Ребека Занети
Обречен (20)

Глава 20

Кара се събуди за втори път тази сутрин и направи гримаса, когато интимните й мускули се свиха протестиращо. Но болката в сърцето й ги надминаваше. Тя покри лице в отрицание, докато сурова уязвимост преминаваше през тялото й. Умът й, колко и впечатляващ да бе, не можеше да се справи с комбинираните сили на сърцето и тялото й, които желаеха да дадат всичко, което има, всичко, което представлява, на друго човешко същество. На Талън.

Тих глас в задната част на мозъка й прошепваше, че трябва да приеме съдбата, която й се предлага. Сякаш беше безопасно да го стори. Способността й да се доверява сляпо бе изтръгната от нея още в детството й и инстинкта да се защити не можеше да бъде пренебрегнат. Но същият глас й напомняше, че и Талън не можеше да бъде отречен.

Тихо почукване на вратата я извади от вътрешния й дебат. Кейти надникна в топлата гостна.

— Будна ли си?

Кара кимна и седна в голямото легло.

— Да. Влез.

Кейти се ухили и скочи на леглото до Кара, за да погледне брадичката й.

— Раната, където те поряза онзи шибаняк Лоркан, е заздравяла много бързо.

Кара кимна.

— Предполагам, че сега имам способностите на Талън за лекуване. Много удобно.

— Не ми изглеждаш особено доволна от това.

Кара сви рамене и въздъхна.

— Той те обича, трябва да го знаеш.

— Страшно е. — Думите й бяха уклончиви.

— Да, знам. Но поне е готов да се опита — каза Кейти, приглаждайки с ръка завивката.

Кара се усмихна на приятелката си.

— Очевидно е, че Джордан има чувства към теб, Кейти.

Надежда изпълни очите на приятелката й, преди да се намръщи.

— Да, но не достатъчно. Винаги ще съм хлапето, което го е следвало по петите, докато е отраствало.

Кара сви рамене.

— Тогава му покажи, че вече си пораснала.

— Как?

Кара остана замислена за миг.

— Нямам абсолютно никаква идея. — Тя се ухили и след това започна да се кикоти заедно с приятелката си. — Къде са проклятията на съществуването ни?

— В кухнята, проверяват проучванията на Бигсби. Ще се зарадват на малко помощ, ако си готова да им я дадеш.

— Ще си хвърля набързо един душ и идвам. — Кара се усмихна. — Ъм, колко точно бесен беше Джордан миналата вечер?

Кейти повдигна и двете си вежди.

— Нека просто кажем, че ми се наложи да поплача и да се престоря, че имам ужасно главоболие, за да ме пусне да си легна. Адски разярен е, задето Кърджаните вече знаят за мен.

— Значи все още не си се справила напълно с него?

— Дори и не мисля да го правя.

— Не те виня — каза Кара, насочвайки се към банята.

След като се изкъпа, се преоблече в чисти дънки и тъмнозелен пуловер, преди да тръгне през обширната къща към кухнята. Талън изучаваше купчина документи, разпилени по огромната дъбова маса. Джордан се бе навел на гранитния плот, говореше по телефона си, докато Кейти пишеше яростно на лаптопа си, седнала на кухненския остров.

Талън вдигна глава, щом тя влезе, и горещият му поглед я огледа от глава до пети. Беше невъзможно да спре топлината, надигаща се в нея, зачервявайки гърдите и бузите й. Талън се ухили.

— Проверих ти имейла и принтирах последното съобщение от странстващата ти сестра. — В гласа му се долавяше възхищение от крехката жена, която успяваше да се изплъзне на войниците му.

Въртейки очи, Кара се приближи, седна до него на масата и взе листа, поглеждайки написаното с интерес.

„Хей, сестричке. По следите съм на нещо, не се тревожи. Тези шматароци не могат да ме намерят. Припкай под слънцето, скъпа моя.

Ем.“

Кара опита да прикрие усмивката си. „Припкай под слънцето“. Очевидно сестра й знаеше всичко за Кърджаните. Тя се обърна към съпруга си, казвайки си, че не изглежда невероятно в тъмнокафявата си тениска и дънки. Гласчето в главата й я предупреди да спре да се самозалъгва, и че това не е здравословно.

Той й даде купчина документи с проучвания.

— Ще разгледаме тези проучвания тази сутрин и ще отнесем копия от тях у дома. — Талън прокара нежно ръката си през косата й, преди да се върне към четенето.

— У дома? Скоро ли? — Кара обърна поглед към него, чудейки се дали той има някаква идея колко често я гали. Милувка по ръката й, ласка по косата, често нежно докосване по гърба й. Вероятно би се изправил пред демоните на ада, преди да го признае, но половинката й имаше много нежна страна.

Той кимна ухилен към документите си.

Кара се отпусна на мястото си. Скоро щеше да види бебенцето си. Тогава погледът й се фокусира върху документите пред нея.

— Уау!

Талън кимна.

— Да. Те са взели проектите за човешкия геном и се опитват да създадат или генно инженерство, или генна терапия за Кърджаните.

— Хмм. Докато хората имат двадесет и три хромозома, Кърджаните имат тридесет. — Зачете се надолу. — Както и вампирите. — Продължи да чете. — И както изглежда, са изолирали тези хромозоми, които носят гена за „без слънце“ за Кърджаните.

Талън се наведе напред, подавайки й своите документи.

— Можеш ли да дешифрираш това?

Кара кимна и се зачете.

— Изпробвали са зародишна техника с гени от яйцеклетки, сперма и дори от ранни ембриони. — Облегна се, за да погледне Талън, а Джордан затвори телефона си и седна на масата срещу тях. — Това значи, че са се опитали да манипулират зародишни клетки или по-скоро яйцеклетките и спермата. На практика, това значи, че се опитват да оплодят яйцеклетки. — Наведе се напред, интересът се вихреше в ума й. — Първата клетка в ембриона е оплодената яйцеклетка и ако промениш нея, всички промени ще бъдат приложени и към останалите клетки. Интересното в този вид манипулация е, че ще бъде унаследено от всеки успешен зародиш.

— Колко близо са? — попита загрижено Джордан.

Кара поклати глава.

— Първо, те използват здрава вампирска ДНК и вмъкват различни вариации на това, което смятат за подходящи Кърджански клетки, но досега не са имали никакъв успех с този метод. — Тя разрови документите и седна обратно на мястото си, държейки този, който търсеше. — Обаче възнамеряват да създадат изкуствен Кърджански хромозом и да го добавят към съществуващите си тридесет. Проучването е впечатляващо, но досега не са имали особен успех.

— И от това, което прочетох — обади се Кейти от другия край на кухнята, — изглежда все още работят по нещо, с което да се справят с „алергията“ на половинките.

Кара кимна.

— Само въпрос на време е да започнем да манипулираме гените, но тъй като не сме сигурни кои гени какво правят, рискът натежава над всички възможни ползи. — Тя сви устни. — Те търсят навсякъде, от фотосинтезата на растенията през терапията за непоносимост към светлината до манипулирането на вируси.

Кара посегна към друга купчина документи, когато телефонът до Джордан звънна.

— Тук е прайдът — отговори той. Заслуша се за миг, преди да се облегне назад на стола си. — Здравейте, детектив. Да, пикапът „Додж“ е мой. Бях на спирката за камиони миналата вечер. — Талън вдигна поглед от документите си и присви очи. Кейти скочи от стола си, но Джордан поклати глава, нареждайки й да мълчи, докато говори по телефона. — Не, тъкмо влязох, когато се случи инцидента, и полицаят ни посъветва да излезем от сградата. Затова се насочих към дома. — Джордан се заслуша за момент. — Иска ми се да мога да идентифицирам останалите в ресторанта, но както казах, тъкмо влизах. Разбира се. Ако има с какво друго да помогна, моля, обадете ми се. — Той затвори телефона, поглеждайки директно към Талън.

— Трябва да се махнем от града — каза Талън.

Джордан кимна.

— Вероятно няма да могат да идентифицират Кара или дори Бигсби, а засега ще държим Кейти под ключ. Хората ми приготвят Черния ястреб, за да ви отведем у дома. Тръгваме след час.

Кара остави документите си.

— Военен хеликоптер ли е?

Острите бели зъби на Джордан блеснаха, когато се ухили.

— Беше, преди да го модифицираме. Ще си у дома за нула време.

Сутринта отлетя неусетно и скоро Кара се сбогува с насълзени очи с Кейти. Тя обеща да поддържат връзка и се надяваше младата жена скоро да може да ги посети в Колорадо. Джордан пилотира няколко часа на запад, докато пред тях не се появиха планините на Колорадо. Дивите земи пасваха на новия й съпруг. И двамата жестоки в красотата си и умеещи да устоят на опасните сили около тях.

Острите бели върхове, изправени в чистото безоблачно небе, им предоставиха спиращо дъха посрещане, когато под тях се разпростря град Болдър.

Джордан прекара хеликоптера ниско над няколко хълма, докато не кацна на малко сечище с висока зелена трева, разлюлявана от вятъра. Талън скочи пръв и й помогна да слезе. Тя вдиша дълбоко студения въздух и го последва през поляната към огромно борово дърво. Двамата помахаха, гледайки как Джордан се издига в небето. Той им кимна и скоро настана тишина.

Птички чуруликаха весело в дърветата. Уханието на бор и нещо сладко от хилядите лилави и жълти диви цветя се носеше във въздуха около тях. В далечината се чу цвилене на жребец. Огромни дървета, започнали да губят есенната си премяна, обграждаха поляната, а звукът от малките животинки наоколо изпълни тишината с меки звуци.

Талън се ухили.

— Добре дошла у дома, половинке.

Кара се обърна объркана към него.

— У дома? — Млади дървета и диви цветя се приведоха под напора на бриза. — Тук няма нищо.

Талън хвана ръката й.

— Ще има. — Той тръгна покрай дърветата и Кара го последва… двамата преминаха през гората, внимателно заобикаляйки паднали клони и избуяли храсти. Гъстите дървета скриваха слънчевата светлина и Талън я държеше близо, докато я водеше в тъмнината. Най-накрая те стигнаха до билото на хребета пред огромен, назъбен скален блок. Талън пристъпи напред и сложи ръка върху гладката повърхност, а Кара направи крачка назад, когато тъмният камък се плъзна встрани, разкривайки малка квадратна стая.

Тя замръзна на място.

— О, боже мой! Наистина живееш под земята.

Той се засмя.

— Не, живея от другата страна на Болдър, до езерото. Тук е главният ни щаб и убежището ни, когато е нужно. — Той нежно я бутна навътре. — И е мястото, където те чака дъщеря ти.

Кара обви студените си пръсти около топлата му длан, когато вратата се затвори, потапяйки ги в тъмнина. Тя подскочи, когато стаята се изпълни със светлина и дълбок глас попита:

— Идентификация?

— Кеърс, 23416 — отговори Талън.

— Добре дошъл у дома, братко. — В гласа се долавяше усмивка, а асансьорът започна да слиза надолу.

Кара се обърна към съпруга си.

— Не знаеха ли, че сме ние, преди да се идентифицираш?

Талън поклати глава.

— Знаеха, че сме ние, в секундата, в който хеликоптера кацна. Кодът е, за да се уверят, че всичко е наред… че не се случва нищо неочаквано.

— Добра защита — каза замислено Кара.

— Нямаш си и представа — ухили се Талън.

— Е, имали сте векове да се усъвършенствате.

Преди да осъзнае, асансьорът спря и вратата се отвори, разкривайки голяма стая от метаморфни скали и гранит. Охранители стояха от двете страни на масивна каменна врата. Те бяха огромни, въоръжени и с ледени изражения. Кара се премести по-близо до Талън.

Той я поведе по обширния под и спря с усмивка.

— Макс, Джонас, това е жена ми Кара.

Промяната в мъжете бе моментална и леко стресираща. Широки усмивки извиха хищническите им лица и двамата се изредиха да стиснат ръката й, като внимаваха да не я смачкат.

— Здравейте, госпожо. Джейни е толкова развълнувана, че ще ви види, че не може да стои на едно място. — Този, който Талън бе нарекъл Макс, се обърна и въведе някакъв код, за да отвори вратата зад тях. — Моля ви, кажете й, че ми дължи реванш на „Старата прислужница“.

Кара се препъна зад Талън, когато той я издърпа през вратата, затваряйки я след тях. Огромни ръце я грабнаха и притиснаха към твърди гърди, стискайки я в това, което можеше единствено да бъде наречено меча прегръдка.

— Добре дошла у дома, малка сестричке — избоботи дълбок глас в ухото й, преди да бъде пусната отново на пода. Познати зелени очи се усмихваха надолу към нея.

— Благодаря, Конн — каза тя, възвръщайки равновесието си. И двамата братя си приличаха по височина и телосложение, но Конн имаше по-светла коса, постигана късо, а в зелените му очи блестяха сребристи точици. Силната форма на лицето му й напомняше за Талън, както и огромната трапчинка, намигаща й отдясно на пълните му устни.

Голямата стая изглеждаше като обикновена конферентна зала. Ако някой можеше да нарече гранитните стени, огромната гранитна маса и десетките плазмени монитори на стената обикновени.

— Това е първата заседателна зала, в която понякога кани съюзници на преговори. — Талън направи жест към друга солидна врата в скалата.

Стъпките й отекваха в твърдата повърхност на пода.

— Къде е Джейни?

— Стаите на семейството са в центъра на планината. Тя не се допуска толкова близо до периметъра или до входовете — каза Конн, поставяйки ръка на стената на нивото на главата му и се наведе напред към малко екранче, от което излезе зелена светлина, сканирайки очите му. Вратата се отвори с щракване.

Конн ги поведе по широк каменен коридор, минаващ покрай редица затворени врати, докато не спряха пред една, наслоена с няколко вида скали. Ръката му я притисна, отваряйки, а Талън нежно побутна Кара да влезе вътре.