работа на пълен работен ден. Само опитът да държим съюзниците си доволни един от друг е достатъчен да ти създаде главоболие. — Той поклати глава срещу косата й. — Само почакай до бала утре вечер.

Добре, май трябваше да се разтревожи, че няма рокля.

— Не мога да ходя на бал, докато сестра ми бяга и се крие навън.

— Разбира се, че можеш. Това е част от пакета, скъпа. — Той повдигна главата й и целуна основата на шията й. — Да бъдеш кралска особа си има своята цена. Макар че, ако не искаш, просто няма да ходим. Сега нека да поспим малко.

С въздишка, Кара затвори очи и се остави топлината на съпруга й я да обгърне и успокои. Със съня дойдоха и неспокойните кошмари.

Тя едва бе задрямала, когато две малки ръце я сграбчиха и разтърсиха.

— Мамо, събуди се. — Малкото лице на Джейни бе близо до нейното. — Спиш цял век. Събуди се, мамо.

Кара се събуди, стресна се и простена, когато стаята се завъртя пред погледа й.

— Добре ли си? — попита загрижено Джейни.

— Да. Просто съм изморена — каза Кара, отмятайки гъстата коса от очите си. Погледът й бе уловен от красивите цветя, които бяха наредени във весели саксии в дрешника. Сълзи изпълниха очите й и тя побърза да ги избърше.

— Снощи сънувах леля Ема — каза Джейни, а малкото й лице се смръщи.

— О? — Кара седна, опитвайки се да изглежда неразтревожена.

— Да. Тя удряше чичо Дейдж в носа. — Сините й очички се разшириха от загриженост и Джейни прехапа устната си.

Кара прокара ръка пред очите си. За нещастие този сценарий беше повече от вероятен, особено ако Дейдж си мисли, че може да се обвърже с темпераментната й сестра, макар че това пък й даваше надежда, че може би Кърджаните не са я заловили.

— Сигурна съм, че те просто са си играели, скъпа. — Нямаше никакъв начин.

Джейни гледаше със съмнение, но след миг сви рамене и се обърна към Талън, който прекрачи прага. Кара повдигна вежда към половинката си. Черни бойни дрехи го покриваха, от дебелите военни кубинки до черната бронезащитна жилетка. Целият бе окичен с пистолети и ножове, готов за война. С тъмната коса завързана на тила му, той изглеждаше като самата смърт.

— Отиваш ли някъде?

Той кимна рязко.

— Открихме още две лаборатории и трябва да отидем там, преди Кърджаните да се преместят отново. — Приближавайки напред, той седна на леглото. — Джейни, скъпа, Макс те чака в кухнята. Трябва му помощ да открие къде държим гевреците.

Щастливо подскачайки, Джейни излезе от стаята.

Талън потърка с ръка наболата си брада.

— Ах, имам нужда да останеш тук и да бъдеш спокойна.

Сърцето на Кара се разтуптя лудо.

— Намерил си Ема?

Погледът му потъмня и той обхвана нежно ръката й с топлата си длан.

— Намерихме къде се е крила в северна Дакота, но вече не е там.

Северна Дакота? Страх скова сърцето на Кара.

— Вече не е там? — Кара скочи, приготвяйки се да бяга.

Талън сложи и двете си ръце на раменете й, задържайки я на място.

— Не. Била наела бунгало в частен имот, но сега то е празно.

— О, господи! — Кара се опита да го избута, решена да се махне от леглото. — Трябва да тръгваме.

Той поклати глава и стегна хватката си.

— Не. Ти и Джейни оставате тук с Макс.

— Но аз мога…

Златните му очи хвърляха искри.

— Можеш и ще останеш тук. Не знаем дали Кърджаните са я заловили. Ще намерим сестра ти, Кара. Обещавам ти.

Изтощението се изсипа за миг върху нея.

— Но ако са я заловили, трябва да съм с вас, за да усетя къде е.

— Не. Изпращаме екип, който да провери северните лаборатории, докато аз и братята ми посетим болница в Юта. Ако Кърджаните са я заловили, Ема ще е там. Ще я намерим, половинке.

Кара отвори всичките си бариери, молейки се на вселената, която рядко чуваше молбите й. Нищо. Не можеше да усети нищо за Ема. По дяволите.

— Имам нужда да направя нещо, Талън.

Той се изправи.

— Да, знам. Остани тук с Макс, пази Джейни и ми имай доверие. Докато си тук, можеш да гледаш файловете на компютъра, чувствай се свободна да решиш пъзела вместо мен.

Тя въздъхна. Той беше прав. С начина, по който се държеше, само го бавеше. Добре. Тя повдигна дясната си ръка.

— Може да направя малко йога, или дори да потичам… ще свалиш ли гривната? — Това, че трябваше да му иска разрешение всеки път, щом иска да махне гривната, беше изтощително. Ако останеха заедно, щеше да се наложи да обсъдят това.

Той сви вежди, мръщейки се към нея.

Темпераментът й бе на косъм да избухне.

— Не съм куче или диво животно, за да ме проследяваш, по дяволите. Свали я!

Той се ухили.

— Тя не е за да те следя, скъпа, а за да те намеря, ако се случи нещо като, знам ли, нюйоркска банда да те отвлече.

Кара извъртя очи.

— Мисля, че тук бандата няма да ме намери, Талън. — Тя вдигна китката си, гледайки го предизвикателно.

Той въздъхна силно и свали гривната.

— Ето. Но мисля, че трябва да си почиваш, а не да бягаш. — Прокарвайки ръка през челото й, той се намръщи отново. — Нямаш треска, но си бледа. Макс ще води Джейни на риболов, но може би ще е добре да остане наблизо.

— Не. Джейни обича да ходи на риболов. Аз съм добре, просто имам нужда да изпусна парата.

— Добре. Ще се обадя веднага щом науча нещо. — С последен загрижен поглед към нея, той излезе.

 

 

Няколко минути по-късно Джейни подаде глава през вратата, казвайки, че с Макс отиват за риба и ще донесат обяда. Кара я изпрати, махайки й с ръка.

Тя полежа няколко минути на леглото и остави тишината в притихналия дом да я успокои. Господи, нека Ема е добре. Стенейки, тя се измъкна от леглото и се насочи към банята за горещ душ. Закуси с препечена филийка и чай и се почувства значително по-добре, затова отиде в офиса на Талън, за да огледа данните, които бяха донесли от лабораторията. Тя включи компютъра, мислейки си, че ще е добре да провери имейла си. Компютърът даде сигнал, че се актуализира, и че трябва да изчака.

Диаграма встрани от нея привлече вниманието й и тя се наведе над широкото тъмно бюро на Талън, за да вземе маркер. След това прерови чекмеджетата, за да намери лист хартия, и нещо в най-долното чекмедже привлече вниманието й.

С лошо предчувствие тя издърпа папката с надпис „Директива“ и я разтвори на широкото дъбово бюро. В нея имаше писма от пророците към братята Кеърс, с които от консулството настояваха да търсят половинки измежду жените със специални умения. В тях пишеше, че войната с Кърджаните отново ще набере сила, и че е време да съберат ресурси.

Кара продължи да чете и стомахът й се преобърна. Очевидно маркерът на дланта на ръката може да бъде принуден да се появи, и бе правено стотици години назад, за да бъде създадена половинка. Уредени обвързвания, понякога бракове, бяха нещо обикновено и се насърчаваха.

Веднъж щом се озове в присъствието на избраницата, вампирът би могъл да принуди маркера да се появи на дланта му. Било просто въпрос на правилно пренасочена енергия.

Тя се отпусна назад, борейки се с надигналото се в нея гадене. Талън притежаваше нужните умствени способности. Беше казал, че маркерът се е появил сам на дланта му, но дали наистина бе така? Той имаше намерение да я маркира… беше й го казал.

Тя отвори следващата страница и сърцето й спря, когато прочете копие от отговора, които Талън бе изпратил, и в който се съгласяваше, че е време да си намерят половинки. Смелият му подпис бе на последния ред на писмото. Той се бе съгласил.

Кара затръшна папката и се отпусна тежко назад на стола, сякаш бе ударена в стомаха. Талън се бе оженил за нея, за да може тя да роди синовете му, които той да обучи за битка. За него тя не бе нищо повече от чистокръвна кобила. Кара се замисли на маркера на хълбока й. Дори я беше маркирал. Копеле.

Тя бе вярвала, че действително помежду им може да съществува любов. Спомените за страстта им разпали още повече гнева й. Това копеле. Яростта накара стаята да се завърти, когато пред погледа й се спусна червена завеса, и тя пусна папката в чекмеджето, затръшвайки го с всичка сила. Наистина щеше да го убие.

Разумът едва успя да надделее над гнева й и тя се обърна към папките пред себе си. Точно сега имаше нужда да намери начин да се предпази от вируса. По-късно щеше да се разправя с Талън.

Умът й продължи да се върти, докато главата не я заболя от силната мигрена. Компютърът приключи с ъпдейта с остро писукане. Та отвори съобщението със затаен дъх и стомахът й се преобърна, когато видя снимките на сестра й, които се появиха на екрана. Ема бе завързана за стол, на лицето си имаше разярено изражение, а лицето й бе посинено.

Под снимките имаше изписан телефонен номер.

Ръцете на Кара трепереха, докато бързо набираше номера… с цялата охранителна система на Талън телефонните номера би трябвало да са подсигурени. Надяваше се да са.

Дълбок глас отговори на позвъняването.

— Здравей, соти.

По дяволите.

— Не съм твоя половинка, Лоркан. — Сърцето й заби учестено.

— Ще бъдеш. — Звук от разлистване на документи се чу от другия край на линията. — Благодаря ти, че се обади.

— Къде е сестра ми?

— Ах, сестра ти. Трябва да ти кажа, след последната ни среща бях готов да се закълна, че от двете ви ти си голям трън в задника, но щеше да се окаже, че греша. — Вледеняващ костите смях се изтръгна от гърлото му и страхът сграбчи силно стомаха й. — Много съм доволен, че ще получа по-кротката сестра.

— Къде е тя? — Кара стискаше с побелели пръсти телефона.

— Тя е напълно добре, Кара. Нямам никакво желание да наранявам сестрата на моята соти и с удоволствие бих я пуснал да си върви. Повярвай ми. — Гласът му бе искрен, явно сестра й му създаваше доста проблеми. — С радост ще я заменя за теб. Колкото може по-скоро.

Кара нямаше нужда от психичните умения на Джейни, за да знае, че той лъже. Нямаше никакъв шанс Кърджаните да пуснат на свобода жена със специални умения… ако Ема все още не е била насилствено обвързана с някой от тях, то беше въпрос на време.

— Добре, Лоркан. Нека говоря със сестра си и ако се убедя, че е добре… ако е така, ще се съглася да заема мястото й.

Раздразнена въздишка се чу от другия край на линията.

— Много добре.

Чуха се приглушени гласове, но Кара не успя да чуе ясно никакви думи, докато не чу отваряне на врата. И тогава:

— Няма да говоря с никого, задник — чу се ясно през слушалката.

— Ема? — Кара скочи на крака.

— По дяволите. Кара? Каквото и да правиш, не слушай този тъпанар. Той е шибан изрод… — Сестра й нададе заглушен вик и се чу затръшване на врата.

— Кълна се в провидението, ще убия тази кучка, ако остане още дълго тук. — Ядосаният глас на Лоркан изпрати ледени тръпки надолу по гръбнака й.

— Не, недей — прошепна Кара, сърцето й препускаше, а краката й пулсираха от нуждата да бяга. Господи, имаше нужда от Талън. Може и да му беше адски ядосана, но нямаше никакво съмнение, че имаше огромна нужда от него.

— Само ти можеш да ме спреш, соти. Проследяващото ни устройство разкри, че се намираш в Съединените щати, но за нещастие не мога да те проследя по-точно от това. Очевидно вампирите гледат да са в крак с технологиите. Къде си, скъпа моя?

Тя не можеше да му каже. Ако Кърджаните знаеха къде е щабът на вампирите, щяха да ги нападнат на момента. Дори и заради сестра си не би издала тази информация и наум обмисляше възможностите.

— Къде си ти, Лоркан?

— В едно от временните ни владения на запад. Преместихме се тук, докато проследявахме движенията ти.

Моля те, Господи, нека бяха в Юта или Невада. Вампирите вече щяха да са се добрали и до двете лаборатории досега.

— Добре. Ще дойда при теб. Само ми кажи къде.

— Предпочитам аз да дойда да те взема.

— Сигурна съм, че е така. Но това няма да стане. — Тя се стараеше гласът й да е спокоен, макар че стомахът й се присвиваше от паника. — Ще се срещна с теб, където пожелаеш, но няма да ти кажа къде се намирам.

За миг настана тишина.

— Няма да можеш да защитаваш вечно бившата си половинка от мен, Кара.

— Талън е повече от способен да се грижи за себе си. — Дори тя можеше да долови горчилката в гласа си.

— Ах! — доволният тон на Лоркан я накара да се задави. — Видяла си истинската същност на вампирите, нали?

— Нямам намерение да водя тази дискусия с теб, Лоркан. Искаш ли да се срещнем, или не? — Господи, как щеше да успее да спаси и Ема, и себе си?

— Да, аз съм в Уийтланд, Кара. Чакам те, ако вампирите ме открият и атакуват, ще убия сестра ти… причинявайки й страхотна болка. И, Кара, ще се насладя истински.

Тя му повярва. Истината ехтеше в думите му, щеше да пожертва потенциална половинка, за да си отмъсти. Къде е Уийтланд?

Той въздъхна.

— Човешката образователна система наистина ти е направила лоша услуга. Уийтланд е в Уайоминг.

По дяволите. Вампирите не бяха никъде в близост до щата. Щеше да им отнеме поне три часа, за да стигнат дотам.

— Трябва ми време.

— Имаш два часа. След това започвам да режа парчета от омразната кучка.

Значи трябваше да се насочи на север. Можеше да баламосва Лоркан час, докато се появят братята Кеърс.

— Добре. Ще се обадя на този номер, когато стигна до Уийтланд. И ще говоря със сестра си, преди да ти кажа къде съм.

— Разбира се. Чакам с нетърпение да те видя отново — каза той и затвори.