Ървинг Стоун
Страдание и възторг (121)

3

Той стоеше самичък в Сикстинската капела със стихийното множество от Битието над главата си и подробно проучваше стената на олтара. Йона, който председателствуваше на мраморно кресло в края на тавана, щеше да седи като старозаветен пророк над раздаващия правосъдие новозаветен Христос.

Петдесет и пет стъпки високата и четиридесет стъпки широката стена беше претрупана и разделена на много части: в най-долната бяха изписани тапети като тези на дългите странични стени; над масата на олтара имаше две фрески от Перуджино — „Намирането на Моисей“ и „Рождество Христово“; в следващата площ бяха двата високи прозореца, съответствуващи на прозорците от двете страни, с портрети на първите двама папи — свети Лин и свети Клат; а след това, в най-горното, четвъртото отделение — собствените му два люнета, в които беше изписал древните предшественици на Христа.

Стената беше почерняла от огън долу, покрита с вдлъбнатини и пукнатини във втория пояс; нагоре имаше повреда от влага, а цялата беше замърсена от прах, чернилка и пушека на свещите, горени в олтара. Не му се искаше да унищожи фреските на Перуджино, но тъй като щеше да махне и две собствени рисунки в люнетите, никой не би могъл да го сметне за отмъстителен. Щеше да зазида двата прозореца, които само отвличаха вниманието, да изгради нова стена от печени тухли, която щеше да издигне под наклон така, че при тавана да е издадена с една стъпка навън повече, отколкото при пода, та прахът, мръсотията и пушекът да не се лепят вече по нея.

Папа Павел на драго сърце одобри строителните планове на Микеланджело. Папата от рода Фарнезе започваше все повече и повече да харесва на Микеланджело и да буди у него приятелско чувство. След невъздържания живот на младини Павел се беше задълбочил в изучаване на латински и гръцки, беше изкусен оратор и писател. Той възнамеряваше да избегне войните на Юлий, оргиите на Лъв, международните грешки и интриги на Климент. Беше надарен и с остър усет за хумор, както Микеланджело научи при посещенията си във Ватикана. Като забеляза руменината по лицето на понтифекса и яркия блясък в очите му, той рече:

— Ваше светейшество изглежда много добре днес.

— По-тихо — отговори Павел с престорен шепот, — ще разочароваш Колегията на кардиналите. Те ме избраха само защото сметнаха, че съм на смъртно легло. Но папството ми понася и аз ще ги надживея всички.

Микеланджело се чувствуваше щастлив през тези месеци на непрекъснато рисуване в ателието, което Урбино беше освежил с малко боя при измазването на стените. Рисуването, както храната, питието и сънят, възвръща силите на човека. С помощта на рисуващата ръка в ума му започваха да се мяркат зародиши на нови хрумвания. Според заветите на християнската вяра Съдният ден трябваше да съвпадне с края на света. Може ли да е вярно? Може ли господ да е създал света, за да се откаже от него? Решението да създаде човека е било лично божие. Не е ли тогава господ достатъчно силен, за да продължи съществуването на света завинаги, въпреки злото и покварата. Няма ли да поиска да го направи? Понеже всеки човек съди себе си преди смъртта било като изповядва греховете си, било като умира, без да се покае, не може ли Страшният съд да е представа за настъпването на царството божие, която господ държи за всеки случай, с Христос, който тъкмо идва сред човеците, готов да пристъпи към съденето им? Микеланджело не вярваше, че би могъл да нарисува „Страшният съд“ като нещо, което се е вече случило; той би могъл да го даде само в началния му миг. Така би могъл да изобрази мъката, с която всеки преценява себе си. Без всякакви уговорки и измами. Той вярваше, че всяка отделна личност отговаря за поведението си на земята, че всеки съди себе си в душата. Дали дори един гневно обвиняващ Христос може да наложи по-велико възмездие? Дали Дантевият Харон с ладията си на реката Ахерон може да закара злодеите в по-дълбок, по-вечен ад, отколкото с нищо неукрасената присъда над самия себе си?

От момента, когато перото му докосваше хартията, той търсеше контурите на човешки образ, една непрекъсната черта за всяка фигура, изразителна със свойството си да покаже отчаяната неотложност, скрита в движенията. После пак топваше перото в мастилото, раздразнен, че трябва да наруши единството на замаха, завладян от желанието да постигне съгласуване между формата и пространството. Вътре в контурните линии той използуваше система от успоредно скициране и кръстосан щрих, за да покаже играта на мускулите, изпъкнали в различна степен под влиянието на нервното напрежение на контурите. Това, което търсеше, беше рязко отграничаване на човешкото тяло от живителния въздух около фигурата; той го постигна чрез проучване на силата, разкривана от пространството. Всеки мъж, жена и дете трябваше да се откроят напълно ясно, да постигнат пълното си човешко достойнство, защото всеки от тях беше личност и имаше своя цена. Това беше ключът за прераждането на човешкото знание и свобода, възникнали във Флоренция след хилядагодишен мрак. Той, Микеланджело Буонароти, един тосканец, никога нямаше да носи отговорността, че е принизил човека до равнището на неразличима частица от някаква зачатъчна маса, пред която няма дори нито рай, нито ад!

Макар и да не искаше да го признае, ръцете му бяха уморени след десет години непрекъснато ваяне в капелата на Медичите. Колкото повече се вглеждаше в сикстинския си свод, толкова повече стигаше до заключението, че в края на краищата живописта може да стане благородно и трайно изкуство.

Той се озова в центъра на групата млади флорентинци, които се събираха всеки следобед в подреденото отново ателие на Мачело деи Корви, за да кроят планове за свалянето на Алесандро. Водачи бяха блестящият, изпълнен с живот кардинал Иполито, който заедно с кардинал Ерколе Гонзага възглавяваше римското висше общество на художниците и учените, нежният и о̀бичен кардинал Николо, Роберто Строци, чийто баща беше помогнал на Микеланджело да направи Джовансимоне и Сиджизмондо търговци на вълна и чийто дядо бе купил първата му скулптура, синовете и внуците на пусналата отдавна корени флорентинска колония, в чиито домове го бяха канили още при първото му посещение в Рим, когато кардинал Риарио го караше да си губи напразно времето. Колчем отидеше някъде на гости в неделя вечер, той се виждаше обкръжен от внимателна и възбудена група млади хора: скулптора Пиерантонио, най-популярния майстор на релефни украшения и декоратор в Рим Пиерино дел Вага и неговия ученик Марчето Мантовано, Джакопино дел Конте — младия флорентински ученик на Андреа дел Сарто, който беше последвал Микеланджело в Рим, един от архитектите на „Свети Петър“ и син на работилия за Микеланджело в Болоня майстор леяр на камбани Лоренцето Лоти. Младежите го тачеха като смел човек, който се е противопоставял на папи, достоен син на Лоренцо Великолепни. По време, когато Флоренция беше стигнала до дълбок упадък, когато чедата й бяха обзети от отчаяние, те се утешаваха с мисълта, че Микеланджело се възвишава над Европа като Монте Алтисимо. Той ги караше да се гордеят, че са тосканци: сам той беше създал повече гениални творби, отколкото всички други художници, взети заедно. Щом Флоренция е могла да създаде един Микеланджело, тя можеше да надживее един Алесандро.

Микеланджело с болка си даваше сметка, че никога не се бе радвал на такова признание преди; нито пък, да си каже правата, е щял да го възприеме, ако такова нещо се беше случило.

— Характерът ми се променя — забеляза той на Томазо. — Когато изписвах свода, аз не приказвах с никого освен с Мики.

— Беше ли нещастен в този период?

— Един художник, когато твори с всичките си сили, съществува отвъд пределите на човешко щастие.

Той знаеше, че тази промяна в характера му бе настъпила отчасти поради чувството към Томазо. Той се прекланяше пред хубостта и духовното благородство на Томазо като влюбил се за първи път младеж. Налице бяха всички признаци: всеобемаща радост, щом Томазо влезеше в стаята, болезнена самотност, когато той си отидеше, мъчителни часове на очакване, докато можеше да го види отново. Той се любуваше на Томазо, който рисуваше съсредоточено с въглен. Не смееше да му каже какво изпитва и затова късно нощем пишеше сонети:

Не изкупление жестоко и греховно,

ни красота се крият във жарта надменна,

ако оставят те душата ни втечнена

след удара дълбок на копие чутовно.

До Рим достигна новината, че Карл V възнамерявал да омъжи незаконородената си дъщеря Маргарет за Алесандро; това би значило съюз между императора и Алесандро, който съюз би задържал Алесандро на власт. Надеждите на флорентинската колония бяха разбити. Едно по-лично разочарование за Микеланджело беше братът Себастиано, закръглен като лоена топка, завърнал се току-що от пътешествие.

— Скъпи мой кръстнико, чудесно е да ви навестя отново! Трябва да дойдете в „Сан Пиетро ин Монторио“ да видите колко хубаво съм претворил рисунките ви с маслени бои.

— Маслени бои? Нали щеше да рисуваш фрески!

Червенина се разля от горе на долу по издутите бузи и двойната брада на Себастиано.

— Фреските са за вас, скъпи маестро, който никога не прави грешки. Маслените бои повече подхождат на моя темперамент: да направя дори и десет грешки, мога да ги залича и да започна наново.

Те се качиха до „Сан Пиетро ин Монторио“, високо над Рим. Въздухът беше прозрачен, водите на Тибър, който лъкатушеше между керемидените покриви ясносини под зимното небе. В двора те минаха край „Темпието“ на Браманте, архитектурно бижу, което винаги изтръгваше хвалебствени думи от Микеланджело. Вътре в черквата Себастиано с гордост го заведе в първата капела отдясно. Той видя, че Себастиано бе свършил майсторска работа при увеличаването на рисунките му; че боите се бяха запазили свежи и непроменени. У други художници, които бяха изписвали стени с маслени бои преди него, дори у такива майстори като Андреа дел Кастаньо, Антонио и Пиеро Полайуоло, фигурите бяха често избелявали или потъмнявали.

— Работата е в изнамерения от мен нов метод — гордо обясни Себастиано. — Аз употребявам недопечена негасена вар, смесена с мастика и клей, претопявам ги заедно на огъня, след това ги размазвам гладко на стената с нажежена до бяло мистрия. Не се ли гордеете с мен?

— Какво друго си нарисувал след тая капела?

— … Кажи-речи, нищо…

— Но щом си бил толкова горд с изнамирането на нов метод?

— Когато папа Климент ме назначи за Пазител на печатите, нямаше вече нужда да работя. Имах пари колкото искам.

— Само зарад пари ли си рисувал?

Себастиано се обърна към Микеланджело и го загледа така, сякаш неговият благодетел изведнъж се е лишил от здравия си разум.

— Че зарад какво друго бих могъл да рисувам?

Микеланджело започна да се ядосва, но после разбра, че има работа с наивно дете.

— Ти си съвършено прав, Себастиано. Пей, свири на лютнята си, забавлявай се. Изкуството трябва да се упражнява само от ония нещастници, които не могат без него.

Протакащият се строеж на „Свети Петър“ беше по-горчива чаша. При все че стотици хора работеха и тонове цимент се забъркваха през всичките месеци след идването му в Рим, набитото око му подсказваше, че няма никакъв напредък в главния кораб на сградата, нито в общия скелет на черквата. Флорентинската колония знаеше за хвърляните на вятъра пари и време, но дори и приятелите му — тримата млади кардинали — не можеха да му кажат дали папа Павел подозира всичко това. Антонио да Сангало бе тъй сигурно заздравил позициите си през двадесетте години, прослужени като архитект на „Свети Петър“, че никой не се осмеляваше да го нападне. Микеланджело си даваше сметка, че е много по-благоразумно да си мълчи. Но той кипеше вътрешно, защото никога не бе могъл да се отърве от чувството, че „Свети Петър“ представлява негов собствен проект, понеже частично е бил причина за замислянето му. Когато не можеше да мълчи повече, той намери сгода да разправи на папата за това, което става.

Папа Павел го слушаше търпеливо и поглаждаше дългата си бяла брада.

— Не беше ли отправил същите обвинения против Браманте? Придворните ще рекат, че завиждаш на Антонио да Сангало. Това ще те покаже в лоша светлина.

— Аз съм се показвал в лоша светлина през по-голямата част от живота си.

— Рисувай си „Страшният съд“, Микеланджело, и остави Антонио да Сангало да строи „Свети Петър“.

Когато се върна у дома разстроен, той завари Томазо да го чака с кардиналите Иполито и Николо. Всеки от тях обикаляше ателието по своя орбита.

— Имате вид на делегация.

— Да, ние сме делегация — отговори Иполито.

— Карл V ще мине през Рим. Ще посети само едно частно лице, Витория Колона, маркиза ди Пескара. Той е стар приятел на семейството на мъжа й в Неапол.

— Аз не познавам маркизата.

— Но аз я познавам — отговори Томазо. — Аз я помолих да те покани, когато ще има гости в неделя подиробед. Разбира се, ще отидеш, нали?

Преди Микеланджело да успее да попита: „Но какво мога да направя аз?“, Николо с тъмните кафяви очи на Контесина, каза:

— За Флоренция ще има много голямо значение, ако успееш да се сприятелиш с маркизата и тя те представи на императора, когато той дойде в Рим.

Когато двамата кардинали си отидоха, Томазо добави:

— Всъщност аз исках да се запознаеш с Витория Колона. През последните години, които не си живял в Рим, тя стана най-видната дама тук. Тя е рядка поетеса, един от най-блестящите умове в Рим. Тя е красива. Тя е и светица.

— Да не си влюбен в тая дама? — попита Микеланджело.

Томазо добродушно се изсмя.

— О, не, тя е четиридесет и шест годишна жена, изживяла е романтична любов и женитба и е овдовяла преди десет години.

— Да не е от тези Колона, дето имат дворец на Квиринала над мен?

— Да, сестра на Асканио Колона, макар че рядко остава в двореца. Повечето от времето живее в един манастир, дето имат главата на свети Йоан Кръстител. Тя предпочита суровия живот на майките и сестрите.

Витория Колона, дъщеря на едно от най-влиятелните семейства в Италия, била сгодена с Феранте Франческо д’Авалос от Неапол, маркиз ди Пескара, когато двамата били на четиригодишна възраст. Те били венчани на пищна сватба в Искиа, когато били на деветнадесет години. Меденият им месец бил краткотраен, понеже маркизът бил генерал на служба при Свещения римски император Максимилиан и трябвало да потегли на война. През шестнадесетте години брачен живот Витория рядко виждала съпруга си. В 1512 година той бил ранен в битката при Равена. С грижите си Витория му върнала живота, но той пак поел командуването и тринадесет години по-късно бил убит в битката при Павия в Ломбардия, след като се проявил геройски на бойното поле. Самотната Витория прекарвала дългите години на раздяла с мъжа си в прилежно изучаване на гръцки и латински и станала един от най-добрите им познавачи в Италия. Подир смъртта на мъжа си поискала да се покалугери, но папа Климент й забранил. През последните десет години тя раздавала силите и състоянието си на бедните, строила манастири и така помагала на безброй млади девойки, които нямали зестра и поради това не могли да си намерят съпрузи, да станат монахини. Стиховете и се смятаха за едно от най-важните литературни събития на времето.

— Аз съм виждал само един светец да ходи по земята — забеляза Микеланджело; — това беше игуменът Бикиелини. Интересно ще е да видя как изглежда същото в женски род.

След това той вече не помисли за Витория Колона, маркиза ди Пескара, до късно подиробед в неделя, когато Томазо дойде да го вземе и двамата се запътиха нагоре по Виа де Кавали край градините на Колона от едната страна и баните на Константин от другата, до върха на Монте Кавало, наречен така зарад двамата мраморни „Укротители на коне“, където Лео Бальони го беше завел още на първия му ден в Рим, за да ги види. В градините на женския манастир „Сан Силвестро ал Квиринале“, залени с топлото пролетно слънце, имаше сенчести лаврови дървета и каменни пейки край стените, обрасли със зелен бръшлян.

Витория Колона, която седеше обкръжена от пет-шест мъже, стана да го поздрави. Микеланджело бе доста изненадан. Подведен от приказките на Томазо за тежката й загуба и скръб, за светостта й, очакваше да види старица, облечена с черно, с лице, повехнало от изживяната трагедия. Вместо това погледът му потъна в тъмнозелените очи на най-жизнената и хубава жена, каквато бе някога виждал, с румени бузи, топли устни, отворени за поздрав, и изражение на млада жена, която дълбоко се вълнува от живота. Тя имаше царствено държане, но без високомерие. Под лекия плат на простичката и рокля той си представи зряла снага, отговаряща на големите изразителни очи, дългите плитки с цвета на златист мед, вързани на тила, здравите бели зъби между пълните червени устни, правия римски нос с лекичко и смешно извито нагоре връхче, изящно моделирана брадичка и скули, които придаваха на лицето й сила, отговаряща на неговата красота.

Стана му толкова срамно от това разсъбличане на беззащитната жена, сякаш беше някой спазарен модел, че ушите му забучаха и той не можа да чуе поздрава й.

„Каква ужасна постъпка спрямо една светица!“ — помисли си той.

Благодарение на разкаянието шумът в ушите му поутихна, но той не можеше да откъсне очи от нея. Хубостта й приличаше на обедно слънце, което изпълваше градината със светлина, но в същото време го заслепяваше. С усилие той отговори на представените му Латянцио Толомеи, учен сиенски посланик, поета Садолето, кардинал Мороне, папския секретар Блозио, когото Микеланджело познаваше от двора, и един свещеник, който им говореше върху посланията на апостола Павла.

Витория Колона продума с извънредно мелодичен глас:

— Приемам ви като стар приятел, Микеланджело Буонароти, защото вашите творби са ми говорили в течение на много години.

— Моите творби са имали по-голям късмет от мен, маркиза.

Зелените очи на Витория се замъглиха.

— Бях чула, че сте прям човек, синьоре, който не признава ласкателството.

— Правилно сте чули — отвърна Микеланджело. Тонът му не търпеше възражение. Витория Колона се поколеба за миг, сетне продължи:

— Казаха ми, че сте познавали Фра Савонарола.

— Не. Но много пъти съм го слушал да проповядва. В „Сан Марко“ и в Катедралата.

— Бих могла да жадувам за такова нещо!

— Гласът му гърмеше под огромните сводове на Катедралата, отскачаше от стените и се блъскаше в ушите ми.

— Колко жалко, че думите му не са поразили Рим! Тогава щяхме да имаме реформа в самата майка на църквите. Нямаше сега да губим чедата си в Германия и Холандия.

— Вие сте били почитателка на Фра Савонарола?

— Той умря като мъченик за нашето дело.

Като се вслуша в устрема, с който говореха тези хора, Микеланджело разбра, че се намира сред революционна група, настроена крайно критично към машинациите на Църквата и търсеща начин сама да подхване реформирането на духовенството. Инквизицията в Испания и Португалия беше затрила хиляди живота зарад много по-несериозни обвинения. Той се обърна пак към маркизата, възхитен от смелостта й; лицето и светеше от самоотверженост.

— Не искам да сметнете думите ми за непочтени, синьора, но Фра Савонарола предаде на унищожение доста много творби на изкуството и литературата, като ги хвърли върху тъй наречената „клада на суетата“, преди да пострада сам той.

— Винаги съм съжалявала за това, синьор Буонароти. Знам, че човешката душа не се пречиства чрез махане на нечистото от човешкия ум.

Разговорът стана общ. Заговориха за фламандското изкуство, което беше на голяма почит в Рим, и резките му разлики от италианската живопис; след това за произхода на представата за Страшния съд. Микеланджело цитира от Матея, глава 25, стихове 31-33:

А когато дойде Син человеческий в славата си и всички свети ангели с него, тогава ще седне на престола на славата си. И ще се съберат пред него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще поставя овците от дясната си страна, а козите — от лявата.

Докато слизаха от Монте Кавала и гледаха как залезът сгъстява краските на града в краката им, Микеланджело попита:

— Томазо, кога можем да я видим пак?

— Когато ни покани.

— Нима трябва да чакаме дотогава?

— Трябва да чакаме; тя никъде не ходи.

В такъв случай ще чакам като безмълвен молител, докато госпожата благоволи да ме повика пак! — раздразнено възкликна Микеланджело.

Това развесели Томазо и устните му се извиха в усмивка.

— Знаех, че ще ти направи впечатление.

Тази нощ образът, който огряваше стаята му, беше ликът на Витория Колона. Много години бяха минали, откакто е бил така всецяло завладяван от присъствието на някоя жена. В стиховете, които се мяркаха в главата му, маркиза ди Пескара измести Томазо де Кавалиери и когато пропяха петлите, той стана, за да напише:

На твоето лице красивите появи

все ще стигам със очите си, но где

да стигна, о жена, с прегръдка и с дветѐ

нозе сакати прелестите ти лукави?

 

Преходно, тегне тялото, едва следи

летежа ти на ангел и макар че го

достига с поглед, туй е неговата слава.

 

Ех, ако горе все тъй можеща си ти,

от тялото ми направи едно око,

та целия да ти се насладя тогава.