Ребека Занети
Обречен (10)

Глава 10

Майката природа бушуваше навън срещу бързо замъгляващите се прозорци. Устата на Кара пресъхна, докато гледаше как в опасно златните очи на Талън проблясват зелени искри. Наложи й се да си напомни, че е права. И че той не я плаши.

И все пак едва не изписка, когато Талън се пресегна и откопча колана й. Логиката беше изместена от инстинкта за самосъхранение и тя сграбчи дръжката на вратата, дърпайки я с всичка сила. Не успя. Две здрави ръце я сграбчиха и издърпаха в скута му. Маркерът на дланта му пареше върху кожата й. Тя удари с длани гърдите му. Той наведе яростното си лице надолу към нея.

— Извини се, съпруго! — Сега гласът му бе нисък и контролиран като ръцете, държащи нейните. Той не я нараняваше и все пак сърцето й биеше с лудешки ритъм. Ухание на борови иглички и мъжки мускус изпълниха тясното пространство на пикапа.

— Ти се извини — предизвика го тя, принуждавайки се да срещне погледа му и едва успя да сдържи учудването си, когато видя, че зеленото е превзело златистото в погледа му. Вече бе научила, че това се случва, когато емоциите поемат контрол над тялото му.

Лицето му се наведе към нейното и изминаха няколко секунди, преди той да въздъхне.

— Съжалявам, че не ти обясних по-подробно ситуацията.

Тя го изгледа удивена. Не бе очаквала да й се извини.

— Извинявай, че те нарекох с онова име — неохотно каза тя. — Отпечатъкът наистина ли ще остане завинаги?

Той кимна.

— Да. Маркирах те… промених те. Но беше наложително за защитата ти.

Цялата топлина изчезна от лицето й, тя възкликна високо и започна да се бори.

— Променил си ме? О, мили боже! Вампир ли съм?

Талън я погледна странно, преди да отметне глава назад и да се засмее. И въпреки това той я задържа на място.

— Разбира се, че не. — Той се ухили, преди да я целуне бързо по устните. — Вампирите се раждат, не се създават. — Вятърът блъскаше силно в прозорците, докато навън проблясваха светкавици.

Тя спря да се бори и се намръщи.

— О! Но…

Талън си пое дълбоко дъх.

— Процесът по обвързването включва маркиране, хапане и обмяна на течности. Дори и без маркера ДНК-то ти вече се е изменило, за да съвпада с моето.

— Изменило? — Паниката отново се надигна в нея.

Талън кимна бързо.

— Да, изменило. Моите антитела сега са и твои. Процесът на стареене при теб ще спре, както е спрял при мен, и ще си защитена от всички човешки болести. — Той стана сериозен. — И никой друг мъж не може да те докосне интимно, без да получи алергична реакция.

— Сериозно? — Кара се намръщи невярващо.

— Истина е — потвърди Талън. — Брат ми Джейс се опита да преспи с обвързана жена преди няколко века и само след няколко целувки получи толкова силна и ужасна алергична реакция, че дори е трудно да си я представиш. Той каза, че болката е неописуема. — Талън се усмихна на спомена.

— Преди няколко века? — Тя се намръщи. — Колко си стар всъщност?

— На около триста и петдесет години. — Той погледна навън към бурята, вилнееща около пикапа.

Кара остана замислена за миг, преди да проговори.

— Колко жени през вековете са носили твоя отпечатък, Талън? — Ревността, която се надигна в нея, я изненада. Както и болката в сърцето й.

Талън я погледна, а погледът му омекна.

— Ние се обвързваме само с една половинка, Кара. Ти си моята.

— О! — Удоволствието, което я изпълни, я изненада много повече от ревността. — Добре, но, ами, не е като ти да си бил… — Хмм. Нямаше начин.

— Какво?

— Ами, имам предвид, ти си, ами… — Господи, можеше ли да бъде по-неловко?

Талън се ухили.

— Правил съм секс и преди, скъпа.

Да, и сама се беше досетила.

— Но, как? Имам предвид, защо аз?

— Защото ти си моята половинка. В живота си получаваме само една и когато я открием, провидението поема контрола. Или, ако ще те накара да се почувстваш по-добре, биологията го прави.

О, ами, добре. Биологията поне я разбираше.

— Винаги ли?

Талън сви рамене.

— Е, може би не. Имаше времена, в които обвързването се уреждаше и включваше церемония и клетви… маркерът се появяваше и тези двойки изглеждаха щастливи колкото и останалите. Предполагам, че е подобно на уредените бракове при хората.

Кара се намръщи.

— Но ние не правим древни церемонии или клетви. — Маркерът на хълбока й започна да се затопля. Перманентният маркер.

— Знам. Както казах, провидението — спокойно каза той.

Хълбокът й започна да тупти.

— Значи сега Кърджаните няма да ме искат?

Талън поклати глава.

— Все още са след теб, Кара. Просто не могат да се обвържат с теб.

Тя се намръщи.

— Трябваше по-рано да ми обясниш всичко това, Талън.

— Може би — допусна той и нежно я постави отново на пасажерската седалка, закопчавайки предпазния й колан. — Но нямаше да промени това, което се случи.

— Ти си ужасно арогантен, нали?

— Не ме карай отново да те захапя. — Той й се ухили безсрамно и подкара автомобила обратно по неравния път. Гърдите й се стегнаха в отговор.

— Има ли още нещо, което не ми казваш? — попита тя.

— Вероятно.

— Относно хапането… — Гласът й заглъхна, когато той се обърна, за да я погледне.

— Ти също ме ухапа, скъпа. — Усмивката му бе чист грях, изписан върху лице, създадено от боговете.

Желание пламна ниско в стомаха й, когато той насочи вниманието си обратно към пътя. Как бе възможно един поглед да й подейства по такъв начин? Кара насочи блуждаещия си взор навън към бушуващата буря, опитвайки се да усмири либидото си. Откакто срещна този мъж, контролът бе само илюзия.

Мозъкът й се опита да се организира, да намери смисъл в промените в живота й. Беше омъжена, обвързана и маркирана. Дълбоко в сърцето си знаеше, че най-безопасното място за Джейни беше до Талън и семейството му, но тя бе жена, която винаги се е водила от разума си, а сега мъжът й искаше сърцето й. Дали не му го бе дала миналата нощ? В един момент щеше да му даде всичко, което поиска, дори душата си. И може би трябваше да го направи.

— Мислиш прекалено много — каза той, регулирайки скоростта на чистачките с едно завъртане на китката си.

— Прекалено много има за осъзнаване, Талън.

— Ще е по-лесно, ако просто го приемеш, Кара.

— Ти искаш всичко от мен.

— Да… — Той се напрегна, вдигайки едната си ръка, за да я накара да замълчи.

— Какво? — прошепна тя, оглеждайки заобикалящата ги гора. — Кърджаните ли са?

— Не, те са на около миля зад нас.

— Откъде знаеш?

— Мога да ги усетя.

— Тогава какво има?

Талън паркира пикапа в малко сечище между дърветата и изгаси двигателя.

— Съжалявам, скъпа, малко ще се измокриш.

Откопчавайки колана й, той й помогна да прескочи скоростния лост, а тя грабна саксията, преди да го последва навън в дъжда.

Уханието на мокър бор я обгърна, когато Талън хвана ръката й и я поведе през дърветата и високите храсти. Пикапът остана зад тях. Вятърът блъскаше в мокрите им лица. Тя се спъваше през подгизналата трева, опитвайки се да не изостава. Той се закова на място и тя се блъсна в широкия му гръб, докато той затвори очи и вдигна лице нагоре към бриза. Тогава я сграбчи за ръката и я задърпа към оголените скали в подножието на високия хълм.

Тя вървеше мълчаливо, докато дъждът залепяше мократа й коса към лицето й.

— Точно зад този хълм шестима мъже чакат, за да направят засада на пикапа. Добре въоръжени са.

— Мъже или Кърджани? — попита тя шепнешком.

— Мъже. Кърджаните идват от юг. Ако останем на пътя, ще се окажем в капан между тях.

— Откъде знаеш, че мъжете са шестима? — Тя потръпна от студ.

— Мога да ги помириша. И ги чувам. — Талън отново вдигна лице във въздуха. — И ти ще можеш, ако спреш да бъдеш толкова упорита. — Той я отведе до отвора в скалите и, посягайки към колана, й подаде странно изглеждащ зелен пистолет, който постави в ръцете й. — Приклекни там и застреляй всеки, който се зададе и не съм аз. — Талън се наведе, за да я целуне силно по устните. — Веднага се връщам.

Той изчезна в гората.

Кара приклекна между големите скални блокове, опряла гръб към кората на едно голямо дърво, и постави растението на сигурно място зад себе си. Природата я обграждаше, трева, храсти и дървета. Безопасност. Дъждът валеше силно. От боровете около нея падаха шишарки. Тя опита да фокусира мислите си, но страхът правеше всичко облачно, а студът, пронизващ костите й, въобще не помагаше. Шум от експлозия се чу на север и тя подскочи изплашено… само за да замръзне на място, когато див животински вик разцепи въздуха.

Случващото се появи на фокус, когато какофонията от викове се смеси с вихрещата се буря в притъмнялото небе. Ученият вътре в нея знаеше с пълна яснота, че всичко това се дължи на адреналина, препускащ във вените й. Жената в нея копнееше отново всичко да е мъгляво.

Размазано петно козина прелетя над нея и се приземи почти безшумно върху мокрите листа. Тя едва сподави вика си. Животното се обърна и Кара се озова лице в лице с най-огромния планински лъв, който човек може да си представи.

Разширени сини очи срещнаха златистокафявите и те замръзнаха, докато дъждът се лееше безпощадно върху главите им. Ръката на Кара се стегна около пистолета в скута й, докато изучаваше съществото. Инстинктите я предупреждаваха да не прави никакви резки движения. Масивното разноцветно животно бе дълго над два метра и вероятно тежеше доста, имаше грациозен гръб и опашка с черен край, която си почиваше на земята.

Козината му бързо стана от блестящо златиста в мокро червеникава. Очите му се фокусираха върху нея, а мустаците му помръднаха върху бялата козина на муцуната му. Остри резци надничаха от устата му.

Интелигентните жълтеникавокафяви очи я приковаха на място за миг. Пумата приведе глава, фокусирайки се върху пистолета в ръката й. Козината му настръхна, когато животното поклати глава наляво и надясно, преди да срещне отново погледа й.

Добре. Не беше възможно да е това, което си мислеше.

— Не искаш да те застрелям? — Дрезгавият й глас бе едва доловим заради бурята.

Масивната котка отново поклати глава и изчака отговора й.

Мозъкът й закипя. Предполагаше, че досега бяха изминали пътя от окръг Колумбия до западна Вирджиния. Беше почти сигурна, че в този район няма планински лъвове. Още по-удивително бе, че тя контактуваше с пумата.

— Добре, няма да те застрелям, ако не се опиташ да ме изядеш.

Спокойният й глас едва стигаше до сърцето й. И до изумения й мозък.

Остро кимване дойде от котката, преди да издаде две резки изръмжавания. Силно ръмжене се чу иззад Кара, преди до първия лъв да застане втори, по-малък. Вторият бе по-скоро бял, отколкото червен, и очевидно бе женски. Тя се премести по-близо до Кара, подушвайки въздуха, преди да повдигне сякаш питащо уши към мъжкия, който й отговори с нещо наподобяващо усмивка. Двете животни се обърнаха, заемайки това, което можеше единствено да бъде защитна позиция между Кара и гората.

Тя се загледа удивена в гърбовете им, докато животните не откъсваха поглед от гората. Серия от викове и стрелба се чуха от север и тримата се обърнаха рязко в посоката, от която идваше шума. С вик Кара скочи на крака, решена да помогне на Талън. Все пак имаше пистолет. Ръмжене от мъжкия лъв я накара да се закове на място, когато животното обърна глава, за да я погледне. Стресната, Кара седна обратно на мястото си, а лъвът насочи повторно вниманието си към гората.

Осъзнаването й подейства като неочакван удар.

— Имам мозъчен тумор. — Тя игнорира шумното сумтене, което дойде от мъжкия лъв. Това наистина беше единственото обяснение. Вероятно беше в кома в някоя болница. Тя се обърна, изтривайки въображаемия дъжд от лицето й. Надяваше се, че Ема се грижи добре за Джейни.

И двата лъва се напрегнаха и скочиха на четири крака с предупредително ръмжене, излизащо от гърлата им. Кара забрави за тумора. Надникна към гората, за да потърси това, което ги разтревожи, но всичко, което можеше да види, бе високи храсти и борови дървета.

Две фигури излязоха от гората и нервните окончания в мозъка й спряха да я бомбардират. Страх скова мисловния й процес, докато само нуждата да се защити туптеше в нея… умът й отказваше да повярва на очите й. С мисловна плесница тя се принуди да приеме действителността.

Те бяха високи над метър и осемдесет, с дълги червени коси с черни краища и чисто бели кожи. Остри като бръсначи резци надничаха измежду кървавочервените им устни, докато те се приближаваха. Бяха облечени и въоръжени за битка, целите в черно, което се съчетаваше с бездънните им очи, и макар да вървяха изправени, по нищо не приличаха на обикновените хора.

Единият от тях погледна към Кара и подуши въздуха, преди да разтвори широко уста, разкривайки зъбите си. И тогава съществото хукна към нея.

Със смразяващ рев, който вероятно бе отекнал на километри от тук, мъжкият лъв се хвърли към нападателя.