Ървинг Стоун
Страдание и възторг (130)

5

За да предразположи Бачо Биджо, папа Павел отне от Микеланджело започнатата от него работа по възстановяване на моста „Санта Мария“. Биджо махна престарелите подпори от травертин, за да направи моста по-лек, и го облицова с цимент и речен чакъл. Когато минаваше на кон през моста с Вазари, Микеланджело каза:

— Джорджо, тоя мост се клати под нас. Хайде да пришпорим конете, че може да се събори, докато сме още на него.

Базари разпространи подигравката из Рим. Биджо презеленя от яд.

— Какво разбира Буонароти от мостове?

В началото на 1551 година Юлий III най-после издаде бреве, с което назначаваше Микеланджело за официален архитект на „Свети Петър“, но само след няколко месеца той трябваше да преустанови всякаква работа на строежа. Юлий пръскаше такива огромни средства за вилата си и пилееше толкова много за забавления, че беше изчерпал доходите, предвидени за „Свети Петър“.

Сега беше ред на Микеланджело да презеленее от яд. Той запита Томазо, когато двамата седяха наведени над чертожните си дъски:

— Как мога да отида при Юлий и да извикам: „Ваше светейшество, ненаситният ви глад за удоволствия ни разорява! Въздържайте се, та да можем да довършим «Свети Петър»!“

— Той ще заповяда да те хвърлят в тъмницата на „Сант Анджело“.

— Тогава ще мълча, колкото и да ми е мъчно.

Беше все още възбуден, когато се залови да вае „Свалянето от кръста“ по-късно през деня. В ръката на Христа попадна на корунд. Искри захвърчаха изпод длетото му. Разгневен, той нанесе няколко силни удара на ръката… и тя се раздроби и падна на пода. Микеланджело остави чука и длетото и излезе.

Той мина край сергиите на Траяновия пазар, които се чернееха като дупки в скала по целия път нагоре до храма на Марс. Разстроен от счупването на ръката, Микеланджело реши да започне отначало. Този път едно „Погребение“. Малко оттатък форума на Цезар влезе в една каменоделница и се натъкна на стар блок, който е бил част от корниз, — варовик с цвета на мрамор от областта на Палегрина. Въпреки че в камъка имаше дълбоки кухини, той нареди да му го изпратят в ателието и започна да рови в ума си за идея. В новия вариант няма да има Никодим; Христос ще представлява огромна глава, ръце и торс с подгънали се скъсени крака, смазани под собственото си бреме; от Мария, която отчаяно се мъчи да удържи тежестта на мъртвия си син, ще се виждат само главата и ръцете.

Отпуснал се и освежен, той се върна на Мачело деи Корви. Урбино го чакаше с тревожен вид.

— Господине, не ми се ще да ви създавам нови неприятности, но трябва да ви напусна.

Микеланджело беше толкова изненадан, че не знаеше какво да отговори.

— Да ме напуснеш ли?

— Спомняте ли си за момичето, което си бях избрал в Урбино преди десет години?…

Микеланджело поклати глава от изумление. Нима бяха минали вече десет години?

— Сега е на осемнадесет. Време е да се оженим.

— Но защо ще си отиваш? Доведи жена си тука, Урбино, ще ти наредим стая, ще купим мебели. Жена ти може да си има своя слугиня…

Урбино широко отвори очи.

— Сериозно ли говорите, господине? Защото аз съм вече четиридесетгодишен и трябва час по-скоро да имам деца!

— Това е твой дом. Аз съм твоето семейство. Твоите синове ще бъдат мои внуци.

— Той даде на Урбино две хиляди дуката в брой, за да се чувствува независим и една добавъчна сума, за да нареди стая за невестата си и да купи ново легло. След няколко дена Урбино се върна с жена си, Корнелия Колонели, мила девойка, която пое домакинството и го гледаше добре. Тя се отнасяше към Микеланджело с обич, каквато би дължала на свекър си. Подир девет месеца те нарекоха първия си син Микеланджело.

Той подкани племенника си във Флоренция да купи „хубава къща в града, която да струва от хиляда и петстотин до две хиляди дуката, в нашия квартал. Щом я намериш, ще ти пратя парите“. След като се настанеше в подходяща къща, Лионардо трябваше да си намери жена и да се заеме със сериозната задача да си народи синове.

Лионардо избра Касандра Ридолфи, далечна сродница на семейството, с което се беше сродила Контесина. Микеланджело толкова се зарадва, че изпрати на Касандра два пръстена — единия с брилянт, а другия с рубин. Касандра пък проводи на Микеланджело от своя страна осем чудесни ризи. Те нарекоха първородния си син Буонарото, по името на Лионардовия баща. Втория син нарекоха Микеланджело, но той умря много скоро и Микеланджело се наскърби.

За да възсъздаде Кампидолио, той се спря на древната римска сграда на службата за събиране данъка върху каменна сол, която преди няколкостотин години била превърната в подобно на крепост сенатско здание, и я преобразува в царствен официален дворец с лирични стълбища, издигащи се от двата края към централния вход. След това проектира два други двореца, еднакви на вид, за двете страни на площада, който от векове е бил пазар. Изравни този площад, настла го с цветни плочи и затърси в паметта си някакво безупречно произведение на изкуството за центъра на площада. Помисли си за „Лаокоон“, за Белведерския торс, за исполинската каменна глава на Август. Никое от тях не му се видя подходящо. После се сети за бронзовата конна статуя на император Марк Аврелий, която толкова векове беше стояла непокътната пред „Свети Йоан в Латеран“, толкова векове, защото християните бяха вярвали, че това е Константин, първият християнски император. Той я постави на такъв нисък пиедестал, щото великолепната, изглеждаща като жива статуя да бъде на едно равнище с очите на хората, които влизат и излизат от дворците от двете страни; можеше да се помисли, че Марк Аврелий току-що е слязъл по стъпалата на Сената и възседнал коня си, за да мине през Рим.

През март 1555 година Томазо, Вазари, Рафаело да Монтелупо, Аманати и Даниеле да Волтера му дадоха вечеря по случай осемдесетия му рожден ден. Стените на ателието бяха покрити с чертежи и проекти за още осемдесет години.

Подир две седмици папа Юлий умря, без да може да даде някоя и друга година от своя живот на приятеля си Микеланджело. За ужас на Микеланджело за папа бе избран кардинал Марчело Червини, предишният ръководител на строежа. Той прие името Марцелий II.

А това — доста спокойно разсъди Микеланджело — значеше край за него. Беше казал на кардинал Червини, че планът на „Свети Петър“ не му влиза в работата. В качеството му на папа сега той щеше много да му влиза в работата!

Микеланджело не губи време да оплаква съдбата си. Вместо това започна да приключва текущата си работа в Рим и да прави постъпки за прехвърляне на банковата си сметка и мраморните блокове във Флоренция. В къщата си оставяше Урбино, понеже жена му Корнелия беше пак бременна. Той изгори старите си чертежи за „Свети Петър“ и купола и вече се канеше да си стяга багажа, когато след триседмично властвуване папа Марцелий умря.

Микеланджело отиде на черква и възнесе благодарност към господа, че му е дал сили да не се радва за смъртта на Червини. След още три седмици реши, че може би е щяло да бъде по-добре, ако се беше върнал във Флоренция: кардинал Джовани Пиетро Карафа стана папа Павел IV.

Никой не беше съвсем наясно как е бил избран. Той беше крайно неприятен човек, буен по природа, деспотичен спрямо всички наоколо си. Като знаеше колко много го мразят, папа Павел IV каза:

— Не знам защо са ме направили папа и затова съм склонен да заключа, че не кардиналите, а бог избира папите.

Той обяви, че имал амбицията да затрие всички ереси в Италия и даде воля на всичките ужаси на испанската Инквизиция срещу жителите на Рим. В напомняща крепост сграда близо до Ватикана неговата Инквизиционна комисия измъчваше и без съд обричаше на смърт обвинени хора, затваряше ги в тъмници в подземията, изгаряше други на Кампо деи Фиори… а в същото време папата провъзгласяваше свой покварен племенник за кардинал и създаваше херцогства за други роднини. Микеланджело си мислеше, че ще представлява подходящо гориво за огньовете, които се палеха пред къщата на Лео Бальони, но не правеше опит да избяга. Папата не го закачаше… до деня на разплатата.

Папа Павел IV го прие в малка монашеска стаичка с белосани стени и оскъден брой неудобни мебели. Изражението му бе толкова строго, колкото и одеждите.

— Буонароти, аз уважавам творчеството ти. Обаче според изричната воля на Трентския събор еретичните фрески като твоята олтарна стена трябва да бъдат унищожени.

— … „Страшният съд“ ли?

Той стоеше пред дървения стол на папата и се чувствуваше, сякаш бе труп в стаята за мъртъвци на „Санто Спирито“ и някой дисектор беше току-що отворил черепа, извадил мозъка му и го изтървал на пода. Той не седна, а се свлече на крайчеца на една пейка и втренчи невиждащ поглед в белосаната стена отпреде си.

— Мнозина от висшите ни сановници смятат, че си извършил богохулство; това потвърждава и една статия, написана от Аретино от Венеция…

— Клеветник!

— … Той е приятел на Тициан, на Карл V, Бенвенуто Челини, покойния Франсоа I Французки, Якопо Сансовино… Ето един от преписите, които минават от ръка на ръка в Рим. Сигурен съм, че и Трентският събор се е занимал със статията.

Микеланджело взе листа хартия от папата и го зачете:

Възможно ли е да сте представили в свещения божи храм, над олтара на сина му, в най-великата капела на света, където кардинали, епископи и Христовият наместник с надлежния церемониален и свещен католишки ритуал се изповядват, размишляват и се прекланят пред тялото и кръвта на Христа… такава възвишена тема с ангели и светии без капчица приличие и лишени от всякаква небесна украса!

Микеланджело рязко вдигна глава.

— Ваше светейшество, тази нападка е писана, когато аз отказах да изпратя на Аретино някои от моите рисунки и картони! Това бе неговият начин да ми отмъсти…

— Почтени хора се възмущават от голотата на светците и мъчениците, на стотици мъже и жени без всякакво облекло…

— Те са тесногръди, светейши отче, и не разбират истинската природа на изкуството!

— Нима ще наречеш светейшия си отец тесногръд, Микеланджело? Нима ще кажеш, че той не разбира? Защото аз съм един от тях.

— В тази фреска няма нищо лошо. Никога още не е имало стена, пропита с повече любов към бога!

— Добре, няма да искам събарянето на стената. Просто ще я варосаме. Тогава ще можеш да нарисуваш нещо отгоре, някоя тема, която ще кара всички да се радват. Нещо просто и благочестиво, което можеш да направиш бързо.

Микеланджело беше твърде много сломен, за да се препира. Но не и Рим. Негови приятели, привърженици, старите му познати от двора, включително и редица кардинали, водени от Ерколе Гонзага, подеха кампания за спасяване на стената. Томазо всеки ден го осведомяваше за спечелените нови приятели: посланик от Франция, епископ от Венеция, благородно римско семейство.

И ето един безимен посредник предложи нещо, което Рим сметна за блестящ компромис. Даниеле да Волтера, учил живопис при Содома и архитектура при Перуци, а сега един от най-възторжените последователи на Микеланджело, дойде в ателието с пламнало лице.

— Маестро, „Страшният съд“ е спасен!

— Не мога да повярвам! Нима папата се е съгласил?

— … Няма да го унищожава. Той няма да бъде замазан с вар.

Микеланджело се отпусна в коженото си кресло запъхтян.

— Трябва да изляза и да благодаря лично на сетния човек, който ми е помогнал…

— Маестро — прекъсна го Даниеле, без да го гледа в очите, — ние трябваше да платим за това известна цена.

— Каква цена?

— … Ами за да умилостивим папата… Той се съгласи да не унищожава стената при условие, че ще закрием голотата на всички с дрехи.

— Дрехи ли? Искаш да кажеш… панталони?

— И поли за жените. Трябва да закрием всяка греховна част на тялото. Само няколко жени може да останат голи от кръста нагоре. Всички трябва да бъдат облечени от хълбоците до колената, особено ония, чиито задници гледат към капелата. Любимите му светци трябва да бъдат с роби, както и света Катерина; полата на Богородицата трябва да се направи по-плътна…

— Ако в по-ранните си години се бях посветил на правене серен кибрит, сега щях да страдам по-малко! — изруга Микеланджело.

Даниеле потрепери, сякаш го бяха ударили.

— Маестро, хайде да се помъчим да разсъждаваме разумно. Папата искаше да повика придворен художник… но аз го убедих да даде тая работа на мен. Аз ще осакатя стенописа колкото е възможно по-малко. Ако оставим някой чужд човек…

— „Адам и Ева съшиха смокинени листа и си направиха препасници“.

— Не ми се сърдете! Аз не съм член от Трентския събор.

— Ти си прав, Даниеле. Трябва да пожертвуваме тия съкровени части на тялото пред Инквизицията. Аз съм отдал живота си за изобразяване красотата на човека. Сега той се е превърнал пак в нещо срамно, за да бъде изгарян на нова клада на суетата. Знаеш ли какво значи това, Даниеле? Ние се връщаме към най-тъмните, най-невежествените столетия на миналото.

— Вижте какво, Микеланджело — каза примирително Даниеле, — аз мога да ги покрия с газ, късчета плат, които да съответствуват на вашите тонове на човешката плът. Ще употребя толкова тънък пласт боя, че следващият папа ще може да нареди да махнат всичките панталони и одежди, без да накърнят нещо под тях…

Микеланджело поклати глава.

— Върви тогава и ги загърни с мъртвешки савани.

— Имайте ми вяра! Аз ще надхитря папата по всички линии. Тая задача е тъй деликатна, че ще минат месеци и години, докато посмея да пристъпя към нея. — Даниеле бе прилежен работник, без всякаква оригиналност и тъй безкрайно бавен, че си беше спечелил славата на човек, който никога не завършва поръчка преди смъртта на клиента си. — Може би дотогава Карафа ще е умрял, Инквизицията разтурена…

Най-добрият начин да пропъди страха беше да грабне чука и длетото и да започне да вае. Наскоро беше купил една неправилна колона с издаден връх и дъно. Вместо да изравни блока, Микеланджело реши да използува тази чудновата форма, за да постигне профил във вид на полумесец. Той започна да грубира навътре центъра и се чудеше дали блокът може да му подскаже какво иска да създаде. Мраморът оставаше чужд, неподатлив, безмълвен. Твърде много бе да иска от суров материал, макар това да беше блестящ камък, сам по себе си да създаде произведение на изкуството, но предизвикателната неподатливост на тази колона будеше в него нови сили.

На осемдесет години бе също толкова необходимо да надделееш над живота, колкото и на тридесет и пет, само че това сега му се удаваше малко по-трудно.