Ребека Занети
Обречен (33)

Глава 33

„Страх ме е“, прошепна Кара в подземната празна стая. Кърджанското съоръжение дори миришеше на сяра и… чисто зло.

„Знам.“ Как беше възможно да комуникират по този начин? Но нямаше значение… Слава на бога, че умееха отново да разговарят. По-късно щеше да обсъди с него факта, че бе направил така, че мозъкът й да даде на късо и по този начин бе прекъснал комуникацията им.

Кара затвори очи и се облегна назад на стената, преди да сложи и двете си ръце на стомаха си. Как не бе разбрала по-рано? Беше очевидно. Какво ще стори кърджанският вирус на бебето? Тя прикри от Талън мислите си за бебето, преди отново да го потърси.

„Колко близо сте?“

„Пет минути“, дочу ясно гласа му. Тревога и гняв изпълваха всяка негова дума.

Господи, надяваше се, че щеше да има пет минути, преди да я инжектират с вируса. Тя прехапа устни, за да сдържи плача си, и опита да не мисли какво се случва с Ема. Потърси я с мислите си, със сърцето си, но не откри нищо. Къде беше тя?

Талън щеше да дойде навреме. Беше такава глупачка… защо не се бе обърнала веднага към него? Заедно щяха да измислят план.

Тишината висеше като дамоклев меч над стаята, докато чакаше. Какво чакаше и тя самата не бе сигурна. Ема щеше да забави Лоркан колкото се можеше повече, за да му попречи да инжектира Кара с вируса, и тя се надяваше сестра й да не намери смъртта си, докато се опитва да я защити.

Концентрира се отново върху Талън и видя Дейдж, Конн и Джейс да тичат от черния хеликоптер към малката ферма, обградена от полета. Стресната, тя осъзна, че гледа през очите на Талън. Той идваше.

Отказваше просто да стои и да чака да я спасят. Затова скочи и се насочи решително към вратата… едно бързо завъртане на бравата потвърди, че вратата е заключена. Тя се огледа за нещо, с което да я отключи, но имаше само пръст и каменни стени. С въздишка се върна на мястото си, седна на пода и затвори очи, концентрирайки се върху Талън.

Очите й се отвориха рязко, щом чу отварянето на вратата. Лоркан стоеше на входа, а на нечовешко бледото му лице имаше три кървави следи от нокти. Погледът му бе смъртоносен.

— Изглежда сестра ми ти е наритала задника — каза доволно Кара от мястото си.

— Успя да ме удари веднъж, докато аз я ударих няколко пъти — отвърна Лоркан, а жълтите му резци светеха на мъждивата светлина.

— Къде е тя? — Кара все още не бе помръднала, а стомахът й се сви на топка.

— На път да се срещне със съдбата си. Франко има голямо желание да си намери соти и, повярвай ми, ако я бях убил, щях да постъпя по-милостиво.

— Знаеш, че все някога ще те убия, нали? — попита Кара, навеждайки глава на една страна.

Смехът на Лоркан се плъзна по кожата й като крачета на стоножка.

— Добре си дошла да опиташ, соти. Но тъй като очаквам да си бременна след първите няколко месеца, уверявам те, няма да скучаеш.

Кара се бореше да запази контрола си. Какво ли щеше да направи той, ако разбереше, че вече е бременна? Разбира се, ако предположим, че бебето оцелее след вируса. О, господи, къде беше Талън?

Ботушите на Лоркан оставиха диря по пръста на пода, когато той пристъпи към нея, изправяйки я на крака. Ноктите му се забиха силно в ръката й. Тя се дръпна от него, но постигна само това, че той я блъсна силно навън от стаята към тунела, където след миг я дръпна зад себе си, щом застанаха пред малка дървена врата. Той я отвори, разкривайки стая, приличаща на болнична с легло, монитори и поднос с две спринцовки, пълни с кехлибарена течност. Тя се препъна, когато забеляза белезниците, закачени за леглото.

Лоркан проследи погледа й.

— За да не се нараниш, когато вирусът поеме контрола.

Страхът премина през нея и тя се опита да отскубне ръката си от него.

— Пусни ме.

— Не бъди глупава — заповяда й Лоркан. Задърпа я през стаята и я вдигна на леглото почти с нежност.

Кара ритна напред с двата си крака и успя да удари бедрата му. Ръмжейки, той я зашлеви с ръка през лицето, отхвърляйки я върху леглото, преди бързо да закопчае кожените белезници около едната й ръка. Остра болка премина през лицето й и тя изпищя, когато той дръпна грубо кожата, стягайки безмилостно китката й. Кара протегна свободната си ръка и заби нокти във вече заздравяващите драскотини на лицето му, гърчейки тялото си в протест, когато Лоркан сграбчи китката й и болезнено затегна кожените белезници около нея. Кара се бореше за миг без полза срещу твърдия матрак, преди да го погледне в очите.

— Ти си същински тъпак — викна му тя, а китките и лицето й изгаряха от болка. Миризмата на сяра и антисептик изпълваха въздуха, преобръщайки стомаха й. Започна да й се гади.

Внимателно докосвайки пресните рани по лицето си, Лоркан се озъби с жълтите си резци срещу нея.

— А ти си недисциплинирана кучка, която би трябвало да се е научила по-добре. — Той посегна с единия от острите си като бръснач нокти и разкъса блузата й през средата. — Хмм. Може би ще е добре да се поопознаем, преди да те инжектирам с вируса. Макар че предпочитам червена коприна пред бял памук, соти. — Погледът му стана по-тъмно пурпурен, когато се наведе и обгърна с една ръка гърдата й през сутиена.

Остра болка премина през гръдния й кош. Кара изкрещя името на Талън, когато страхът едва не я задуши и не знаеше дали е извикала на глас или наум.

„Идвам, половинке.“ Гласът му бе леден, решителен, смъртоносен.

Кара почерпи сила от него и започна да се бори точно когато Лоркан изсъска и дръпна рязко ръката си, сякаш се е изгорил. Той направи изненадана стъпка назад от леглото и сложи и двете си ръце на главата си така, сякаш агонизираше.

— Алергията на обвързването е голяма кучка, нали, Лоркан? — триумфиращо заяви Кара, дърпайки се срещу белезниците, блокирайки болката му с разпадащите й се щитове.

— Чудих се дали е истина — промърмори Лоркан, отпускайки ръце. Очите му сега бяха яркочервени. — Е, изглежда ще трябва да изчакаме, докато вирусът си свърши работата, Кара. — Той кимна към двете спринцовки с огромни игли на подноса до главата й. — Лекарите ни скоро ще дойдат, за да ти инжектират първата… бих го направил и сам, но постоянно забравям коя беше първата инжекция. Не искаме да те превърнем в орангутан, нали? — Той се засмя на собствената си шега.

— Майната ти — каза Кара със зловеща усмивка.

Лоркан пристъпи към леглото, а лицето му гореше.

— Давай — отвърна меко Кара. — Докосни ме. Пробвай се.

Очите му я изгаряха, но той не се приближи повече.

— О, ще го направя, не се и съмнявай.

Тогава писна аларма, огласяйки подземния тунел, и той посегна към телефона на стената.

— Колко са? — Изражението му стана непроницаемо, докато слушаше. — Не, изпратих четирима с половинката на Франко. — Той простена тихо. — Погрижете се за тях.

Затвори телефона, преди да изтича към Кара.

— Проверихме те… нямаш никакви проследяващи устройства. Как са те намерили?

Очите на Кара се разшириха, докато гледаше в блуждаещия му лилав поглед. Нима той не знаеше за възможността да проследяваш половинката си? Тя сви рамене. Определено нямаше намерение да му казва за това.

Лоркан я погледна за миг, преди да вдигне една от спринцовките и да застане пред нея.

— Знаеш ли, ако тези се инжектират в погрешен ред или дори едновременно, човешката система просто се изключва. Но преди това изпитваш невъобразима болка.

Кара се бореше да обуздае страха си и да изглежда спокойна, докато лежеше на леглото.

— Виждала съм записите, Лоркан.

— Разбирам. — Той се усмихна. — Е, това беше преди да се научим да бием инжекциите поне през един ден, така шансът за смърт е по-малък.

— Смъртта е за предпочитане пред това да остана с теб, Лоркан.

Той отметна червеникавочерната си коса през рамо и въздъхна дълбоко.

— Смятам да ти го гарантирам, Кара. — Отново й показа жълтите си резци. — Докато свърша с теб, ще ме молиш да те убия.

— Сериозно? — Кара успя да се насили да се изсмее. — Това ли е най-доброто, което можа да измислиш? — Гласът й се снижи, докато имитираше говора на филмово чудовище. — Ще молиш за смъртта си, моя красива…

— Тишина! — Викът му отекна в малката стая, когато се наведе над нея, притискайки иглата до гърлото й. Тя го гледаше без да мигне, докато алармата продължаваше да вие из подземното съоръжение.

Лоркан изруга и отново посегна към телефона.

— Хванахте ли ги? — Той изруга отново. — Защо не, по дяволите? — Тръшна слушалката, обръщайки се към нея. — Превърна се в голям трън в задника, Кара. Хубаво е, че дъщеря ти е част от пророчеството, иначе щеше да ми бъде много по-лесно да те убия.

— Никога няма да се добереш до дъщеря ми — чиста убеденост се четеше в думите й.

Острите му нокти блеснаха на светлината.

— О, ще го направя, бъди сигурна. Не си срещала половинката й, моят син, Келан. Момчето е наистина фокусирано, наистина надарено. — Гордост струеше през лилавите очи на Лоркан, придружени от нотка страх. От какво зло би се страхувало това чудовище?

Ледена тръпка се спусна по гръбнака на Кара, последвана от чист гняв. Бебчето й никога нямаше да се озове в ръцете на чудовище. Тогава нагорещена до червена вълна от гняв достигна до нея откъм тунела.

Вратата се отвори, пръскайки се на парчета, и преди Лоркан да успее да се обърне, огромни ръце го сграбчиха за гърлото и го хвърлиха през стаята, където той се приземи с шумно тупване до отсрещната стена. Погледът на Талън я огледа и стана стоманен, когато забеляза раздраната й блуза и насиненото й лице.

— Добре съм — каза тя меко, опитвайки се да не се плаши от желанието за убийство, излъчващо се от топазените му очи. В тунела навън се чуваше звукът от битка, а във въздуха се носеха викове на болка. Талън мълниеносно посегна надолу и разряза кожените белезници, преди да се обърне към Лоркан, който се изправяше бавно на крака.

— Никога няма да се измъкнете живи оттук. — Лоркан изтри кръвта от ъгъла на устата си със свит юмрук.

— Мислиш ли? — Гласът на Талън бе неразпознаваем. Беше животински, груб и обещаваше болка. Кара се задъха, докато се бореше да се изправи на леглото.

Лоркан направи предпазлива стъпка към вратата.

— Няма да успееш. — Думите едва бяха излезли от устата на Талън, когато Лоркан се хвърли към него и двамата събориха подноса, бутайки спринцовките на пода, преди да се блъснат в стената. Талън грабна слушалката на телефона и победоносно уви кабела му около гърлото на Лоркан, преди да го дръпне от двете му страни. Кърджанът заби лакът в лицето на съпруга й, удряйки главата му назад в стената, преди да скъса с нокти примката и да скочи към вратата.

Талън го настигна, преди да е успял да стигне до нея, и двамата мъже се стовариха на земята в купчина от извиващи се крайници и ръмжене. Кара проплака, когато Лоркан отхвърли Талън през рамо, изпращайки половинката й към стената на тунела. Над двамата се посипаха ситни камъчета.

Съпругът й скочи на крака, приведе се и събори противника си на земята със смразяващ кръвта вик, приземявайки се на няколко крачки от болничното легло, на което Кара все още седеше. Тя проследи яростната размяна на удари между двамата мъже, като броеше звука от счупените кости и разкъсването на кожата. Кръв летеше във всички посоки, пръскайки стените и попивайки в пръста на пода, докато Лоркан се сблъскваше със солидните юмруци на Талън. Ножът падна на пода, въртейки се и разпръсвайки пръст.

Кара инстинктивно скочи от леглото и се хвърли към него, докато мъжете продължаваха да се бият на пода. Тя сграбчи ножа в същия миг, в който се чу хрущене, щом Талън заби лакътя си в носа на Лоркан. Чудовището изкрещя от болка. Притискайки ножа към гърдите си, тя се приближи до стената, гледайки преплетените тела.

— Стой назад — изръмжа Талън, преди да блъсне лицето на Лоркан със своето.

Тя застина срещу стената, готова да скочи и да защити половинката си. Инстинктът да го направи бе толкова непреодолим, че тя почти игнорира предупреждението, което чу в ума си. Гласът на Джейни, ехтящ с древен пулс, премина през съзнанието й. Но думите й бягаха.

Зави й се свят. Какво искаше да я предупреди, Джейни? Какво бе казала? Мислите на Кара започнаха да се ровят в спомените от последния месец, към първия ден, в който бе в щаба. Джейни бе получила предупреждение от земята. Какво беше то? Тя възкликна, спомняйки си, и се обърна точно навреме, за да види появата на Кърджан на вратата, който стискаше дълъг остър нож. Талън коленичи над Лоркан с ръце, стиснали силно гърлото на Кърджана, бавно задушавайки живота в чудовището… с гръб към вратата.

— Пази си гърба! — изкрещя тя предупреждението на Джейни към Талън, преди да хвърли своя нож с всичка сила. Острието се заби в гърлото на Кърджана. Войникът насочи изумените си червено-лилави очи към нея, посягайки с две ръце, за да измъкне оръжието от гърлото си, пръскайки кръв навсякъде. Десетте години, в които бе играла софтбол, най-после се отблагодаряваха. Гъста червена кръв се стичаше по гърдите му, когато мъжът й се усмихна с острите си жълти зъби, завъртайки ножа в ръката си и насочвайки се към нея.

Талън беше на крака, все още стискайки Лоркан, и преди Кара да успее дори да мигне, горящите му златни очи се насочиха към новата заплаха. Войникът направи половин стъпка напред и замръзна на място, а на лицето му се изобрази истински ужас. Тогава, с мощно завъртане и ужасяващ хрущящ звук, Талън счупи врата на Лоркан.

Талън пусна Лоркан да падне на пода с шумно тупване и се насочи към все още замръзналия войник. С впечатляващо завъртане той изрита безмилостно Кърджана, който се сгромоляса шумно на пода. Без да покаже никаква милост, Талън издърпа ножа от ръката му и го заби в гърлото му, откъсвайки главата от раменете му. Кръв плисна по стените. Кара не можеше да откъсне поглед, когато Талън се върна и, издърпвайки главата на Лоркан назад, я отряза.

Тя падна на земята и се изтърколи към далечната стена. Кара прехапа устни, усещайки как от стомаха й се надига гадене, а стаята започна да се върти пред погледа й. Опита да фокусира мислите си, да контролира реакциите си. Сива пелена падна пред очите й и тя затвори очи, когато тъмнината я обгърна, изпадайки в несвяст.

Талън точно риташе главата на Лоркан, когато видя как жена му припада на болничното легло, а на деликатната й скула имаше жестоко охлузване. Той изруга и се хвърли напред, за да я вдигне на ръце, точно когато Конн нахълта в стаята. Дълга рана зееше на челюстта му.

— Добре ли е? — попита той загрижено, докато посягаше към все още пълните спринцовки, за да ги постави внимателно в една кожена чанта.

— Да — каза рязко Талън в същия миг, в който покрития с кръв Джейс се появи на входа.

— Идвайте, повикаха подкрепления — съобщи им той, изтривайки кървавото си лице в раздрания си ръкав. — Кръвта не е моя — отговори той на незададените въпроси на братята си.

Талън кимна и последва Джейс през тунела, носейки половинката си на ръце, Конн вървеше най-отзад. Около тях бе пълна тишина… той бе напълно сигурен, че са обезглавили всеки Кърджан в това адско място. С изключение на онзи, който Дейдж разпитваше. Виковете на войника ехтяха силно и пронизващо из коридорите на тунела, докато мъжете тичаха към изхода… и след това настана тишина. Дейдж явно бе приключил с разпита.