Ървинг Стоун
Страдание и възторг (56)

2

Рано на другата сутрин Микеланджело отиде да види Балдасаре, който просто трябваше да върне двестате дуката на кардинал Риарио за детската фигура. Балдасаре се показа от дъното на пълния със скулптури двор близо до форума на Юлий Цезар. Беше мургав, шишкав човек с три гуши и огромно шкембе, което вървеше пред него. Микеланджело пристъпваше бавно в двора, защото тук имаше доста антични статуи, сложени на пиедестали.

— Аз съм Микеланджело Буонароти, скулптор от Флоренция.

Балдасаре изруга под носа си.

— Искам да ми върнете детската фигура, а аз ще ви върна тридесетте флорина, които ми изпратихте.

— Как ли не! — извика търговецът.

— Та вие ме измамихте. Вярно, имате право на комисионна. Но сте продали фигурата за двеста дуката и сте задържали сто и седемдесет.

— Напротив, вие и приятелят ви Пополано сте измамниците. Изпратихте ми фалшива антика. Можеше да загубя благоволението на кардинала.

Микеланджело излезе кипнал от двора и, кажи-речи, затича по Виа Санта. На едно място прекоси улицата и се спря да погледа Траяновата колона, докато се успокои. Тогава избухна в смях.

— Балдасаре е прав. Аз съм измамникът. Аз подправих фигурата.

В този миг някой извика зад него:

— Микеланджело Буонароти! Откога имате навика да си говорите на глас?

Той се обърна и видя един познат свой връстник, който работеше в Гилдията на сарафите, а беше работил известно време и при чичо му Франческо, когато на него му бе потръгнало. Във Флоренция двамата можеше да се познават от сто години и никога да не станат приятели, но тук веднага се обесиха на вратовете си.

— Балдучи! Какво търсиш в Рим?

— Работя в банката на Якопо Гали. Главен счетоводител съм. И най-тъпият флорентинец е по-умен от най-умния римлянин. Затова напредвам така бързо. Какво ще кажеш да обядваме заедно? Ще те заведа в една тосканска гостилница във Флорентинския квартал. Аз не мога да понасям тукашните яденета. Чакай само да вкусиш тортелини или пържола, ще помислиш, че отново си във Флоренция.

— Има време до обед. Ела с мен в Сикстинската капела, искам да видя стенописите на флорентинските художници.

Сикстинската капела, построена между 1473 и 1481 година, представляваше огромна постройка със сводообразен покрив, с прозорци, високи до тавана, а под тях — балкон с парапет. В дъното се намираше олтарът, отделен от кораба чрез мраморен олтарник от Мино да Фиезоле. Капелата би изглеждала зле оразмерена и лишена от изящество, ако не беше великолепният фриз от стенописи от двете й страни чак до олтара.

Микеланджело се приближи възбуден до Гирландайовите фрески, които помнеше от картоните в ателието: „Възкресяване“ и „Призоваването на Петър и Андрей“. Той отново се изпълни с възхищение към художническото майсторство на Гирландайо. После мина към „Тайната вечеря“ на Роселино, която не му се видя толкова крещяща, колкото я намираше Гирландайо; след това обърна омаян поглед към Ботичелиевата фреска „Мойсей пред димящата гора“ и към работите на умбрийските майстори Перуджино, Пинтурикио и Синьорели. Като обикаляше капелата, разбра, че под този нескопосан, неуравновесен покрив е събран най-хубавият букет от майстори в Италия. Микеланджело реши, че Перуджиновата творба „Христос дава ключовете на свети Петър“ отговаря на най-хубавите флорентински традиции — най-големия комплимент, който можеше да направи на някой художник. Той изрази учудването си пред Балдучи, че тази куха, прекалено тежка отгоре капела — такова нелепо и постно архитектурно произведение, каквото още не бе виждал — е могла да подбуди живописците към тъй богати творчески усилия.

Балдучи дори и не погледна стенописите.

— Да вървим в гостилницата, че умирам от глад. На масата Балдучи му каза, че Ториджани е в Рим.

— Но едва ли ще го видиш — додаде той. — Ториджани дружи с Борджиите, та флорентинците го отбягват. Прави щукатури за кулата на двореца на Борджиите, а също бюст на папата. Получава всички поръчки, които пожелае. Освен това смята да влезе във войската на Чезаре Борджия, която щяла да завладее Италия.

Същата вечер Балдучи го заведе в дома на Паоло Ручелаи, братовчед на Ручелаите от Флоренция и следователно далечен братовчед и на Микеланджело. Ручелаи живееше в района Понте, известен като „една малка, затворена в себе си Флоренция“. Тук, събрани около флорентинското консулство и тосканските банки, флорентинците живееха задружно и имаха собствени пазари, които докарваха тестени произведения, месо, зеленчуци, плодове и сладкиши от Тоскана. Бяха се снабдили с място за градеж на флорентинска черква и бяха купили малкото останали къщи на Виа Канале, тъй че римляни да не могат да живеят близо до тях. Омразата бе взаимна. Римляните казваха: „По-добре мъртвец в къщата, отколкото флорентинец на прага.“ А флорентинците разчитаха началните букви на римския Senatus Populus Que Romanus по следния начин: Sono Porci Questi Romani, сиреч свини са тия римляни.

Флорентинската част на Понте беше мястото, оградено от широкия завой на реката, в средата на който завой се намираше Флорентинският мост, водещ към Трастевере. Тук имаше хубави дворци, две улици със солидни къщи помежду с цветни и зеленчукови градини. Флорентинските банки бяха на Виа Канале, непосредствено до Камера Апостолика — официалната банка на Ватикана. В другия край на колонията, до моста Сант Анджело, се издигаха дворците на Паци и Алтовити. Край брега на реката имаше открито място, засадено с цветя и зеленчуци, което се превръщаше в блато при прииждането на Тибър, както бе станало миналата година.

При цялата неразбория и мръсотия на Рим благоденствуващите флорентинци метяха и миеха улиците си всеки ден призори, поправяха пътя, за да бъде гладък и равен, ремонтираха прилично къщите си, продаваха или даваха под наем жилища само на флорентинци. Онези, които изхвърляха боклук на улицата или простираха прането си на прозорците към улицата, се наказваха с глоби. Въоръжена стража пазеше квартала нощем; само в тази част на града човек можеше да бъде сигурен, че заран няма да се препъне в някой труп пред прага си.

В дома на Ручелаи го представиха на видните семейства от флорентинския квартал: Торнабуони, Строци, Паци, Алтовити, Брачи, Оливиери, Ранфредини и Кавалканти, до които носеше препоръчително писмо. Някои от флорентинците държаха банки, други търгуваха с коприна, сукно и скъпоценности, трети бяха вносители на пшеница, ювелири, корабопритежатели и корабостроители, които имаха цветущи пристанища при Рипа Гранде и Рипета, където от морето по Тибър излизаха лодки с луксозни стоки от Близкия Изток, с вина и дървено масло от Тоскана, мрамор от Карара, дървен материал отвъд Адриатика.

Неколцина от мъжете го попитаха кой е баща му. Когато той отвърна „Лодовико Буонароти-Симони“, те кимнаха глави с думите: „Известно ни е това име“, и го приеха безусловно между себе си.

Ручелаи бяха превърнали своята римска къща в чисто флорентинска — с вдълбана камина, облицована с пиетра серена, с познатите инкрустирани мебели, тъй обичани от неговите съграждани, и под на гостната в стил Лука делла Робиа. Той не каза на красивия и разговорлив Паоло, че майка му е от същия род. Ручелаите бяха скъсали роднинските си връзки с Буонаротите. Неговото честолюбие никога не би му позволило да се обади пръв.

Той изправи мраморната колона на греди, тъй че да може да се движи около нея. Разочарованието му, че кардиналът не му постави веднага определена задача, отстъпи място на мисълта, че ще е по-добре, ако сам реши какво иска да вае. В такъв случай нямаше да става нужда да пита покорно: „Ваше превъзходителство, какво ще обичате да направя от този мрамор?“

— Внимавай да не докосваш мрамора, докато кардинал Риарио не ти разреши да работиш — предупреди го Лео. — Той много държи на собствените си неща. — Нищо няма да му стане на мрамора, Лео, ако поотзема краищата и го чукна тук-таме за опит…

Почувствува се унижен, че го предупреждаваха като обикновен работник да не порази материала на господаря. И все пак трябваше да обещае, че няма да отдяла дори един кристал от мрамора.

— Имаш възможност да си оползотвориш времето — успокои го Лео. — В Рим има толкова хубави работи за разглеждане.

— Знам — отвърна Микеланджело. Защо да се мъчи да му обяснява, че изгаря от мраморна треска? — Може ли човек да си осигури голи модели в Рим? — промени той темата. — Във Флоренция това не се позволява.

— То е, защото ние, римляните, сме чисти и непорочни хора — отвърна дяволито Лео. — А вие флорентинците!… — Той се засмя, а Микеланджело се изчерви. — Причината, струва ми се, е в това, че ние никога не сме страдали от гръцката болест, а Флоренция се слави или по-скоро срами с нея. Нашите хора правят търговски сделки, сключват политически съюзи и бракове, а за развлечение и занимание рисуват голи тела.

— Можеш ли да ми намериш модели?

— Кажи само какви ти трябват.

— Всякакви: ниски, високи, мършави, дебели, млади и стари, тъмни и светли, работници и безделници, търговци.

Той направи нисък параван, за да се предпази поне малко от чужди погледи. На другата сутрин пристигна първият избраник на Лео — един едър бъчвар на средна възраст, който хвърли вмирисаните си ризи и сандали и започна равнодушно да застава във всяка поза, която му диктуваше Микеланджело. Всяка сутрин на разсъмване той отиваше в работилницата си и приготвяше хартия, креда, мастило, въглен, цветни моливи, без да знае пред каква нова задача ще се изправи при днешния модел. А моделите биваха най-различни: корсиканци, телохранители на папата, германски типографи, френски производители на парфюми и на ръкавици, тевтонски хлебари, испански книгопродавци, ломбардски дърводелци от Кампо Марцио, далматински корабостроители, гръцки имитатори, португалски куфарджии от Виа дей Баулари, златари от околностите на Сан Джорджо. Понякога те се случваха превъзходни фигури, които той рисуваше в пълен фас или отзад, в различни пози — както се обръщат, вдигат или тикат нещо, извиват се или се борят с редица работни сечива, тояги, камъни. В повечето случаи интерес представляваше не цялата фигура, а някое особено, възловото рамо, формата на черепа, някой железен жилест прасец, някой огромен гръден кош и тогава той рисуваше по цял ден само тази единствена част, гледана от най-различни ъгли и в различни положения.

Годините на учение излизаха наяве. Дисекциите, правени месеци наред, бяха привнесли в рисуването му достоверност и една вътрешна истинност, които изменяха облика на работата му. Дори на взискателния и прекалено изтънчен Лео му направи впечатление движещата сила на тези фигури.

— Всяка сутрин ти пристъпваш към новия модел, като че ти предстои вълнуващо приключение. Не ти ли омръзна да рисуваш непрекъснато едно и също: глава, ръце, торс, крака…

— Но, Лео, те никога не са едни и същи. Всяка ръка, крак, врат, бедро са винаги различни, винаги със свой собствен характер. Чуй ме, приятелю, всички форми, които съществуват в божията вселена, могат да се намерят в човешката фигура. Тялото и лицето на един човек говорят какво представлява той. Как тогава може да секне интересът ми към човешкото тяло?

На Бальони му беше забавна Микеланджеловата разпаленост. Той погледна снопа скици под мишницата му и поклати скептично глава.

— А какво ще кажеш за вътрешните качества? В Рим ние гледаме повече да скрием, нежели да разкриваме какво представляваме.

— Мерилото за скулптора е това: колко дълбоко може да проникне под външната обвивка. При всеки нов модел аз си казвам: „Какво представляваш ти в действителност, тъй както си застанал гол пред света?“

Лео се замисли за миг.

— Следователно за теб скулптурата е търсене.

Микеланджело се усмихна неловко.

— А нима това не се отнася за всички художници?

— Всеки човек вижда истината през своя собствена призма. При всяка нова фигура аз изпитвам чувството, което астрономът изпитва, щом открие някоя нова звезда: запълнила се е още една празнинка от вселената. Ако мога да нарисувам всички мъже на земята, може би ще успея да събера цялата истина за човека.

— В такъв случай — каза Лео — аз бих ти препоръчал да дойдеш с мен на баните. Тогава ще можеш да рисуваш по сто души наведнъж.

Той разведе Микеланджело да види руините на невероятно обширните и богато украсени бани на Каракала, Траян, Константин, Диоклециан и му разправи как първите римляни са използували баните като клубове и салони за срещи и са прекарвали в тях всеки следобед от своя живот.

— Ти си чувал израза, приписван на Цезар: „Дайте на народа хляб и зрелища.“ Но някои императори са считали за не по-малко важно да се даде на народа вода, като вярвали, че популярността им зависи от това доколко красиви ще направят обществените бани.

Сега баните се използуваха за печалби, та не бяха толкова разкошни, но въпреки това имаха няколко плувни басейна, потилни, отделения за масаж, дворове, където посетителите се забавляваха с клюките на деня, където обикаляха музиканти, фокусници и продавачи на храна, а по-младите играеха различни игри с топка.

Лео го познаваха добре в банята на Пиаца Скосакавали, която бе собственост на кардинал Риарио. След като направиха топла баня и поплуваха в хладния басейн, двамата седнаха на една пейка в дъното на помещението, където купчини мъже седяха или стояха прави, спореха, смееха се, разправяха си всеели историйки, а през това време Микеланджело композираше сцена след сцена, изпаднал в треска — така чудесни бяха отделните планове, криви и маси от фигури.

— Никога не съм виждал подобно нещо — възкликна той. — Във Флоренция обществените бани са за бедняците.

— Аз ще пусна дума, че си дошъл в Рим по покана на кардинала. Тогава ще имаш възможност да рисуваш, колкото ти душа иска.

През следващите седмици Лео заведе Микеланджело в баните към странноприемници, манастири, стари дворци, в банята на Виа дей Пастини, в Сант Анджело в Пескериа. Навсякъде Лео представяше Микеланджело, за да може после да идва сам; и при всяко ново осветление, цвят на стените, отражение на слънцето и водата върху телата художникът откриваше нови истини и нови начини да ги изрази с прости, смели линии.

Но Микеланджело не можа съвсем да свикне да рисува, докато самият той е гол.

— Веднъж флорентинец, винаги флорентинец — промърмори си той.

Един следобед Лео го попита:

— Искаш ли да рисуваш голи жени? В града има няколко смесени бани, собственост на проститутки, но със съвсем порядъчна клиентела.

— Женските форми не представляват интерес за мен.

— С една дума, ти направо се отказваш от половината тела в света?

— Горе-долу така е. — Двамата се засмяха. — Но аз намирам цялата красота и конструктивна сила в мъжката фигура. Вземи един мъж в каквото и да е действие — когато скача, бори се, мята копие, оре, — постави го в каквото и да е положение и ще видиш, че мускулите, разпределението на тежест и напрег имат своята симетрия. За мен жената може да бъде красива и вълнуваща само ако е съвършено неподвижна.

— Може би ти просто не си нагласявал жените в подходящи пози.

— Напротив, правил съм го — засмя се Микеланджело. — Но мисля, че са хубави само за любов, а не и за скулптура.