Ървинг Стоун
Страдание и възторг (25)

2

На другата сутрин Микеланджело и Бертолдо излязоха да се разходят. Бе ранна пролет, с въздух, чийто допир просто се усещаше, модросиньо небе и огненозлатни флорентински камъни, които поглъщаха слънцето. Горе на Фиезолските хълмове всеки кипарис, вила и манастир се очертаваха на сиво-зеления фон от маслини и лозя. Стигнаха до другия край на градината, където бяха подредени мраморните блокове. Като че стояха сред старинно гробище, чиито повалени надгробни камъни са били избелени от слънцето.

Бертолдо се обърна към своя ученик с нерешително изражение в светлосините си очи.

— Да си призная, не съм велик мрамороделец. Но с тебе може да стана велик учител.

— Ето една хубава мръвка! — извика поривисто Микеланджело.

Бертолдо се засмя на този израз от говора на каменарите.

Фигурата, която ще ваеш, трябва да бъде съобразена със строежа на мраморния блок. Ще разбереш дали вървиш по дамара според това, как се ломи камъкът. За да видиш накъде вървят жилите му, намокри го с вода. Малките черни точици, дори в хубавия мрамор, са железни петна. Понякога те могат да се отдялат. Удариш ли по желязна жила, ще усетиш, защото тя е по-твърда от мрамора, и металният ти резец ще засече в метала на мрамора.

— Зъбите ми скърцат, като си помисля само за това.

— При всеки удар на длетото върху мрамора може да разбиеш кристалите. Разбитият кристал е мъртъв кристал. А мъртвите кристали съсипват скулптурата. Трябва да се научиш да ваеш от големи блокове, без да разбиваш кристалите.

— Кога?

— По-нататък.

Бертолдо му обясни за мехурите, онези места в мрамора, които под действието на времето се рушат или стават кухи. Те не личат отвън, но човек трябва да се научи да познава, когато ги има в камъка. То е все едно да избираш ябълка: познаваш здравата по това, че е гладка и има хубава форма, докато гнилата често е сбърчена, сякаш притисната от пространството.

— Мраморът е като човека: нужно е да го познаваш изцяло, преди да започнеш работа с него. Ако в тебе има скрити мехури, значи, напразно си губя времето.

Микеланджело пусна някаква детинска шега, на която Бертолдо не обърна внимание, а отиде да вземе комплект сечива от навеса.

— Ето ти секач. С него одялваш грубо фигурата. Ето ти шило и шкарпел. С тях вече формуваш.

Бертолдо му показа как дори когато отмахва ненужното от мрамора, трябва да работи с ритмични удари, тъй че да се получат кръгообразни линии около целия блок. Никога не бива да завършва коя и да е отделна част, а да работи едновременно върху всички, като ги балансира. Ясно?

— Ще ми стане ясно, след като ме пуснете на воля сред тези мраморни блокове. Аз уча с ръцете, не с ушите.

— Тогава очисти си ушната кал! Твоят фавн не беше много лош, но това постижение се дължи на сляпа интуиция. За да имаш убедителни постижения, трябва да знаеш какво правиш и защо го правиш.

Скулпторската работилница на двора представляваше комбинация от ковачница и дърводелня. Тук имаше под ръка железни пръти, клинове, дървени магарета, триони, секачи, чукове, длета за дърво — за поправка на дръжките на чуковете. Подът беше циментов — за по-добра основа. До наковалнята се виждаха новопристигнали пръти шведска стомана, която Граначи бе купил предния ден, та Микеланджело да си направи пълен комплект от девет длета.

Бертолдо го накара да запали огъня в ковачницата; кестеновите дърва даваха най-добри въглища с бавна, силна и равномерна грейка.

— Аз вече знам как се правят сечива за пиетра серена — каза Микеланджело. — Тополинови ме научиха.

След като стъкна огъня, той се пресегна към кръглото духало с метални листове от двете страни, та да го разпали хубаво.

— Баста! — извика Бертолдо. — Чукни тези метални пръчки една о друга, да видиш звънтят ли като камбани.

Пръчките бяха от доброкачествена стомана с изключение на една, която отделиха. Щом огънят се разгоря достатъчно, Микеланджело, увлечен до забрава, се залови да прави първия си комплект инструменти. Той знаеше, че „оня, който сам не прави собствените си сечива, не прави и собствена скулптура“. Часовете се нижеха. Не спряха работата за обед. Припадаше вече здрач, когато старецът прималя и лицето му стана пепелносиво. Той щеше да падне, ако Микеланджело не беше го подхванал. Момчето го внесе на ръце в помещението, учудено, че Бертолдо може да е толкова лек, по-лек от пръчка шведска стомана, и сложи внимателно учителя си на едно кресло.

— Как можах да ви оставя да работите толкова дълго — завайка се той.

— По нежните Бертолдови скули се разля малко червенина.

— Не е достатъчно само да работиш с мрамор — рече учителят. — Трябва да имаш и желязо в кръвта си.

На другата сутрин Микеланджело стана в тъмно — тихичко, за да не разбуди Бертолдо — и тръгна по заспалите улици, да стигне в градината призори. Знаеше, че първите слънчеви лъчи разкриват истината за мрамора. Под тези пронизващи лъчи мраморът ставаше почти прозрачен: слънцето разбулваше безмилостно всичките му жили, недостатъци, кухини. Мрамор, който издържеше проверката на ранното слънце, оставаше невредим нощем.

Той минаваше от блок на блок и ги почукваше с чука. Здравите блокове издаваха звън, приличен на камбанен, а дефектните — глух тътнеж. Един къс, стоял на открито дълго време, беше хванал здрава кора. С чук и длето той одяла ципестата обвивка, за да стигне до чистото млечно вещество отдолу. Искайки да разбере посоката на жилите, той стисна здраво дръжката и очука неравностите.

Това, което видя, го задоволи; взе парче въглен и нарисува на мрамора глава на брадат старец. Сетне примъкна една пейка, обкрачи мрамора, стисна го между коленете си и взе чука и длетото. Тялото му се задвижи, като че режеше с трион. Напрежението в него изчезваше с всеки удар. Камъкът го изпълваше, даваше му сили; караше го да се чувствува завършен и цял. С всеки изминал час ръката му ставаше по-лека и крепка. Тези метални сечива го обличаха в своята собствена броня. Заякчаваха го. Той си помисли: „Както Ториджани обича да има оръжие в ръката си, Сансовино — рало, Рустичи — острата козина на куче и Бачо — някоя жена, тъй и аз съм най-щастлив с къс мрамор между краката и чук и длето в ръце.“

Белият мрамор бе сърцето на вселената, най-чистата материя, сътворена от бога, не само негов символ, но и негов портрет, божия изява. Само една божествена ръка можеше да сътвори такава благородна красота. Той се чувствуваше част от тази бяла невинност под себе си, чувствуваше нейната чистота като своя собствена.

Спомни си, че Бертолдо му бе привел тези Донателови думи: „Скулптурата е изкуство, при което, махайки всичко излишно от обработвания материал, художникът го довежда до замислената от него форма.“

А нима бе по-малко вярно, че скулпторът никога не може да наложи на мрамора никакъв свой замисъл, ако този замисъл не се схожда с характера на камъка?

Той имаше впечатлението, че колкото и честен да е замисълът на скулптора, от него няма да излезе нищо, щом не съвпада с основния характер на мрамора. В този смисъл скулпторът никога не може да бъде пълен господар на съдбата си, какъвто може да е един живописец. Мраморът е сам по себе си сила. Мрамороделецът е длъжен да приеме суровата дисциплина на това съдружие между него и камъка. Мраморът и той са едно цяло. Те си говорят един на друг. А за него да усеща допира на мрамора беше най-висшето усещане. Никое друго удоволствие, което можеха да му донесат останалите сетива — вкус, зрение, слух, обоняние, — не би могло да се сравни с това.

Беше махнал обвивката. Сега дълбаеше сърцевината, влизаше в нея в библейския смисъл. В този акт на сътворение бяха нужни напор, проникване, туптеж и възходящо напрежение към един върховен миг — пълното обладание. Това не бе обикновен любовен акт, но акт на най-висша любов: бракосъчетание на неговия съкровен замисъл с вродените форми на мрамора; оплождане, при което той хвърляше семето и създаваше живото творение на изкуството.

Бертолдо влезе в работилницата и като видя как работи Микеланджело, извика:

— Не, не, така е неправилно! Спри! Така ваят само любителите.

Микеланджело долови гласа му през шума от ударите на чука, обърна се, колкото да покаже, че го е чул, но без да спира да дълбае с резеца.

— Микеланджело! Започваш от обратния край. Микеланджело не го чу. Бертолдо обърна гръб на ученика си, който сякаш дълбаеше не в камък, а в пелте от дюли. Той поклати глава с престорено отчаяние:

— Все едно да се мъчиш да спреш изригването на Везувий.