Ребека Занети
Обречен (3)

Глава 3

Този път Талън я пусна.

Кара скочи, събаряйки стола си.

— Мамка му, няма начин. — Тя не осъзна, че ръмженето, което се разнесе, дойде от нейното гърло. За бога, намираше се в безопасност, със защитата на щатското шерифство, нямаше от какво да се бои.

Талън се изправи бавно на крака и пресече конферентна зала.

Кара направи крачка назад, а дъхът заседна в гърлото й.

Усмихвайки се, той се облегна на затворената врата.

Щеше да й се наложи да мине през него, за да излезе. Господи, беше огромен. Дори и да знаеше как да се бие, съмняваше се, че би имала някакъв шанс, изправяйки се лице в лице пред мъж с неговите размери и очевидна сила. Женски страх, и нещо, което отказваше да разпознае, се надигнаха в нея.

— Няма да те нараня. — Гласът му бе тих и се задълбочаваше с всяка изречена дума. Той се отпусна срещу вратата, скръстил ръце на гърдите си. — Няма да позволя някой да нарани нито една от двете ви. Никога.

Добре. Хубаво. Той беше прекалено голям, за да се бие с него, но тя пък имаше голям мозък.

— Слушай, Талън — стараеше се да говори спокойно, — страхотно е, че си отворен за срещи и всичко останало, но аз не търся…

Трапчинките отново се появиха на бузите му, спирайки думите й. Тя се бореше да запази тона си неутрален.

— Забавлявам ли те? — Тя вирна брадичка.

— Да.

— Защо? — По дяволите, можеше дори да почувства веселието му във въздуха.

— Вие, хората. Никога не съм разбирал защо игнорирате провидението. То има свои собствени планове.

— Провидение? — Нима й говореше за съдба? Стига бе.

Той кимна.

— Провидение.

— Уау! Това е много поетично, Талън — сарказъм измести мекотата в гласа й, — но тук съдбата няма нищо общо.

— Грешиш.

— Докажи го.

— Добре. — Той вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. Символ с интересен дизайн маркираше кожата му. Плътен и черен, той представляваше плетеница от възли, които в средата си сякаш оформяха буквата „К“.

— Татуировка? — Тя повдигна веждата си, чудейки се дали има и други по великолепното му тяло.

— Не. Един вид маркер. Появи се по-рано днес, когато докоснах ръката ти.

— Маркер? — Тя изсумтя. — Това са глупости.

Талън сви рамене.

— Истина е, Кара. Маркерът обикновено не се появява преди двамата души да се обвържат, но има и изключения. — Златистите очи я приковаха. — Връзката ни вероятно е силна.

— Не.

Талън вдигна едното си рамо.

Умът й се бунтуваше срещу физическото доказателство за думите му.

— Казах, не. Избирам да игнорирам твоето провидение. — Как беше възможно да се появи този маркер? Той прие спокойно думите й, но стомахът й се сви, чудейки се докъде би стигнал, за да изпълни повелите на това негово провидение.

— Изборът е твой — съгласи се той.

— Точно така, по дяволите! — Тя погледна лицето му, а челюстта й се стегна решително. Изражението й бе посрещнато с една вдигната вежда. — Но ти не знаеш нищо за мен. Може да съм омъжена.

— Не си.

— Откъде може да знаеш?

Той сви рамене.

— Брат ми Дейдж изпрати снимка на досието ти на смартфона ми.

Смартфон? Вампирите използват смартфон? Стига бе.

— Къде беше? — Проклетото й любопитство.

— Срещнах се с другия ми брат Конн.

Исусе! Явно бяха голямо семейство от създания на нощта. Или на деня. Или на каквото там беше. Опита нова тактика.

— Освен това тази вечер имам среща.

Не беше сигурна какво целеше да постигне, но не се получи. Широка усмивка заигра на устните му и той отпусна ръцете си.

— Няма да успееш да отидеш.

Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Да прочисти ума си. Повечето мъже бяха спокойни, когато се усмихваха, ставаха по-достъпни. С Талън, проблясването на белите му зъби приличаше на предупреждение. Погледът му се плъзна по лицето й и кожата й се зачерви в отговор. Достатъчно. Силен гняв започна да се заражда в стомаха й.

— Махни се от пътя ми, за да взема дъщеря си!

Леко поклащане на главата му изпрати тръпка от безпокойство по гръбнака й.

— Макар ти да смяташ да игнорираш провидението, последиците от този ден са неизбежни.

— Последици? — Тя намрази колко изплашено прозвуча гласът й.

— Ще се венчаем преди да излезем от тази сграда и ще свържем телата си още преди да е настъпил новият ден.

— Казах. Не. — Наложи й се да се бори с желанието да вдигне стола и да го удари с него по главата.

— Може да избереш да игнорираш провидението и може да избереш да игнорираш собствените си способности, интуицията ти, която ти казва, че това е правилно, но — гняв проблесна в златистите му очи — нямаш никакъв избор, що се отнася до безопасността на дъщеря ти. Това е първостепенно. Като нейна майка много добре знаеш това.

Тя залитна назад и ярост изпълни цялото й тяло.

— Нима заплашваш дъщеря ми?

В ума й се надигна вълна от паника и тя започна да се задъхва. Имаше нужда да стигне до Джейни. Веднага.

Талън се изправи в пълния си ръст.

— Не, по дяволите. Моят най-свещен дълг е да защитавам това дете. — В златните му очи проблеснаха зелени точици. — И всички други деца, които може да имаме.

— Не разбирам… — Хаос и отричане се вихреха в ума й.

— Това е така, защото не си рационална.

— Рационална? — Думите й преминаха във висок писък. По дяволите, тя не беше от типа жени, които пищят.

— Да. Спри за миг и се замисли. Край на театъра. Ти и Джейни бяхте разкрити. Вие сте потенциални половинки и Кърджаните ще направят всичко, за да се доберат до вас. Не искаш това да се случи, Кара.

— Мога да опазя дъщеря си. — Очите й се разшириха, когато той се засмя. Буквално й се изсмя в лицето.

— Взех ви със себе си за по-малко от три минути и се забавих толкова, за да не ви нараня. За да не уплаша Джейни. Не можеш да я защитиш. По дяволите, дори правителството ви не може да я защити. Разбери го, Кара, аз съм единственото решение, което имате. — Той стегна стойката си.

Тя направи още една крачка назад.

— Щом правителството ни е безполезно, защо сме тук? Защо се срещаме с тях?

— Не съм казал, че са безполезни. Казах, че не могат да ви защитят. Те ще са ни от полза с добра история за прикритие, защото ще ни трябва такава, тъй като ти просто ще изчезнеш.

Ще изчезне? О, господи! Ридание се откъсна от гърлото й и тя опита да потуши страха. Кой щеше да полива растенията й? Тя се опита да го накара да бъде по-разумен.

— Ще те наема.

— Нямам нужда от пари. — Той се отблъсна от вратата, насочвайки се към нея.

— Ако това, което казваш, е истина, не казвам, че го вярвам, но нека предположим, че е истина, ако се омъжа за теб, Кърджаните все още ще ме искат.

— Не. Можеш да имаш само една половинка, скъпа. Много скоро ще си в пълна безопасност. Няма да могат да те докоснат. Буквално. — Две плавни крачки и той бе на сантиметри от нея.

Тя вдигна глава, за да срещне погледа му, отказвайки да отстъпи пред него още веднъж.

— Защо?

Талън отметна къдрица от лицето й.

— Химия. Нещо се променя по време на обвързването на вампир и половинката му. — Още една стъпка и енергията му се разля върху нея, вътре в нея. Уханието на мъж и намерение се смесиха с аромата на борови иглички и сякаш полепнаха по кожата й.

Златните му очи я държаха прикована на мястото й. Сърцето й започна да тупти силно. Ръката му обгърна брадичката й и погледът му я предизвикваше да го спре. Напрежението в стаята нарасна, а ушите й започнаха да бучат. Тя отвори уста, за да каже нещо. Каквото и да е.

Той наведе глава към нея. И лумна огън.

Горещи устни се притиснаха към нейните. Другата му ръка се отпусна в долната част на гърба й. Той я притисна по-близо до себе си, към невероятно твърдото си тяло. Сякаш във вените й потече лава и тя затвори яростно щитовете си, но страстта, вилнееща в нея, не идваше от него. Не можеше да се скрие от собствените си чувства.

Той я наведе назад, обгръщайки я, а устните му се притискаха към нейните с глад, който беше почти всепоглъщащ. Тя забрави къде е. По дяволите, забрави дори коя е. Отвърна на целувката му, стенеше в устните му, притискаше се към мощната му фигура. Нейното тяло омекна, докато неговото стана по-твърдо.

И все пак, той продължи по-дълбоко. Стонът му проехтя в кръвта, пулсираща във вените й. Талън я вдигна на ръце и я сложи на масата. Дупето й се удари силно в дървената повърхност, когато той се надвеси над нея и сграбчи здраво с едната си ръка косата й, докато с другата придържаше тялото й изправено пред своето. Коленете й обгърнаха бедрата му, докато езикът му се плъзгаше в устата й, яростно и без да иска позволение.

Той вдигна глава и единственото, което можеше да направи тя, бе да го гледа замаяно. Сега зеленото в погледа му доминираше над златното. Как беше възможно? Високите му скули бяха леко зачервени, а кучешките му зъби бяха дълги и остри.

Тревога прогони страстта й и тялото й замръзна, приготвяйки се да избяга. Сърцето й запрепуска лудешки и устата й пресъхна.

— Чакай! — Тя започна да се бори.

Талън вдигна глава към вратата като вълк, надушил плячката си. Той я освободи и отстъпи назад.

— Връщат се. — Дългите кучешки зъби отново станаха нормални.

Кара скочи от масата и оправи косата и дрехите си. Какво, по дяволите, се случи току-що? Милостиви боже, тя го целуваше сякаш истината за вселената се намираше на върха на езика му. Гърдите й все още я боляха, тежки и пълни, за него. Опасен непознат с вампирски зъби… такъв, който вероятно може да я счупи на две, без дори да се изпоти… и тя го целуваше сякаш той й принадлежи. Искаше й се да вие.

— Все още ли оспорваш връзката ни?

Тя се концентрира върху затворената врата, отказвайки да го погледне.

— Не е нужно да сключваме брак.

— Нужно е.

— Нима вярваш в брака като институция?

— Не. Самият ритуал, с който ставаш моя половинка, има повече власт от брака. Но осъзнах, че искам да изречеш клетвите. — Той също погледна към вратата. — И тъй като чувам свещеника да идва с директора, най-добре ще е да приемеш този факт още сега.

— Талън… — Трябваше да опита да го вразуми.

— Джейни не е в безопасност, докато не стигнем до щаба ми. Само на половинките им е позволено да знаят къде е той, и няма да напуснем това място, докато не изречеш тези клетви, Кара.

Умът й се бореше да намери изход от тази каша. Но не можеше да измисли друго, освен нуждата да опази Джейни в безопасност.

— Добре — тя почти изплю думата, — но казването на клетвите, не значи нищо, Талън. — Стените сякаш се стесняваха около нея и й се искаше да закрещи. Чувстваше се като мишка в лабиринт, докато погледът й се въртеше във всички страни, търсейки път за бягство.

— Мислиш си, че можеш да каже „не“, скъпа? Дори след тази целувка? — Дълбокият му развеселен глас разпали темперамента й.

— Каква целувка?

Смехът му този път избухна още по-силно.

Тихо писукане я накара да погледне към Талън, който натисна някакъв бутон.

— Брат ми е пристигнал, за да ни вземе. Готова ли си да се омъжиш? — Дълбоките му златисти очи срещнаха предизвикателно нейните. Вратата се отвори и Джейни заподскача пред директора и пълен мъж в черно расо.

Сърцето на Кара трепна и се разтопи, когато Джейни се хвърли в прегръдките й. Инстинктът и любовта сякаш се разляха върху нея… щеше да направи всичко, за да опази дъщеричката си. Дори и да се омъжи за вампир.

— Готова съм.

 

 

По-малко от час по-късно Кара подписа брачното свидетелство, чудейки се дали документът ще бъде записан. Където и да е. Брачната церемония се беше провела бързо в конферентната зала. Талън изрече клетвите си с дълбок, сигурен глас, докато държеше ръката й в голямата си, но нежна длан. Джейни бе толкова доволна, че едва не танцуваше до нея от радост. Тогава Талън обви около лявата й китка широка метална гривна. Тя имаше желание да разгледа по-обстойно сложната плетеница от символи върху медната повърхност, но бе прекъсната, когато свещеника каза на Талън, че може да целуне булката.

Той хвана брадичката й с едната си топла ръка, очите му потъмняха, ставайки тъмнозлатисти, когато наведе лице към нейното и притисна устни до устата й. Целувката беше твърда и бърза, с обещание за още повече, което накара сърцето на Кара да затупти толкова бързо, че едва не изскочи от гърдите й. Беше дяволски неподготвена за това.

— Всичко хубаво, приятели. — Думите на директор Маккей извадиха Кара от омаята й. — Талън, трябва да дойдеш и да подпишеш новото споразумение в офиса ми и, Кара, ти също трябва да подпишеш правни документи с шериф Нелсън. — Директорът кимна към разтревожения мъж, който бе влязъл в конферентната зала с куп документи.

Мозъкът на Кара отказваше да се фокусира.

— Правни документи?

— Да. Трябва да те впишем в „Програмата за защита на свидетели“, преди да „изгубя“ досието ти. Така ще обясним на всеки от приятелите или семейството ти, които те потърсят, че си била набелязана от банда и това е причината да бъдеш изпратена в скривалище на „Програмата за защита на свидетели“. — Директорът й разказа историята, която бяха измислили за нея по-рано. След това хвърли поглед към часовника си. Вероятно му се искаше този ден вече да е приключил.

— Добре, хайде, Джейни. — Кара се обърна, за да тръгне, формулирайки плана за бягството им… след като напуснат охраняваната правителствена сграда. Щяха да вземат асансьора до най-долния етаж и да откраднат кола. Талън грешеше. Тя можеше да опази Джейни. Единствено трябваше да се добере до сестра си Ема.

— Не. Искам да отида с Талън. — Изражението на лицето на Джейни подсказваше, че детето смята да спори. Кара въздъхна. Дъщеричката й имаше нужда да поспи.

— Може да дойде с мен. — Той направи крачка напред, хващайки ръката на Кара. — Ти отиди с Нелсън и ще се срещнем отново тук след няколко минути. — Тя се опита да отдръпне ръката си, но Талън я стисна по-силно, карайки я да го погледне в очите. — Сериозен съм, Кара. От офиса на Нелсън се върни направо тук. Кърджаните имат много съюзници около теб.

— Добре. — Имаше нужда от време да обмисли формалностите и да реши какво може да направи. Талън я пусна. Малкото й момиченце изприпка при него и го хвана за ръка, излизайки с него след директора. Вампирът умишлено правеше по-малки крачки, за да може Джейни да не изостава. В края на коридора той спря, обърна се и погледна Нелсън с твърд предупредителен поглед, преди да излезе от стаята.

Паниката я погълна, щом се озова разделена с Джейни. Успя да се утеши от знанието, че Талън нямаше да позволи никой да нарани дъщеря й. И все пак не бе особено сигурна за своята сигурност, ако останеше с този мъж.

— Насам, госпожо Пауълсън. — Нелсън преглътна и направи жест към асансьора. — Имах предвид, госпожо Кеърс.

Раздразнение изпълни цялото й същество и тя рязко вдигна щитовете си.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете, шериф Нелсън?

— Ох, ами, не. — Той натисна най-долното копче на асансьора и заби поглед в пода до себе си. — Просто, ами, те са такива варвари. Имам предвид, те отвлякоха директора преди три години, започнаха да диктуват условията и дори не ни казаха дали той е жив. Те са неандерталци с достъп до много модерни технологии. А дори не желаят да споделят технологиите си с нас! — Нелсън си пое дъх, за да продължи с тирадата си, но стисна устни, щом вратите се отвориха. Двама едри шерифи влязоха в асансьора, изпълвайки малкото пространство.

Докато асансьорът продължи пътуването си, един от мъжете се усмихна на Кара, показвайки равни бели зъби. Тя автоматично отвърна на усмивката му и срещна погледа му. Предупреждение и страх се надигна в ума й. Почувства се така, сякаш потъва в тъмнина, от която сякаш никога нямаше да успее да изплува. Щитовете й веднага се вдигнаха.

Тя се обърна, за да предупреди Нелсън в същия миг, в който другия шериф го притисна до стената, инжектирайки го с малка спринцовка. Тя понечи да изкрещи, щом Нелсън се срина на пода, но бърз удар в гърлото я изпрати в безсъзнание.