Ървинг Стоун
Страдание и възторг (44)

5

Не можеше да рискува баща му пак да надуши мириса на смърт, затова взе да обикаля улиците, докато намери отворена пивница в работническия квартал. Пийна малко кианти. Издебна кръчмаря да се обърне и напръска с останалото вино ризата си.

Лодовико побесня, като усети миризмата на силното вино.

— Не стига, че скитосваш цяла нощ и бог знае какво вършиш и с какви разпуснати жени се събираш, ами сега се връщаш у дома, вмирисан на просташка кръчма. Какво те тегли по този лош път?

Единственият начин да спести главоболия на домашните си, беше да ги държи в неведение. По-добре беше баща му да смята, че го е ударил на гуляи; за такива гуляи Лодовико имаше доста добра представа от Джовансимоне, който често се прибираше с разкървавено лице и изпокъсани дрехи. Но Микеланджело продължаваше да се връща призори и след време всички в къщи се вдигнаха против него. Всеки си имаше собствена причина да се гневи. Лукреция — защото той не ядеше, чичо му Франческо — защото се боеше, че Микеланджело ще затъне в дългове, леля му Касандра — от морални съображения. Едничък Буонарото извика усмивка на устата на брат си.

— Знам, че не ходиш по гуляи и жени — каза той.

— Откъде знаеш?

— Много просто: откакто купи свещите, не си поискал от мене ни едно скудо. Без пари не се ловят жени във Флоренция.

Микеланджело разбра, че ще трябва да си намери някое място, където да почива през деня. Тополинови никога не биха му задавали въпроси, можеше да се установи там, но Сетиняно беше твърде далеч; той щеше да губи ценни часове да идва и да се прибира. Сутринта отиде в работилницата при Катедралата и възседна един стол пред масата за рисуване. Бепе се приближи до него и го поздрави с озадачено изражение на грозното си старо лице.

— Мой млади приятелю, заприличал си на смъртник. Какво става с тебе?

Микеланджело го изгледа остро. — Аз такова… работя, Бепе.

Бепе се захихика беззъбо.

— Ех, да бях по-млад, и аз свършвам такава работа! Само не се мъчи да вдигаш боздугана на Херкулес всяка нощ. Помни, че каквото оставяш в мадамите нощем, на заранта ще го търсиш — ще ти трябва за работата с мрамора.

Същата вечер попадна на първия грозен труп, който го накара да потрепери, като видя какво може да се случи с едно божие творение. Човекът беше около четиридесетгодишен, с едро тъмночервено лице, подпухнало към врата. Устата му беше отворена, устните — посинели, бялото на очите — пълно с червени петна. Между жълтите зъби се виждаше тъмночервен език, отекъл, изпълнил почти цялата уста.

Микеланджело докосна лицето му. На пипане бузите приличаха на сурово тесто. Сега беше време да се запознае с устройството на човешкото лице. Той взе по-малкия нож и направи разрез от косата до носа. Опита се да обели кожата от челото, но не успя — тя беше захваната здраво за костта. Тогава направи разрез над всяка вежда — отгоре до крайчеца на окото, обели кожата от окото навън, продължи към ухото и после надолу към скулите.

Това обезобразяване му подействува така ужасно, че той се отказа да работи повече върху лицето. Вдигна края на покрова и зави главата на човека, след което насочи вниманието си към бедрената кост и влакнестите мускули на едрото бедро.

След две вечери намери нов труп, разряза с лекота кожата на лицето и я обели с ножиците. Под тънкия пласт жълта мазнина откри червена мускулна тъкан, която вървеше без прекъсване от ухото, покрай устата до другото ухо. Сега за първи път му стана ясно как тези мускули движат лицето и то се смес, усмихва, плаче, тъжи.

Отдолу имаше друга, по-плътна тъкан, която се простираше от ъгъла на челюстта до основата на черепа. Той пъхна пръст под тази втора тъкан, натисна я и видя, че челюстта се задвижи. Опита няколко пъти, за да постигне движението при дъвчене, после затърси мускула, който движи клепачите. Трябваше да надникне и в очните кухини, та да разбере какво движи окото. Мъчейки се да вкара пръста си вътре, натисна прекалено силно. Очната ябълка се спука. По пръстите му потече бяла слуз и орбитата остана празна.

Той се отдръпна ужасен, отиде до белосаната стена и удари чело в нейната студенина; бореше се отчаяно с желанието да повърне. Когато си възвърна самообладанието, пристъпи пак към трупа, изряза тъканта около другото око, откри, че то е закрепено в дъното на кухината. Тогава пъхна пръста си над окото и като го позавъртя насам-натам, измъкна го. Заобръща го в ръце — мъчеше се да разбере как се движи то. Приближи свещта и надзърна в празната орбита. На дъното забеляза отвор, през който сиви меки жички минаваха към мозъка. Ясно, че трябваше да отвори черепа и да разкрие мозъка, за да разбере как вижда окото.

Свещта вече догаряше. Той отдели месото от носната кост и му стана ясно какво се бе случило със собствения му нос след удара на Ториджани.

Свещта припращя.

Къде да отиде? Излезе от манастира и се затътри по улиците. Тялото го болеше от умора, очите му лютяха, в стомаха и в душата му цареше бъркотия. Трябваше да избегне срещата с Лодовико, който сигурно щеше да го чака на стълбата и да се развика, че синът му ще отиде в затвора.

Микеланджело се домъкна до работилницата при Катедралата. Не беше никак трудно да хвърли торбата през портала и да се покатери. Белите мраморни блокове блестяха на лунната светлина с бяло сияние, а отломките около недовършените скулптури приличаха на сняг, чист и освежаващ. Прохладният въздух подействува на стомаха му. Микеланджело отиде при масата си, разчисти място под нея, просна се, зави се с голямо парче зебло и заспа.

Събуди се след няколко часа; слънцето беше изгряло. От площада долиташе гълчава — селяните редяха сергиите си. Той отиде на чешмата, уми се, после си купи закуска и се върна в работилницата.

Опита се да поодяла мрамора за статуята на Херкулес, като мислеше, че досегът със стоманените сечива ще му донесе радост. Но скоро ги остави, седна на стола и се залови да рисува: ръка, мускули и стави, челюст, сърце, глава. Когато Бепе пристигна и тръгна към него да му каже „добър ден“, Микеланджело закри с ръка листа пред себе си. Бепе се спря; но вече беше зърнал празната орбита и разтворения стомах. Той поклати мрачно глава, обърна се и се отдалечи.

За обед Микеланджело се прибра у дома, за да успокои разтревожения от отсъствието му Лодовико.

Нужни му бяха няколко дни да събере кураж и се върне в стаята за мъртвите, за да разбие един човешки череп. Озовал се веднъж в стаята, той заработи бързо с чук и длето, сечейки от носа назад. Тази работа му скъса нервите, защото главата мърдаше при всеки удар. Пък и не знаеше каква сила трябва да упражни, за да счупи костта, та не успя да отвори черепа. Тогава покри главата, обърна трупа и през останалата част от нощта изучава строежа на гръбначния стълб.

При следващия труп вече не направи грешката да реже черепа отпред назад, а го сряза околовръст, от лявото ухо по линията на косата, като отначало удари три-четири пъти силно с чука, за да пробие костта. Сега вече имаше достатъчно място и той вкара резеца под черепа и започна да реже. Потече жълто-бяло вещество; цепнатината ставаше все по-широка. След като изряза до половината костта, Микеланджело използува длетото като лост и я отпра. Черепът остана в ръцете му. Приличаше на сухо дърво. Младият скулптор бе така потресен, че едва не го изпусна на пода. Премести поглед от черепа в ръцете си към трупа. И се ужаси: без горната част на главата лицето имаше съвсем обезобразен вид.

Отново го обзе чувство за вина; но отворил вече черепа, той за първи път щеше да надзърне в човешкия мозък. За него, като художник, зад изражението се криеше нещо магическо; коя беше онази сила в мозъка, която даваше възможност на лицето да изразява чувства? Той поднесе свещта близо до главата и забеляза, че веществото вътре имаше жълто-бял цвят и червени и сини нишки на повърхността — артериите и вените, които вървяха по всички посоки. Направи му впечатление, че мозъкът е разделен по средата, точно по разделителната линия на самия череп. Мирис не се усещаше, но като го пипна, видя, че е влажен, много мек и гладък като кожата на риба без люспи.

Той намести черепа на мястото му и за да не изпадне, уви добре главата. Този път нито му беше зле, нито страдаше както през повечето други нощи; само гореше от нетърпение да разреже черепа на следващия труп и да отвори самия мозък.

При отварянето на втория череп го порази мисълта, че хората могат да бъдат толкова различни, когато мозъците им така си приличат на вид. Оттук той стигна до заключението, че в мозъка трябва да има някакво вещество, което е различно у всеки човек. Опипа с палец основата на черепа и разбра, че мозъкът стои свободно и е напълно отделен от костта. Тогава пъхна пръсти от двете страни и се опита да го извади цял. Но той не помръдна.

Там, където пръстите му се срещаха, множество жички придържаха мозъка към дъното на черепа. Той ги преряза и измъкна мозъка. Беше толкова мек и хлъзгав, че се изискваше голямо внимание само за да го държи. Микеланджело го гледаше с почуда и възхищение: от това сравнително малко по обем и леко вещество се раждаше цялото величие на човешкия род: изкуство, науки, философия, управление, всичко, до което човек се бе домогнал за добро и зло.

Сряза мозъка по разделителната линия — той се режеше като съвсем меко сирене, безшумно, без да се рони, без да мирише. Двете половини бяха еднакви съвършено еднакви. Където и да го срежеше, мозъкът се оказваше все същ, сив на цвят и малко жълтеникав. Той поотмести трупа, за да може да сложи мозъка на дъската, и с изненада видя, че сам по себе си мозъкът нямаше структура, защото бавно се разпадна.

Отворите в черепа бяха пълни със същите онези жички, които той трябваше да отреже, за да отдели мозъка. Като проследи тези нишки надолу към врата, догади се, че те са единствената връзка между мозъка и тялото. Предните отвори бяха между мозъка и очите; другите два отвора отговаряха на ушите. Той пъхна пръст в дупката долу в задната част на черепа, където беше връзката между мозъка и гръбнака.

Вече се беше изтощил, защото работеше пет часа, и се зарадва, че свещта догоря.

Седна на ръба на басейна на Пиаца Санто Спирито, наплиска лицето си със студена вода и се запита:

— Вманиачил ли съм се, та правя такива неща? Имам ли право да върша това в името на скулптурата? С какво ли ще изплащам тези скъпоценни знания?

Настъпи пролет, времето се стопли. Бепе му каза, че търсели скулптор за новия свод на преддверието на „Санто Спирито“: имало да се ваят капители и някои каменни декорации за свода и вратите. И през ум не му мина да търси ходатайството на игумен Бикиелини. Отиде право при отговорника за строежа на свода и помоли да му възложат работата. Отговорникът не искаше да я даде на ученик. Микеланджело му предложи да донесе „Мадоната с детето“ и „Кентаврите“, за да му докаже, че е годен за тази работа. Отговорникът се съгласи неохотно да ги види. Буджардини взе една от Гирландайовите каручки, докара я до къщата на Буонароти и помогна на Микеланджело да увият релефите и да ги свалят по стълбата. Подложиха им за по-сигурно слама и забутаха каручката по улиците, през Понте Санта Тринита до „Санто Спирито“.

Релефите не направиха впечатление на отговорника. Те и не бяха подходящи за неговата работа.

— Освен това аз вече наех двама мои хора — каза той.

— Скулптори ли? — изненада се Микеланджело.

— Че какви други?

— Как се казват?

— Джовани ди Бето и Симоне дел Каприна.

— Никога не съм ги чувал. Къде са учили?

— При един златар.

— Да не би да украсявате камъка със златни орнаменти?

— Те са работили каменоделство в Прато. Имат опит.

— А аз нямам, нали? След три години работа в Лоренцовата градина, под ръководството на Бертолдо.

— Не го вземай толкова навътре, момчето ми. Те са възрастни хора, издържат семейства. Но, разбира се, ако донесеш нареждане от Пиеро де Медичи… Той плаща за тази работа и щом си покровителствуван от Медичите…

Микеланджело и Буджардини откараха обратно релефите и ги пъхнаха пак под кревата.

Лодовико чакаше търпеливо синът му да се оправи.

Микеланджело продължаваше да се прибира в зори. Вече беше правил дисекция на колянната и глезенната става, на лакътя и китката, на бедрото и таза, на половите органи. Но отново и отново изучаваше устройството на мускулите, раменете и ръцете, бедрата и прасците.

— Заповядвам ти незабавно да се откажеш от този развратен живот! Денят е за работа, а нощта — за спане — притисна го веднъж Лодовико.

— Дай ми още малко време, татко.

Джовансимоне се радваше, че Микеланджело се е отдал на разпуснат живот. Флоренция се вълнуваше от последната шумна история: Пиеро беше потърсил съдействието на ръководството на доминиканците и бе наредил да заточат в Болоня Савонарола като „прекалено голям поддръжник на народа“. Но Джовансимоне си живееше както и досега.

— Защо не дойдеш с мен довечера? — попита той Микеланджело. — Отивам на едно място, дето и комар може да поиграе човек, и с жена да легне.

— Не, благодаря.

— Защо не? Толкова ли си добродетелен, че не щеш да излезеш с мен?

— Всеки със своите пороци, Джовансимоне.