Ървинг Стоун
Страдание и възторг (111)

10

Той използува коловозите от селските каруци до Серавеца, изви на север от селото, за да избегне реката Веца и пролома, след това трасира пътя направо към Монте Алтисимо въпреки огромните канари, които оставаха точно върху набелязания път. Очерта пътя с колчета нагоре по долината на река Сера до купчинката каменни къщи в Риманьо, прекоси Сера през плитък брод и продължи по контура на брега нагоре по стръмната клисура. На две места предпочете да прибегне до тунели, отколкото да се опита да изкачи стръмен хребет и след това със серпантини да слиза отново в долината. За крайна точка избра място в дъното на двата дола, по които смяташе да свлича блоковете от Винкарела и Пола.

За два дуката купи орехово дърво и накара един майстор на коли от Маса да му направи каруца с две колелета с железни шини, за да извозва ломените камъни до блатото между Пиетрасанта и морето. Направи тъжноликия Доната Бенти надзирател по строежа на пътя от Пиетрасанта до дъното на доловете от Монте Алтисимо; Микеле бе натоварен със запълването на блатото; Джилберто Тополино остана като надзирател на Винкарела, каменоломнята на близо четири хиляди и петстотин стъпки височина в Алпите, на последното място, където имаше възможност да се стъпи над отвесна пропаст и където бяха успели да изкопаят работна площадка за ваденето на мрамора.

Към края на юни Виери се яви при него със сурово лице.

— Ще трябва да спрете прокарването на пътя. Да го спра… но защо?

— Няма повече пари.

— Гилдията на сукнарите е богата. Те плащат разноските.

— Получил съм всичко на всичко сто флорина. Те са похарчени. Ето, вижте колко точни са колоните на равносметката.

— Единствените колони, които искам да видя, са тия от мрамор. А аз не мога да ги закарам до пристанището без път.

— Съжалявам. Може би парите ще дойдат скоро. Дотогава… — Виери протегна двете си ръце напред с красноречиво изражение на безсилие: — … Всичко е свършено.

— Не мога да спирам сега. Използувайте другите ми пари.

— Частните ви пари за мрамор? Не бива да ги харчите за пътя.

— То е все същото. Няма ли път, няма и мрамор. Плащайте разходите от моите осемстотин дуката.

— Но има опасност никога да не си ги получите обратно. По закон вие не ще можете да предявите права срещу Гилдията на сукнарите…

— Аз не мога да предявя права срещу никого — дрезгаво отвърна Микеланджело. — Докато не добия мрамор, Светият отец не ще ми позволи да бъда скулптор. Похарчете за пътя моите пари. Щом Гилдията на сукнарите изпрати средства, ще ми ги върнете.

От зори до зори той сновеше нагоре-надолу по планините, яхнал сигурно стъпващо муле, и наблюдаваше как напредват работите. Бенти бързо прокарваше пътя, само че оставяше най-трудното за края; Джилберто беше очистил пръстта от мраморния пласт на Винкарела и забиваше мокри клинове в пукнатините; местните каруцари стоварваха тонове натрошени камъни в блатото и бавно изграждаха основата на пътя към брега, където Микеланджело проектираше пристанището си. Със сто дълги и горещи летни работни дни пред себе си той смяташе, че до края на септември ще успее да свали от планината и да натовари няколко колони за главните фигури на фасадата.

До юли, според сметките на Виери, беше похарчил над триста от своите осемстотин дуката. В неделя след ранна литургия той седеше с Джилберто на дървените перила на моста Стацемесе, палещото слънце припичаше голите им гърбове, а те се бяха вторачили през селцето Стацема към морето.

Джилберто погледна под око лицето на приятеля си.

— Искам да ти кажа… та да не бъдеш тука, когато си тръгнат…

— Кой откъде тръгва?

Половината работници: Анджело, Франческо, Бартоло, Бароне, Томазо, Андреа, Бастиано. Когато Виери им плати, ще си тръгнат обратно за Флоренция.

— Но защо? — Микеланджело беше поразен. — Те са добре платени…

— Страх ги е. Мислят, че мраморът ще ни види сметката, вместо ние да видим сметката на мрамора.

— Това са глупости! Подхванали сме хубав блок. След една седмица ще го изкараме.

Джилберто поклати глава:

— Показала се е дебела жила. Предната част не струва. Трябва да навлезем по-дълбоко в скалата…

— Как? — изстена Микеланджело. — С пет-шест души работници, които не знаят какво правят?

Джилберто обори глава.

— Прости ми, Микеланджело. Аз не оправдах очакванията ти. От всичко, което знаем за пиетра серена, тука няма никаква полза.

Микеланджело прегърна с една ръка увисналите от отчаяние рамена на Джилберто.

— Ти правиш всичко, каквото можеш. Аз ще намеря нови зидари. Виждаш ли, Джилберто, аз нямам право да зарежа тази работа.

Към средата на септември бяха готови да пробият тунели в трите огромни скали, които подминаха: едната в края на Серавеца, втората веднага след Риманьо и последната, където реката пресичаше една стара пътека. Още малко и неговият път щеше да бъде завършен. Беше стоварил в блатото достатъчно камъни, за да запълни Тиренското море, но непрекъснато потъващото и променящо се трасе бе заздравено до морския бряг. Горе на Винкарела, макар и да беше му коствало шест извънредни седмици да изсече от планината цялата дебелина на колоната, за да избегне жилата, беше най-после успял да извади великолепен блок. Имаше и една колона на края на работната площадка. При все че някои от новите работници бяха напуснали, загдето ги карал много да работят, Микеланджело беше доволен от постигнатото през лятото.

— Знам, че всичко ти се е видяло безкрайно дълго, Джилберто, но сега, след като сме установили един начин на действие, ще извадим още три или четири колони, преди да ни налегнат дъждовете.

На другата сутрин той започна да смъква исполинската колона в дола, запълнен през тези месеци с мраморни отломки, за да образува гладка основа за хлъзгане. Те вързаха колоната пет-шест пъти през ширината и няколко пъти през дължината и я качиха с лостове на дървени валци, след това с дърпане и теглене я докараха до ръба на работната площадка и я сложиха с единия край над улея. Надолу, по цялата дължина на пътеката, от двете страни в земята бяха забити гнезда от колове с наклон навън. Единствено с въжетата от колоната, вързани около тези колове, работниците щяха да задържат мраморния къс.

Блокът тръгна надолу, задържан от тридесетина души. Микеланджело подражаваше виковете на карарските каменари — редица проточени или резки ноти — и командуваше работниците, които се занимаваха с валците, да изтичват при задния, когато краят на мрамора минеше през него, и да го слагат отпред и работниците при гнездата от колове, които опъваха въжетата с всички сили, докато колоната се хлъзгаше покрай тях, да изтичат надолу по пътеката до следващите колове, да вържат въжетата и да забавят движението. Минаха часове, слънцето се издигна високо в небето, работниците се потяха, псуваха, напрягаха се, оплакваха се, че им премалява от глад!

— Не можем да спрем, за да ядем! — извика Микеланджело. — Няма начин да спрем мрамора. Може да ни се изплъзне.

Колоната се хлъзгаше надолу по стръмния дол, а работниците се напъваха със сетни сили да я задържат, да забавят движението й. Тя пълзеше напред — сто крачки, двеста, триста, четиристотин, петстотин, — измина почти целия склон на Монте Алтисимо, докато късно следобед до пътя оставаха само тридесет и пет крачки. Микеланджело ликуваше: още малко и те щяха да хлъзнат колоната на площадката за товарене, от която щяха да я избутат на специалната каруца, теглена от тридесет и два вола.

Той никога не можа да си обясни как стана нещастието. Един пъргав момък от Пиза, на име Джино, който местеше напред валците, бе току-що коленичил, за да сложи един от тях под предницата на колоната, когато изведнъж се чу тревожен вик, нещо изпращя и колоната тръгна напред сама.

Хората закрещяха:

— Джино! Бягай! Бързо!

Но беше твърде късно. Колоната мина през Джино, изви към Микеланджело. Той се прехвърли през издатината и се претърколи доста стъпки надолу, преди да успее да се задържи.

Хората стояха вцепенени, а безупречната колона набра скорост, полетя с трясък надолу, удари се в площадката за товарене и се разби на стотици парчета върху пътя.

Джилберто се беше навел над Джино. Кръв обагряше задръстения с мрамор улей. Микеланджело коленичи пред момчето.

— Вратът му е счупен — каза Джилберто.

— Жив ли е още?

— Не. Убит е на място.

Мислено Микеланджело чу скръбния звук на рог да отеква от връх на връх. Вдигна трупа на Джино и се запрепъва слепешката надолу към края на белия улей. Някой докара мулето му до мястото за товарене. Микеланджело се качи, все още с Джино в ръце, а другите поведоха погребалното шествие към Серавеца.

Смъртта на момчето тежеше като камък на съвестта му. Той легна болен от мъка. Проливни дъждове наводниха площада. Всякаква работа спря. Виери приключи книгите си. Работниците се върнаха по домовете си. Равносметката на Микеланджело показваше, че е похарчил тридесет дуката повече от осемстотинте, които му бяха предплатени в началото на годината за мрамор. Не беше натоварил нито един-единствен блок.

Едничката му утеха се състоеше в това, че група карарски каменари бяха дошли на погребението на Джино. Аптекарят Пелича хвана Микеланджело под ръка на излизане от гробищата.

— Ние много съжаляваме, Микеланджело. Смъртта на момчето ни накара да се опомним. Ние се отнесохме зле към вас. Но и ние пострадахме от загуба на договори с посредници и скулптори, които чакат да направят покупките си от папските каменоломни.

Сега карарските лодкари щяха да закарат до пристанището на Флоренция блоковете му, които все още лежаха на брега край Карара.

Няколко седмици лежа болен. Бъдещето изглеждаше по-мрачно от куршуменото небе. Беше се провалил в поставената му задача, похарчил предплатените му пари, пропилял безплодно годината. Какво ли ще стане сега? Нито папа Лъв, нито кардинал Джулио бяха много търпеливи спрямо некадърници.

Трябваше късно през октомври да пристигне писмо от приятеля му Салвиати, за да го вдигне пак на крака:

Със съжаление чух, че това нещо толкова много те терзае; в такова предприятие може да ти се случи да се сблъскаш с много по-лоши злополуки. Повярвай ми, че нищо не ще ти липсва и бог ще те възнагради за това нещастие. Помни, че когато завършиш тази работа, нашият град ще бъде благодарен длъжник на теб и на семейството ти и ще ти бъде вечно признателен. Великите и честните мъже черпят по-голяма смелост от изпитанията и стават по-силни.

Опасението му, че папата и кардиналът може да го осъдят за несполуката, се разпръсна, когато Буонисени му писа от Рим:

Светият отец и негово превъзходителство са много доволни, че има голямо количество мрамор. Те искат с тази работа да се побърза колкото може повече.

Няколко дена след това той отиде самичък с кон до края на своя път, а оттам се качи на Монте Алтисимо до Винкарела. Слънцето беше изгряло, а въздухът напоен с есенни миризми. На каменоломнята намери сечива в дървената барака и с отвесни черти набеляза с чук и тежко длето четирите колони, които трябваше да се изкъртят от планината, щом може да дойде пак с каменари. Той се върна в Пиетрасанта, сложи малкото си лични вещи в едни дисаги и слезе надолу по крайбрежието до Пиза, сетне се запъти по хълмистата долина на Арно и видя Катедралата, която се очертаваше на хоризонта пред него от много мили разстояние.

Флоренция знаеше за нещастието, но само като злополука, причинила забавяне. Макар че някои от завърналите се работници се бяха оплакали, че ги претоварвал с работа, други пък го хвалеха за бързината, с която прокарал пътя и извлякъл първия мраморен блок, изваден някога над Пиетрасанта. Микеланджело все още беше твърде много разстроен, за да пристъпи дори и към най-простото ваяне, и затова се залови за по-предразполагаща работа — строежа на новото си ателие на мястото, което беше купил на Виа Моца. Този път проектът не представляваше къща с долепена до нея работилница, а просторно ателие с висок таван и добавени към него една-две стаички за живеене.

Когато планът му стана твърде голям за мястото, той отиде при Фатучи, капелана на „Санта Мария дел Фиоре“, и пак се опита да вземе парчето земя отзад. Капеланът отговори:

— Папата е издал була, която гласи, че всички черковни земи трябва да се продават на възможно най-висока цена.

Микеланджело се върна у дома и писа на кардинал Джулио:

Щом папата издава були, които помагат на хората да крадат, моля Ваше превъзходителство да поръча такава була и за мене.

Кардинал Джулио се посмя, но Микеланджело в края на краищата плати пълната цена за добавъчното парченце земя. Той се впусна в строежа на къщата с ураганен устрем: нае работници, купи дъски и пирони от дърводелеца Пучоне, хоросан от варджията Уголино, керемиди от Мазо, елхови дървета от Капони. Нае селяни да му докарат пясък, чакъл и камък, оставаше на постройката по цял ден да надзирава. Вечерта водеше сметките си със същата точност, с каквато Виери бе водил счетоводството в Пиетрасанта, и отбелязваше имената на свидетелите, присъствували, когато е платил на Талози за слагането на каменните рамки на прозорците, на Баджана за докарването на пясък, на Понти за петстотин големи тухли, на вдовицата от съседната къща за половината от калкана и.

В усилието си поне веднъж да се покаже толкова добър делови човек, колкото биха искали да го видят Якопо Гали, Балдучи и Салвиати, той се зае да води вместо боледуващия Буонарото сметката на скромните доходи от имотите, които бе купувал в течение на миналите години…

Отбелязвам по-долу дохода, който съм имал за три години от стопанството, обработвано от Бастиано, наречен Балена (Кита); стопанство, което купих от Пиеро Тедалди. През първата година: двадесет и седем бъчви вино, осем бурета зехтин и десет крини жито. През втората година: двадесет и четири бъчви вино, никакъв зехтин, двадесет крини жито. През третата година: десет бурета зехтин, тридесет и пет бъчви вино, дванадесет крини жито.

Зимата беше мека. Към февруари керемидите на покрива му бяха наредени, вратите закачени, рамките на високите северни прозорци сложени, бронзолеярят беше докарал четири бронзови скрипеца за ателието. Микеланджело пренесе пет-шест блока карарски мрамор по девет стъпки за гробницата на Юлий от склада си край Арно и ги изправи, за да може да ги проучи. След като завърши работилницата си, оставаше му само да се върне в Пиетрасанта, да извади колоните, които му трябваха за „Сан Лоренцо“; тогава можеше да се засели на Виа Моца и да прекара години в съсредоточен труд за Медичите и Ровере.

Той не поиска от Джилберто Тополино да отиде пак на каменоломните — това би било несправедливо, — но повечето от другите се съгласиха да дойдат с него, включително и нова група каменари. Без да се страхуват от Пиетрасанта, каменарите смятаха, че щом пътят е завършен и каменоломните открити, най-трудното е вече минало. Той взе със себе си от Флоренция нужните припаси: здрави въжета, бойни чукове и длета. Все още тревожен от необяснимото нещастие, взело живота на Джино, той разработи система от особени железни скоби, които можеше да се забиват в блока, тъй че работниците да държат мрамора с по-голяма сигурност при свличането му по улея. Ладзеро каза, че можел да направи халките в ковачницата си. Микеланджело изпрати Бенти в Пиза да купи от най-доброто желязо, което успее да намери.

С време те щяха да започнат да ломят мрамора от планината отвесно и да оставят блоковете да се търкулват на работната площадка. Папата е бил правилно осведомен: тука имаше достатъчно великолепен мрамор да задоволи света в течение на хиляда години. И сега, след като белите стени бяха открити, а всичката пръст, свободни камъни, боклук и плочник почистени отгоре от двама катерачи, кристалните канари прекрасно се подаваха на ломене.

Микеланджело не се решаваше да сваля колоните по улея без железните скоби, но дошлият на каменоломнята Пелича му препоръча да удвои гнездата на коловете, набити по протежението на дола, да употребява по-дебело въже и да забави движението надолу, като намали броя на валците.

Нямаше вече злополуки. През последните седмици той свали пет прекрасни блока по улея, натовари ги на каруцата и впрягът от тридесет и два вола ги превози по пътя край Серавеца и Пиетрасанта, през блатото до брега. Тук лодкарите докараха ниските гемии близо до брега, напълниха палубите с пясък, докато потънаха ниско във водата; тогава качиха колоните върху натрупания пясък, после измиха пясъка през отворите в борда и мраморните блокове стъпиха здраво на палубата.

В края на април Ладзеро довърши комплекта скоби. Микеланджело, изпаднал във възторг пред красотата на разкошните си бели колони, изпита облекчение, когато добави тази предпазна мярка. И понеже шестата колона беше готова за свличане, той се погрижи железните скоби да бъдат здраво забити, за да държат огромната тежест, благодарение на което можеше да се намали количеството на въжата.

Това подобрение докара провалянето му. На половината път надолу по улея една от скобите се счупи, колоната се откъсна и набра такава скорост, че прескочи брега на улея, с трясък се сгромоляса от най-стръмния склон на Монте Алтисимо в реката и се разби на парченца в каменистото и корито.

Микеланджело се съвзе от обзелото го за миг вцепенение, видя, че никой не е пострадал, и след това разгледа счупената скоба. Тя беше направена от лошо желязо.

Той бързо се качи нагоре покрай улея, взе тежък чук и заудря железните свръзки на макарите за вдигане, направени от Ладзеро. Те се счупиха под ударите му като пресъхнала глина. Цяло чудо бе, че всички работници не са били убити дълго преди тази случка.

— Бенти!

— Да?

— Откъде е купено това желязо?

— … от Пиза… както ми наредихте…

— Аз ти дадох пари да купиш от най-хубавото. В това има толкова желязо, колкото в чирена на един нож!

— Мо… моля да ме извините — препелтечи Доната Бенти, ала аз… аз не отидох в Пиза. Изпратих Ладзеро. Имах му вяра.

Микеланджело се обърна към навеса, където ковачът раздухваше огъня си с духалото.

— Ладзеро! Защо не си купил от най-доброто желязо, както бях наредил?

— … това беше по-евтино.

— По-евтино? Че ти не ми взе по-малко пари!

Ладзеро сви рамене:

— Е-е-е! Как ли не? Всеки използува случая да спечели някоя пара̀.

— Някоя пара! Да разбиеш колона, която струва сто дуката! Да изложиш на опасност живота на всеки човек, който работи тука! Как можа да бъдеш толкова… толкова користен?

Ладзеро пак сви рамене; той не знаеше какво значи „користен“.

— Каква е загубата? Една колона! Тука има още хиляда такива като нея. Извади друга.

Веднага щом новината успя да стигне във Ватикана и писмо с наставления да бъде изпратено до лонджата на Гилдията на сукнарите, Микеланджело бе отзован във Флоренция. Един надзирател от Катедралата бе проводен да го замести.

Яхнал коня си, Микеланджело влезе във Флоренция късно подиробед на другия ден. Трябваше веднага да се яви при кардинал Джулио в двореца на Медичите.

Дворецът беше в траур. Мадлен дьо ла Тур д’Оверн, омъжена за Лоренцо, сина на Пиеро, бе умряла при раждане. Лоренцо, който бил болен и станал от легло, за да отиде от вилата на Медичите в Кареджи до Поджо а Каяно, хванал треска и умрял предишния ден. С това беше изчезнал последният законен наследник, водещ потеклото си по мъжка линия от Козимо де Медичи, макар че имаше още двама незаконни Медичи: Иполито, син на покойния Джулиано, и Алесандро, за когото се говореше, че бил син на кардинал Джулио.

Дворецът беше опечален и поради пръсналите се слухове, че разточителствата на папа Лъв са почти разорили Ватикана. Флорентинските банкери, които го финансираха, бяха сериозно разтревожени.

Микеланджело се преоблече с чисти дрехи, взе счетоводната си книга и тръгна по любимия си път из флорентинските улици: нагоре по Виа Гибелина до Виа дел Проконсуло, покрай Катедралата по Улицата на дините с „Къщата с петте лампи“ отляво, по Виа де Калдераи с нейните медникари и майстори на ризници, през Виа Ларга до двореца на Медичите. Кардинал Джулио, изпратен от Лъв да поеме юздите на управлението, служеше заупокойна литургия в капелата „Беноцо Гоцоли“. Когато службата свърши и всички си бяха отишли, Микеланджело изказа съболезнованията си за смъртта на младия Лоренцо. Кардиналът сякаш не го и чу.

— Ваше превъзходителство, защо ме отзовахте? Само за няколко месеца и деветте ми исполински колони щяха да бъдат на брега край Пиетрасанта.

— Сега има достатъчно мрамор.

Микеланджело се обърка от скритата нотка на враждебност в гласа на кардинала.

— Достатъчно ли?… Не разбирам.

— Ние изоставяме фасадата на „Сан Лоренцо“.

Микеланджело пребледня и си глътна езика.

Джулио продължи:

— Подът на Катедралата трябва да се настеле отново. Тъй като Катедралата и Гилдията на сукнарите са платили стойността на пътя, те имат право върху извадения от тебе мрамор.

Микеланджело се почувствува така, сякаш кардиналът бе прегазил проснатото му тяло с ботуши, покрити с тор.

— Да се настеле подът на Катедралата? С моя мрамор? С най-хубавия изваден досега мрамор за статуи! Защо ме унижавате по този начин?

Кардинал Джулио отговори с леден тон:

— Мраморът си е мрамор. Трябва да се използува за това, за което е нужен в момента. Тъкмо сега Катедралата има нужда от плочи за пода.

Микеланджело стисна юмруци, за да спре да трепери, и загледа прекрасния портрет на Лоренцо Великолепни и брат му Джулиано от Гоцоли върху стената на капелата.

— Има вече почти три години, откакто негово светейшество и ваше превъзходителство ми забранихте да вая гробницата на Ровере. През цялото това време не съм имал възможност да извая и една педя мрамор. От двете хиляди и триста дуката, които ми изпратихте, хиляда и осемстотин съм похарчил за мрамор, каменоломни и пътища. По нареждане на папата накарах да изпратят и мрамора за гробницата на Юлий тука, та да мога да го вая, докато работя фасадата на „Сан Лоренцо“. Да го изпратя сега в Рим, пътните ще ми излязат с петстотин дуката повече! Не смятам стойността на направения от мен дървен модел; не смятам трите години, които пропилях за тая работа; не смятам голямата обида, която ми нанесохте, като ме докарахте тука да свърша тая работа, а след това ми я отнехте; не смятам къщата си в Рим, зарязана от мен, където мрамор, мебели и започнати статуи са понесли повреди за още петстотин дуката. Няма да смятам всички тия неща въпреки страшната загуба за мене. Сега искам само едно нещо: да бъда свободен!

Кардинал Джулио внимателно изслуша Микеланджеловите оплаквания. Слабото му гладко лице помрачня.

— Светият отец ще се занимае с всичко това, когато му дойде времето. Можеш да си вървиш.

— Микеланджело се затътри по дългия коридор — краката му го носеха към онова, което е било някога кабинет на Лоренцо Великолепни. Той бутна вратата, влезе, впи поглед в стаята. И извика високо на отдавна отлетелия дух на Лоренцо:

— Аз съм съсипан!