Ървинг Стоун
Страдание и възторг (37)

14

Когато Микеланджело влезе в кабинета, свари там Фра Мариано. Проповедникът-хуманист от „Сан Гало“ губеше своето паство, което се стичаше при Савонарола, Микеланджело придърпа към ниската маса своя стол, сложи една ябълка в чинията си и седна.

— Излишно е да оборваме клеветите на Савонарола — каза Лоренцо. — Истината за такива неща като зестрения фонд е ясна на всички флорентинци. Но неговите пророчества за предстояща гибел предизвикват все по-голяма истерия в града. Фра Мариано, мисля, че ти си човекът, който ще отговори на Савонарола. Бих предложил да изнесеш проповед по глава първа, стих седми от Деянията на апостолите: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които отец е положил в своя власт.“

Лицето на Фра Мариано светна.

— Бих могъл да направя преглед на историята на пророчеството, да изясня как бог говори на своите чада и да покажа, че на Савонарола му липсва само един казан на вещица…

— Спокойно! — каза Лоренцо. — Твоята проповед трябва да бъде сдържана и необорима както във фактите, тъй и в логиката, та хората да видят разликата между откровението и шарлатанството.

Разговорът се съсредоточи върху библейските и литературните материали, които Фра Мариано трябваше да използува. Микеланджело хапна малко от плода и се измъкна незабелязано.

Последва месец на спокойствие и постоянна работа. Прекъснал всякаква връзка със света, той ядеше и спеше малко, работеше здравата върху двадесетте вплетени същества на мраморната плоча.

Дворецът разгласи, че правоверните трябва да отидат в „Сан Гало“ на Велики четвъртък, за да чуят как Фра Мариано ще унищожи Фра Савонарола. В черквата Микеланджело свари всички знатни тоскански семейства: благородници, земевладелци, търговци, учени, пътешественици от Европа и Англия, членовете на Синьорията, съдии и съветници от цяла Флоренция.

Фра Мариано се качи на амвона и с школувания си, културен глас започна с цитат от Козимо де Медичи: „Държава не се управлява с «Отче нас»“, което предизвика лека вълна от смях. После заговори начетено за необходимостта от отделяне на църквата от държавата, за това, че когато двете са обединени, както в миналото, съществува опасност за човешките свободи.

Началото бе добро. Лоренцо се отпусна спокойно на скамейката. Богомолците слушаха внимателно и с все по-голямо задоволство Мариано, който продължи проповедта си логично, като се позоваваше на Светото писание, за да покаже истинската роля на църквата и нейното място в духовния живот на хората.

После стана нещо непредвидено. Лицето на Фра Мариано се зачерви, той започна да мята ръце към небето и да жестикулира по-яростно и от самия Савонарола. Гласът му се измени, когато за пръв път спомена името на Джироламо Савонарола, той го изплю като нещо гнусно. После заряза грижливо подготвените си доводи, нарече монаха „сеяч на разпри и раздори“ и му лепна какви ли не епитети.

Микеланджело можа да си обясни това само по един начин: Фра Мариано бе допуснал завистта му към Савонарола да вземе връх над здравия разум. Докато той продължаваше да крещи от амвона, Лоренцо събра семейството около себе си и закуцука по централната пътека към изхода.

Микеланджело за първи път виждаше двореца потънал в униние. Лоренцо имаше остри бодежи от подаграта и едва се мъкнеше из залите. Полициано, видимо разстроен, се беше лепнал за Лоренцо като дете, изгубил своята съобразителност и дълбока мисъл. Фичино и Ландино се страхуваха за трудовете си, защото Савонарола заплашваше да изгори всички книги във Флоренция освен одобрените верски писания. Но най-много страдаше Пико; той не само бе препоръчал да повикат Савонарола във Флоренция, но все още одобряваше по-голямата част от неговата платформа, а беше прекалено честен, за да крие това от Лоренцо.

Лоренцо подготвяше ново настъпление и затова повика игумена Бикиелини от „Санто Спирито“ да дойде при тях в кабинета. Микеланджело познаваше игумена от неделните обеди в двореца, след които понякога отиваше с него в черквата, за да прави копия от такива познати фрески като „Младият свети Йоан“. Игуменът, енергичен петдесетгодишен мъж, беше известен във Флоренция като единствения човек, който носи очила по улицата.

„Лицата на забързаните минувачи — обясняваше веднъж той на Микеланджело — са като страници на книга. През тези увеличителни стъкла аз изучавам тяхното изражение и характера им.“

Щом игуменът се настани пред ниската маса в кабинета, Лоренцо го попита дали може да повика от Рим най-способния проповедник августинец, „за да научи на ум и разум флорентинците“.

— Мисля, че познавам такъв човек. Ще пиша незабавно.

Флоренция се стече да чуе дошлия августинец, който разкри с вещина колко прекалено и опасно е това, което Савонарола проповядваше; хората дойдоха в „Санто Спирито“, изслушаха го учтиво и още неизлезли, забравиха думите му.

Микеланджело отново се опита да се затвори в своя навес, ала стените бяха твърде тънки и не можеха да спрат всекидневния приток от лоши новини: Пико напразно се мъчил да убеди Лоренцо да не праща шпиони след Савонарола, изтъквайки, че монахът е прекалено голям фанатик, за да се отдаде на „плътски прегрешения“, в каквито Лоренцо се надявал да го хване. Шпионите на Савонарола заловили Лоренцовите шпиони и ги разобличили. Фра Мариано изневерил на Лоренцо и отишъл при Савонарола да го моли на колене за прошка. Само шепа слушатели посещавали напоследък лекциите на Платоновската академия. Флорентинските печатари отказвали да печатат каквото и да било без разрешение от Савонарола. Сандро Ботичели минал на страната на Савонарола и публично обявил своите голи женски тела за развратни, похотливи и неморални.

Микеланджело все още одобряваше кръстоносния поход на Савонарола за реформи: не беше съгласен само с нападките срещу Медичите и изкуството. Той се опита да обясни това на Бертолдо, но Бертолдо възнегодува, а когато миг след тона му показа работата си, старият скулптор извика, че Микеланджело изобщо не е схванал смисъла на битката на кентаврите.

— Релефът ти е прекалено гол. Не си научил нищо нито от моята „Битка“, нито от тази в Пиза. Изхвърлил си цялата пищност. Влияние на Савонарола, струва ми се. Липсват конете, развяващите се мантии, оръжията, какво ти е останало да ваеш?

— Хората — измърмори под нос Микеланджело.

— Творбата ти е съвсем бедна. Ако искаш да знаеш моето мнение, захвърли този релеф — все едно, че е бил неуспешен опит — и накарай Граначи да ти намери нов мрамор.

Бертолдо не се весна при него няколко дни. Затова пък пристигна друг гост — брат му Лионардо, с пелерина и качулка и с хлътнали бузи.

— Добре дошъл в моята работилница, Лионардо.

Брат му се вторачи със стисната челюст в „Битката“.

— Дошъл съм зарад тази скулптура. Ние искаме от теб да я предоставиш на бога.

— Как ще стане това?

— Като я унищожиш. Ведно с рисунките, предадени от Ботичели, и други непристойни творби, които богомолците донесоха доброволно. Това ще бъде първият огън на Савонарола за пречистването на Флоренция.

Втори човек му предлагаше да унищожи творбата си.

— Ти мислиш ли, че тази скулптура е непристойна?

— Тя е светотатство. Донеси я в „Сан Марко“ и сам я хвърли в пламъците.

Гласът на Лионардо издаваше такава напрегната фанатична екзалтация, че Микеланджело цял настръхна. Той го хвана за лакътя (дори в гнева си усети, че ръката на брат му беше само кожа и кости), изведе го до задната врата и го пусна на улицата.

Беше намислил седмици наред да полира релефа, за да изпъкнат осветените части на фигурите. Но сега промени намеренията си и помоли Граначи да му помогне да пренесат мрамора в двореца още същата вечер. Граначи взе отнякъде една количка, а Буджардини я затика през Пиаца Сан Марко по Виа Ларга.

С помощта на Граначи и Буджардини той качи скулптурата в Лоренцовата гостна. Лоренцо не бе виждал релефа от един месец, от деня, в който Фра Мариано изнесе своята проповед.

— А! — възкликна той и се отпусна в едно кресло. Стоя дълго време, без да продума, с поглед, прикован в скулптурата, като я оглеждаше част по част, фигура по фигура. Бузите му поруменяха. Жизнеността, изглежда, се върна в членовете му. Микеланджело остана да стои зад него, като също оглеждаше релефа. Накрая Лоренцо се обърна и го погледна със светнали очи.

— Добре си направил, че не си го полирал. При тази фактура анатомията изпъква повече.

— Значи, одобрявате релефа, ваше превъзходителство?

— Какво има да одобрявам? Аз чувствувам всяко тяло, всеки камък, всяка счупена кост, пръстите на ранения младеж в ъгъла, притиснати о главата, ръката му, завардила камъните, които той никога няма да хвърли. Тази скулптура е различна от всичко, което съм виждал досега.

— Вече имахме предложение за нея.

— Някой покровител ли? Някой иска да я купи?

— Не съвсем. Искат я като дарение. Савонарола настоява чрез брат ми Лионардо да я принеса богу, като я хвърля на тяхната клада.

Последва почти незабележима пауза, преди Лоренцо да каже:

— А ти какво отговори?

— Че нямам право да я дам. Скулптурата принадлежи на Лоренцо де Медичи.

— Тя си е твоя.

— И дори мога да я дам на Савонарола, за да я изгори?

— Ако имаш такова желание.

— Ами ако вече съм я посветил на бога, ваше превъзходителство? На бог, който е създал човека по свой образ — образ на доброта, сила и красота. Савонарола казва, че човек е отвратителен. Нима бог ни е създал с ненавист?

Лоренцо стана изведнъж и закрачи из стаята почти без да накуцва. Влезе един прислужник и нареди малка маса за двама.

— Седни и яж, докато аз ти кажа нещо. Аз също ще хапна, при все че нямах апетит, преди да дойдеш. — Той се пресегна за хрупкава коричка хляб. — Микеланджело, силите на разрухата следват по петите съзидателното творчество. Всяка следваща епоха къса, кърши и гори цвета на изкуството от предишната. Понякога това вършат довчерашни приятели и съседи, наши съграждани и съвременници. Савонарола преследва не само онова, което той нарича нерелигиозни творби и „похотливи“ голи тела; той е намислил също да унищожи онези живописни и скулптурни творби, които не съвпадат с неговите разбирания: фреските на Мазачо, Филипо Липи, творбите на Беноцо Гоцоли тук в капелата на двореца, Гирландайовите, всички гръцки и римски статуи, повечето от флорентинските мраморни скулптури. Малко нещо ще остане освен ангелите на Фра Анджелико в килиите на „Сан Марко“. Ако влиянието на Савонарола се разрасне и той наложи своето, Флоренция ще бъде опустошена както Атина от Спарта. Флорентинците са непостоянни хора; последвали Савонарола по избрания от него път, всичко, постигнато, след като прадядо ми е предложил награда за вратите на Баптистерията, ще бъде пометено. Флоренция ще потъне отново в мрак.

Покъртен от силното вълнение на Лоренцо, Микеланджело възкликна:

— Колко съм грешил, като мислех, че Савонарола иска да поправи само злините в живота на Флоренция! Та той ще унищожи всичко, дори и хубавото. Като скулптор аз ще съм роб с две отрязани ръце.

— Никой не съжалява, когато ближният му загуби свободата си — отвърна тъжно Лоренцо. После бутна настрана чинията си. — Искам да се поразходиш с мен. Непременно трябва да ти покажа нещо.

Излязоха през задната част на двореца и след като прекосиха малък затворен площад, озоваха се пред „Сан Лоренцо“, семейната черква на Медичите. В нея беше погребан Козимо, Лоренцовият дядо, до един от бронзовите амвони, проектирани от Донатело и изпълнени от Бертолдо; в Старата ризница, дело на Брунелески, имаше саркофаг с мощите на Козимовите родители — Джовани ди Бичи и жена му; и друг саркофаг, порфирен, изработен от Верокио, в който почиваше Лоренцовия баща Пиеро Подаграта. Но фасадата на черквата беше от груби, неравномерно наредени тухли с пръстен цвят, очевидно недовършена.

— Микеланджело, това е последното голямо дело, което трябва да свърша за моята фамилия — мраморна фасада с двадесетина скулптурни фигури в ниши.

— Двадесет скулптури! Толкова много, колкото на фасадата на Катедралата!

— Но за теб те не са много. По една статуя в цял ръст на мястото на всяка фигура от твоята „Битка“. Трябва да създадем нещо, на което да се наслаждава цяла Италия.

Микеланджело се чудеше дали премаляването, което усети в стомаха си, е от радост, или от смущение. Той извика поривисто:

— Ще ги направя, Лоренцо, давам дума! Но ми е нужно време. Имам да уча още толкова много… Та аз още не съм се опитал да направя свободно стояща фигура.

Като се върна в стаята си, Микеланджело свари Бертолдо, увит в одеяло, да се грее на мангал с въглени в своята половина на помещението. Очите му бяха зачервени, а лицето — бяло като брашно. Микеланджело отиде бързо при него.

— Не сте ли добре, Бертолдо?

— Не, не съм добре. Аз съм глупав, сляп, смешен старец, изостанал от времето си.

— Как стигнахте до това неприятно заключение? — попита весело Микеланджело, мъчейки се да го ободри.

— Като гледах твоята „Битка“ в Лоренцовата стая и си спомних какво казах за нея. Аз сбърках, страшно сбърках. Исках релефът ти да прилича на отлян от бронз; но тогава мраморът би отишъл по дяволите. Трябва да ми простиш.

— Нека ви сложа в леглото.

Той настани Бертолдо под пухения юрган, слезе до кухнята в приземния етаж и поръча да сгреят кана вино върху гаснещите въглени. После поднесе сребърната чаша до Бертолдовите устни и ведно с топлата течност му вля и утеха.

— Ако „Битката“ е добра, то е, защото сте ме научили да работя добре. И ако не съм я направил да прилича на бронзова, то е, защото сте ми казвали да правя разлика между твърдия мрамор и течния метал. Тъй че бъдете доволен. Утре започвам нова работа и вие ще ми покажете още неща.

— Да, утре — въздъхна Бертолдо. Той затвори очи, отвори ги пак за малко, попита: — Сигурен ли си, Микеланджело, че има утре? — и се унесе в сън.

След малко дишането му се промени. Като че стана тежко, затруднено. Микеланджело отиде да събуди Сер Пиеро, който изпрати слуга да повика Лоренцовия лекар.

Цяла нощ Микеланджело придържа Бертолдо така, че да може да диша по-леко. Докторът призна, че нищо не може да направи. При първи зари Бертолдо отвори очи, изгледа Микеланджело, доктора, Сер Пиеро, разбра безнадеждното си положение и промълви:

— Заведете ме в Поджо… там е толкоз красиво…

Когато слугата дойде и съобщи, че каляската е готова, Микеланджело вдигна Бертолдо заедно със завивките, качи го в каляската и го сложи в скута си, готов за пътуването към Пистоя, към най-изящната вила на Медичите, бивша собственост на Микеланджеловите братовчеди, Ручелаите, преустроена с великолепни открити галерии от Джулиано да Сангало. По целия път върху каляската плющя дъжд, но щом настаниха Бертолдо на високото легло в неговата любима стая с изглед към река Омброне, слънцето се показа и огря сочно зеления тоскански пейзаж. Лоренцо дойде да утеши своя стар приятел и доведе Стефано да Прато, за да опита някои нови лекарства.

Бертолдо почина късно следобед на другия ден. След като свещеникът му даде последно причастие, той изрече прощалните си думи с лека усмивка, сякаш искаше да си отиде като остроумник, нежели като скулптор.

— Микеланджело… ти си мой наследник… както бях аз на Донатело.

— Да, Бертолдо. И се гордея с това.

— Искам да ти завещая имуществото си…

— Добре, щом желаете.

— То ще те направи… богат… известен. Моята готварска книга.

— Ще я пазя цял живот.

Бертолдо пак се усмихна, като че двамата си знаеха някаква тайна шега, и затвори очи за сетен път. Микеланджело се прости мълчаливо с него и се обърна. Беше изгубил учителя си. Никога нямаше да има друг.