Ървинг Стоун
Страдание и възторг (13)

13

Долината на Арно преживяваше най-лютата зима в Италия. Небето беше оловно, студът се промъкваше навсякъде, проникваше и през каменни стени, и през вълнени дрехи и щипеше до кости. След студа дойдоха дъждовете и калдъръмените улици се превърнаха в бързотечни реки. Навсякъде, дето имаше настилка, се образуваха блата от кал. Единственото светло петно в тая мрачна картина беше пристигането на Изабела Арагонска, която, с огромна свита от дами и кавалери, облечени разкошно от баща й — херцога на Калабрия, отиваше на север да се омъжи за миланския херцог.

В Гирландайовото ателие имаше само една камина. Учениците сядаха с лице към огъня около полукръгла маса, скупчени да се сгреят; гърбовете им изстиваха, но пръстите се стопляха достатъчно, за да могат да рисуват. В „Санта Мария Новела“ беше още по-лошо. Хорът леденееше като подземна пещера. В черквата духаше така, че дъските и кожените ремъци на скелето хлопаха. Все едно да се мъчиш да рисуваш в буря и в ноздрите ти да влиза ледена вода.

Зимата беше люта, но затова пък кратка. През март планинският вятър опря да духа, слънцето пак стана топличко и небето се напудри със синьо. На втория ден след като времето се пооправи, Граначи нахълта в ателието. Обикновено спокойните му очи мигаха неудържимо. Микеланджело рядко бе виждал приятеля си тъй възбуден.

— Тръгвай с мене. Искам да ти покажа нещо. Граначи поиска разрешение от Давид и след миг двете момчета се озоваха на улицата. Граначи поведе Микеланджело през града към Пиаца Сан Марко. Двамата се спряха за момент, докато отмине едно шествие с останките на Сан Джироламо — богато позлатени и посребрени челюст и кост от ръка, — взети от олтара на „Санта Мария дел Фиоре“. На Виа Ларга, срещу едната страна на черквата, имаше врата.

— Ще влезем тук — каза Граначи и отвори вратата.

Микеланджело влезе и се стъписа. Пред него се простираше голяма продълговата градина с ниска постройка в средата; пред постройката, точно в края на една права пътека, се виждаше езерце с фонтан и на пиедестал — мраморна фигура на момче, което вади трън от ходилото си. На широката тераса пред постройката група млади хора работеха на маси.

И четирите стени на градината представляваха открити лоджии, в които бяха наредени антични мраморни бюстове: император Адриан, Сципион Африкански, император Август, Агрипина, майката на Нерон, и безброй спящи купидони. Към постройката водеше права пътека, от двете страни с кипариси. От четирите ъгъла на правоъгълната градина започваха алеи — пак с дървета по края, — които криволичеха през големи като ливади зелени морави и се събираха при сградата.

Микеланджело не можеше да откъсне очи от лоджията на къщата, дето двама млади хора работеха над каменен блок — измерваха, бележеха, — а неколцина други ваяха със зъбати шкарпели.

Той се обърна към приятеля си и изпелтечи:

— Кой… какво… е това?

— Градина със скулптури.

— Но… За какво служи?

— За училище.

— Училище?

— За скулптори.

— Какви скулптори?

— Тази градина принадлежеше на Клариче де Медичи. Лоренцо й я беше купил, за да живее тук, ако той умре. Клариче обаче умря лани през юли и Лоренцо откри тук училище за скулптори. Взел е Бертолдо за преподавател.

— Но Бертолдо е мъртъв.

— Не, той е само с единия крак в гроба. Лоренцо наредил да го докарат на носилка, показал му градината и поискал от него да върне Флоренция към дните на нейното величие в скулптурата. Бертолдо станал от носилката и обещал на Лоренцо, че пак ще настъпи ерата на Гиберти и Донатело.

Очите на Микеланджело поглъщаха градината, шареха по дългите лоджии, изпиваха статуите, гръцките урви и амфори, бюста на Платон до вратата.

— Ето и Бертолдо на терасата — каза Граначи. Веднаж се запознах с него. Да те представя ли?

Микеланджело закима поривисто.

Двамата тръгнаха по чакълестата пътека и заобиколиха езерцето и фонтана. Шестима души от петнадесет до тридесетгодишна възраст работеха на маси. Бертолдо, толкова слаб, че сякаш нямаше вече плът, а само душа, беше обвил с тюрбан дългата си бяла коса. Червените му бузи пламтяха, докато обясняваше на две момчета как да оформят парче мрамор.

— Маестро Бертолдо, мога ли да ви представя приятеля си Микеланджело?

Бертолдо вдигна глава. Имаше светлосини очи и мек глас, в който някак странно звучаха ударите на чука. Той погледна Микеланджело.

— Чий син си?

— На Лодовико ди Лионардо Буонароти-Симони.

— Чувал съм това име. Работил ли си с камък?

Мозъкът на Микеланджело отказа да действува. Някой повика Бертолдо. Той се извини и тръгна към другия край на лоджията. Граначи хвана Микеланджело за ръка и го поведе из стаите: в една бяха изложени Лоренцовите колекции от камеи, монети и медали, в друга — творби от всички художници, работили за рода на Медичите: Гиберти, който бе спечелил конкурса на Лоренцовия прапрадядо за вратите на Баптистерията; Донатело, покровителствуван от Козимо де Медичи; Беноцо Гоцоли, направил стенописите на параклиса в техния дворец и изобразил Медичите във фреската „Пътуването на влъхвите до Витлеем“. Тук бяха и макетите на Брунелески за Флорентинската катедрала, светците на Фра Анджелико за черквата „Сан Марко“, скиците на Мазачо за „Санта Мария дел Кармине“ — съкровищница, пред която Микеланджело онемя.

Граначи пак го хвана за ръка, двамата тръгнаха по алеята към вратата и излязоха на Виа Ларга. На Пиаца Сан Марко Микеланджело седна на една пейка, около която се тълпяха гълъби, и притисна до болка челото си. Когато вдигна глава, Граначи забеляза, че очите му са трескави.

— Кои са учениците? Как ги приемат?

— Лоренцо и Бертолдо ги избират.

— А на мен ми остава да уча повече от две години при Гирландайо — завайка се Микеланджело. — Майчице, съсипах си живота!

— Търпение! — заутешава го Граначи. — Не си чак толкоз престарял. Като завършиш учението при…

— Търпение! — избухна Микеланджело. — Граначи, трябва да вляза там. Незабавно! Не искам да бъда живописец, искам да вая мрамор. Сега! Как може да ме приемат?

— Трябва да те поканят.

— А как ще ме поканят?

— Не знам.

— Кой знае тогава? Все някой трябва да знае!

— Стига си подскачал! Ще ме събориш от пейката.

Микеланджело притихна. Сълзи на отчаяние бликнаха в очите му.

— Ех, Граначи, случвало ли ти се е тъй непоносимо да желаеш нещо?

— Не. Винаги съм имал всичко.

— Какъв щастливец си ти.

Граначи се вгледа в лицето на приятеля си, по което се четеше нескрит стремеж и копнеж.

— Може би.