Ървинг Стоун
Страдание и възторг (20)

7

Бертолдо знаеше, че Микеланджело е достигнал границата на търпението. Той сложи крехката си като есенен лист ръка върху рамото на момчето:

— И тъй, минаваме на скулптура.

Микеланджело зарови лице в ръцете си; янтарните му очи засвяткаха от изблик на чувства, пот изби по челото му. Облекчение, радост и горест се смесиха и накараха сърцето му да затупа бързо, а ръцете му да затреперят.

— А какво е скулптурата? — запита Бертолдо с наставнически тон. — Това е изкуство, при което, отмахвайки излишното от обработвания материал, го довеждаме до формата, замислена от художника.

— С чук и длето! — възкликна Микеланджело, възвърнал спокойствието си.

— Или с последователно напластяване — натърти Бертолдо, — когато моделираме с глина или восък, тоест посредством натрупване.

Микеланджело завъртя поривисто глава:

— Това не е за мене. Аз искам да работя непосредствено с мрамор. Искам да работя както гърците, да вая направо от камък.

Бертолдо се усмихна накриво:

— Благородна амбиция. Но на италианеца му е нужно много време, за да достигне гърците. Първом трябва да се научиш да моделираш с глина и восък. Дорде не си усвоил метода на натрупването, не можеш да минеш към метода на отмахването.

— Няма ли да работя с камък?

— Още не. Восъчните ти скици ще бъдат около една стъпка високи. Наредих на Граначи да достави восък за тебе. За размекване използуваме от тази животинска мас. Тъй. Ако ли пък го искаш по-жилав, добавяш терпентин. Разбра ли?

Додето се топеше восъкът, Бертолдо му показа как се прави арматура от пръчки или тел, а след като восъкът изстина — как да го омеси. Като направи арматурата, Микеланджело начена да напластява восък, та да види доколко ще може с триизмерната фигура да се доближи до двуизмерната скица.

И тъй, това бе чудото, за което той говореше разпалено на стълбите пред Катедралата. За това той беше защищавал достойнствата на скулптурата пред живописта. Истинската задача на скулптора — това бе дълбочина и облост, измерение, което живописецът може само да загатне посредством измамата на перспективата. Суровият свят на действителността беше негов; никой не би могъл да обиколи рисунката му, ала всеки ще може да заобиколи скулптурата му и да я прецени от всички страни.

— И тъй, тя трябва да бъде съвършена не само отпред, но и от всеки зрителен ъгъл — рече Бертолдо. — Това означава, че всяка фигура трябва да се моделира неведнъж, а триста и шестдесет пъти, понеже от всеки различен градус тя е различна.

Микеланджело бе омагьосан; Бертолдовият глас го изгаряше като пламък.

— Разбирам.

Той взе восъка и усети топлината му в дланите си; за ръце, петимни за камък, месенето на восъка не беше удоволствие. Ала Бертолдовите думи го подтикнаха да изпробва дали може да направи глава, торс, цяла фигура, която донейде да наподобява рисунката. Не беше лесно.

— Но колкото по-скоро започна — извика той, толкова по-скоро ще свърша.

След като натрупа восъка върху арматурата, той изпълни нареждането на Бертолдо да го обработи с железните и кокалени сечива. Постигнал що-годе сходство с рисунката, Микеланджело заглади фигурата със силните си пръсти. В резултат се получи известно правдоподобие и груба мощ.

— Но няма изящество — упрекна го Бертолдо — и никаква прилика в лицето.

— Че аз не правя портрет — опъна се Микеланджело, който попиваше напътствията като суха гъба, хвърлена в Арно, но се ядосваше, когато го критикуваха.

— А трябва.

— Да говоря ли откровено?

— А нима можеш да говориш другояче?

— По дяволите портретуването! Никога няма да ми допадне.

— При твоята възраст „никога“ означава повече време, отколкото при моята. Когато си гладен и миланският херцог поиска от тебе да направиш портрета му на бронзов медальон…

— Чак толкова няма да изгладнея — погледна го сърдито Микеланджело.

Бертолдо държеше на своето. Той заговори за изражението, грацията, баланса. За връзката между тяло и глава: ако фигурата е със старешко лице, тялото, краката и ръцете също трябва да са старешки. Ако ли пък лицето е младежко, тя трябва да е заоблена, мека, с миловидно изражение, а дипленицата да пада тъй, че да загатва за младежко тяло отдолу. Косата и брадата трябва да се изработват прецизно.

Бачо внасяше живот в ателието. В дните, когато Ториджани го хващаше ипохондрията и се чумереше; или Сансовино се разтъжаваше за Арецо: или Микеланджело крещеше, че трябва да мине на глина; когато Бертолдо упрекваше Рустичи, че рисува коне, вместо да скицира мъжки модел; когато Граначи го заболяваше до пръсване главата от непрестанния шум на чука и длетото; когато Бертолдо, раздиран от кашлица, се вайкаше, че би могъл да си спести сума неприятности, ако беше умрял при последния пристъп — тъкмо тогава Бачо се притичваше на помощ, носейки със себе си хумора от кръчмите и вертепите.

— Маестро, чухте ли за търговеца, който се оплаквал от скъпите дрехи на жена си: „Всеки път, когато лягам при тебе, това ми струва едно златно скудо.“ „Ако лягаше при мене по-често — отвърнала язвително младата му жена, — тогава всяко лягане щеше да ти излиза сто пъти по-евтино.“

— Не, аз не го държа в градината като клоун — обясняваше Бертолдо. — У него има талант и възможности. Бачо, не по-малко от всеки друг в градината, има желание да се посвети на изкуството. Но не обича да учи, увлича се от удоволствията. Ала ще изживее тези неща. Брат му, доминиканският монах, се е посветил на чистотата; може би затова Бачо се е отдал на сладострастието.

Седмиците минаваха. Бертолдо настояваше Микеланджело да се усъвършенствува в правенето на восъчни фигури по скица с въглен. Когато Микеланджело не можеше да издържа повече, той захвърляше кокалените си инструменти, отиваше в дъното на градината, грабваше чук и длето и изливаше гнева си, като дялаше строителни блокове за Лоренцовата библиотека. Главният каменоделец, несигурен дали трябва да допусне такъв бунт, го попита първия път:

— Защо идваш при нас?

— Трябва да изтрия този восък от пръстите си.

— Де си се научил да дялаш камък?

— В Сетиняно.

— А!

Всеки ден той работеше по един-два часа при каменоделците. Камъкът под ръцете му, стиснат между краката, му даваше твърдост.

Бертолдо капитулира.

— „В любовната битка печели онзи, който бяга“ — рече той. — Ще минем на глина… Помни, че мократа глина се свива. Натрупвай глината малко по малко. Примесвай в нея чоп или конски косми, за да си сигурен, че големите фигури няма да се напукат. За да облечеш фигурата, натопи плат в гъста като кал каша и после го нагласи около фигурата на гънки. По-късно ще се научиш как да увеличаваш — по глинената скица да изваеш по-голяма фигура от камък.

— Точно така — ухили се Микеланджело. — Изглежда, се приближавам до целта.

Настъпи февруари и укрепеният град потъна в мъгли, слезли от планините, и дъждове, от които всички улици се превърнаха в реки. На ден имаше само по няколко часа сива светлина, на която да се работи; в черквите и дворците беше твърде влажно, за да може да се рисува. Учениците не мърдаха от вътрешните стаи на постройката в градината, в които всеки седеше на висок стол над мангал с разпалени въглища. Понякога Бертолдо беше принуден да пази леглото с дни. Мократа глина изглеждаше по-лепкава и по-студена отвсякога. Микеланджело често работеше на кандило, често сам в леденото помещение, невесел, но по-доволен да е тук, отколкото дето и да било другаде.

До април оставаха само два месеца. Тогава Лодовико щеше да изпълни решението си да го махне от градината, ако не е започнал да печели. Бертолдо, който от време на време идваше, навлечен с много дрехи, приличаше на бледо привидение; но Микеланджело знаеше, че трябва да му говори. Той показваше на Бертолдо направените глинени фигури и искаше позволение да ги издяла от камък.

— Не, сине мой — изхриптяваше остро Бертолдо, — още не си готов.

— Другите са готови, а аз не съм, тъй ли?

— Имаш още много да учиш.

— Добре.

— Търпение — успокояваше го Граначи. — Бог прави гърба според товара.