Ървинг Стоун
Страдание и възторг (68)

2

Баща му го чакаше в черно кожено кресло в семейната стая. В скута си държеше плик, току-що пристигнал с пощата от Рим. Микеланджело отвори плика с нож. Извади няколко гъсто изписани листа с почерка на Гали, който му съобщаваше, че се готви да вземе подписа на кардинал Пиколомини за един договор. „Обаче трябва да те предупредя — пишеше Гали, — че това в никакъв случай не е поръчка, каквато ти би желал и заслужаваш.“

— Прочети ми го! — възкликна Лодовико и тъмно, кехлибарените му очи грейнаха от радост.

Микеланджело се умърлуши, като разбра, че ще трябва да извае петнадесет малки фигури, всички изцяло облечени, които да се поместят в тесните ниши на един олтар, изработен от Андреа Бреньо в традиционния му стил. Моливните скици трябваше да се одобрят от кардинала, а готовите мраморни фигури да се преправят, ако не задоволят негово преподобие. За тази работа щеше да получи петстотин дуката; и не би могъл да сключи договор цели три години, в края на които трябваше да бъде завършена и одобрена последната фигура.

Лодовико топлеше ръце пред гърдите си, като че гърдите му бяха мангал.

— Петстотин дуката за три години работа. По-зле, отколкото ти плащаха в Рим, но добавени към нашите наеми, правят едно скромно препитание.

— Не е точно тъй, татко. Аз трябва да платя мрамора. И ако кардиналът не одобри фигурите, трябва да ги преработвам или да вая съвсем нови.

— Откога не можеш да задоволиш един кардинал? Щом Гали, този хитър сараф, е готов да гарантира, че ти правиш най-хубавите статуи в Италия, защо трябва да бъдем толкоз глупави, че да се тревожим? Колко ще ти дадат в предплата? „Навреме взети пари струват двойно.“

— Няма предплата.

— Как си представят, че ще купиш материали? Да не си мислят, че аз ще дам пари?

— Не, татко, сигурен съм, че съвсем не си мислят това.

— Слава богу. Гали трябва да включи в договора такова условие: сто златни дуката, преди да започнеш работата. Тогава ще сме сигурни.

Микеланджело се тръшна в едно кресло.

— Три години да вая дипленици. И нито веднъж фигура по свой избор.

Той скочи от стола, хукна през къщата и затръшна външната врата. Хвана напряко покрай Барджело и Пиаца Сан Фиренце и през една тясна странична уличка излезе на залятия от слънце Пиаца делла Синьория. Заобиколи купчината ситна сива пепел, оставена в тъмнината на нощта от верните на Савонарола, за да напомня мястото, където е бил изгорен, после изкачи широките стъпала към двора на Синьорията. Взе по три наведнъж стъпалата на каменната стълба вляво и се озова във величествената, висока съвещателна зала, където ставаха събранията на Флорентинския съвет. Тук имаше място за хиляда души. Просторната зала беше празна и гола, ако не се смятат масата и дванадесетте стола на подиума в дъното.

Тръгна към една врата вляво, която водеше към стаите, заемани открай време от тъй наречения подеста какъвто е бил и неговият приятел Джанфранческо Алдовранди, но в които сега се бе настанил Пиеро Содерини — продължител на традицията на своя род, дал шестнадесет гонфалониери преди него.

Микеланджело биде приет с готовност в канцеларията на Содерини. Това беше великолепна ъглова стая, от която се виждаха площадът и голяма част от покривите на флорентинските къщи; изискана, облицована с тъмно дърво, с голям таван, изписан с лилиите на Флоренция. Зад масивно дъбово писалище седеше главният магистрат на републиката. При последното си пътуване до Рим Содерини бе научил от флорентинската колония за „Бакхус“ и бе отишъл да види „Пиетата“ в „Свети Петър“.

— Бен венуто — каза тихо Содерини. — Какво те води в седалището на властта в този горещ следобед?

— Неприятности, гонфалониере — отвърна Микеланджело, — и струва ми се, че никой не идва тук, за да търси облекчение от радостите си.

— Тъкмо затова седя зад такова огромно писалище — да може да издържи всички главоболия на Флоренция.

— Но виждам, че и плещите ви са широки. Пренебрегвайки комплимента, Содерини сведе глава — в никакъв случай не хубава. Той беше петдесет и една годишен човек, с руса, побеляваща вече коса, покрита от шапка с необичайна форма, с удължена и изострена челюст, гърбав нос, жълтеникава кожа и вежди с неправилна извивка над кестенявите благи очи, лишени от наглост и хитрина. Флорентинци казваха, че Содерини има три добродетели, които нито един тосканец не притежава вкупом: беше честен, естествен и можеше да склони враждуващи партии да работят съвместно.

— Микеланджело разказа на Содерини за предлагания договор с Пиколомини.

— Не искам да взема тази поръчка, гонфалониере. Горя от желание да извая исполина. Не може ли да насилите съветите на Катедралата и Гилдията на сукнарите да вземат решение за конкурса? Ако не го спечеля, поне ще знам, че не са ми достигнали сили. Тогава бих могъл да сключа този договор с Пиколомини като нещо неизбежно.

Той се задъха. Содерини го гледаше кротко през широкото писалище.

— Сега не е време да насилваме нещата. Градът е изтощен от войната с Пиза. Чезаре Борджия заплашва да покори Флоренция. Снощи Синьорията го отклони с откуп. Трийсет и шест хиляди златни флорина годишно, за три години — това е заплатата му като главен военачалник на флорентинската войска.

— Изнуда! — възмути се Микеланджело. Содерини почервеня.

— Мнозина целуват ръката, която искат да видят отрязана. И ние не знаем колко още ще трябва да платим на Чезаре Борджия. А именно гилдиите дават тези пари на Синьорията. Нали разбираш сега защо Гилдията на сукнарите не е склонна да обсъжда въпроса за конкурса?

Между двамата легна неспокойна тишина.

— Не е ли по-добре да се отнесеш благосклонно към предложението на Пиколомини? — подхвърли гонфалониерът.

Микеланджело изохка:

— Кардинал Пиколомини иска сам да избира всичките петнайсет фигури. Аз не мога да вая, преди той да одобри скиците. И какво ще изкарам: по тридесет и три дуката и нещо на фигура — колкото да си платя наема, да купя материал…

— От колко време не си работил?

— Повече от година.

— А откога не си вземал пари?

— Повече от две. — Устните му затрепериха. — Вие не разбирате. Този олтар е работа на Бреньо. Всички фигури трябва да са облечени изцяло; и да отидат в тъмните ниши, дето ще се виждат само като вдървени натюрморти. Как мога да изгубя три години от живота си, за да допълвам с нова украса украсения и преукрасен олтар на Бреньо?

Неговият мъчителен вопъл висна тежко в стаята.

Върши днес това, което трябва да вършиш днес — каза Содерини с успокояващ глас. — Утре ще си свободен да вършиш това, което трябва да вършиш утре. Ние дадохме откуп на Чезаре Борджия. За теб, като художник, положението е същото, каквото е за нас като град държава; само един закон господствува: да оцелеем.

— В „Санто Спирито“ игумен Бикиелини, седнал зад писалището в пълната с ръкописи канцелария, бутна настрана книжата си и очите му блеснаха зад очилата.

— Да оцелееш на каква цена? Просто да поддържаш живота си, както го поддържа едно говедо? Позор. Оня Микеланджело, когото познавах преди шест години, никога не би помислил: „По-добре посредствена работа, отколкото никаква.“ Това е примиренчество, което подобава само на посредствени таланти.

— Съгласен съм, отче.

— Тогава не вземай тази поръчка. Или работи нещо, в което най-добре можеш да се изявиш, или изобщо не работи.

— При последна сметка вие сте прав; а при първа сметка като че ли Содерини и баща ми са прави.

— Няма първа и последна сметка! — извика игуменът с глас, пълен с възмущение. — Има само определен брой години, които бог ти е дал, за да работиш и да се изявиш. Не ги пропилявай.

Микеланджело наведе глава засрамен.

— Ако ти се струва, че ти чета морал — каза тихо игуменът, — моля те, не забравяй, че имам право да бъда загрижен за формирането на твоя характер.

Микеланджело излезе на ярката дневна светлина, приседна в края на фонтана на Пиаца Санто Спирито и се наплиска със студена вода — точно тъй, както бе правил в онези нощи, когато напускаше стаята на мъртъвците.

— Три години. Дио мио! — изохка той гласно.

В ателието Граначи едва се стърпя да го изслуша докрай.

— Без работа, Микеланьоло, си най-окаяното живо създание. Какво значение има, че трябва да ваеш глупави статуи. И най-лошата ти работа ще е по-добра от най-добрата на някой друг.

— Ти ме подлудяваш: обиждаш ме и ме ласкаеш в един и същи миг.

Граначи се ухили.

— Направи толкова фигури, за колкото ще ти стигне времето. Всеки във Флоренция ще ти помогне да надхитриш Сиена.

Да надхитря кардинала?

Граначи стана сериозен.

— Аз се мъча да гледам действителността в очите. Ти искаш да ваеш, ерго, сключваш договора с Пиколомини и правиш най-доброто, което можеш. А падне ли ти по-хубава работа, ще изваеш нещо по-хубаво. Ела на вечеря с мен и кръжеца.

Микеланджело поклати глава.

— Не.