Ървинг Стоун
Страдание и възторг (105)

4

През пролетта умря Браманте. Папа Лъв нареди да му се устрои тържествено погребение, на което художници говориха за красотата на неговото „Темпието“, вътрешния двор на Белведере, двореца „Кастелези“. След това папа Лъв изпрати да повикат Джулиано да Сангало, любимия архитект на баща му. Сангало пристигна; върнаха му и бившия му дворец на Виа Александрина. Микеланджело се озова там само след няколко минути, за да прегърне стария си приятел.

— Пак се видяхме! — извика Сангало с блеснали от радост очи. — Аз издържах годините на немилост, ти — годините под свода на Сикстинската капела. — Той замълча, сви вежди. — Но аз намерих странно съобщение от папа Лъв. Пита ме дали ще имам нещо против да направя Рафаел свой помощник за „Свети Петър“. Нима Рафаел е архитект?

Микеланджело неволно трепна. Рафаел!

— Той ръководи поправките в „Свети Петър“ и човек може да го види на скелето по всяко време на денонощието.

— Но тоя, който трябва да поеме моята работа, си ти. В края на краищата аз съм почти на седемдесет години.

— Благодаря ти, скъпи, нека ти помага Рафаел. Това ми дава свобода да се занимавам с мрамора.

Папа Лъв взе големи заеми от флорентинските банкери Гади, Строци и Рикасоли за продължаването на „Свети Петър“. Сангало поднови строежа.

Микеланджело пускаше малцина посетители в ателието си: бившия гонфалониер Содерини и жена му Мона Арджентина, получили прошка от папа Лъв и разрешение да живеят в Рим; трима души, които бяха предложили първата му частна поръчка, след като Тадео Тадей беше поискал кръглия релеф на мадоната. Метело Вари дей Поркари, римлянин от древно потекло, и Бернардо Ченчо, предстоятел на „Свети Петър“, казаха:

— Бихме искали да ни направите едно „Възкресение Христово“. За черквата „Санта Мария сопра Минерва“.

— Много се радвам на молбата ви — заяви Микеланджело, — но трябва да ви кажа, че договорът ми с изпълнителите на завещанието на папа Юлий не ми позволява да приемам поръчки…

— Това ще е единична статуя, която ще ваете в свободното си време! — възкликна Марио Скапучи.

— „Възкресение Христова“? — Това хрумване заинтригува Микеланджело. — След разпятието? Как си представяте тая статуя?

— В естествена големина. Прегърнал кръст. В поза, която ще определите вие.

— Може ли да го пообмисля?

Отдавна вече му се струваше, че повечето „Разпятия“ са много несправедливи спрямо Исуса, като го изобразяват грохнал и съкрушен от тежестта на кръста. Никога нито за миг не беше вярвал това: неговият Христос беше силен мъж, който е носил кръста по пътя за Голгота, сякаш е бил маслинова клонка. Започна да рисува. Кръстът стана дребна играчка в прегръдката на Исуса. Понеже клиентите му бяха пренебрегнали традицията, като поискаха кръст след възкресението, защо и той да не се отдалечи от общоприетите представи? Вместо кръстът да смаже Христа, Исус ще стои възтържествувал. Когато защрихова първите груби скици, той загледа напрегнато рисунката си. Къде е виждал вече този Христос? После си спомни: това беше фигурата на един каменар, която бе нарисувал за Гирландайо през първата година на чиракуването си.

При все че сполучваше да живее мирно и тихо в Рим, семейството му във Флоренция препълваше чашата на търпението. Изтормозен от додяванията на Буонарото да му отвори негов собствен дюкян за сукно, Микеланджело изтегли хиляда дуката, получени по новия договор с Ровере, и помоли Балдучи да ги изпрати във Флоренция. Буонарото и Джовансимоне отвориха своя дюкян и веднага загазиха. Трябвал им още капитал. Не би ли могъл Микеланджело да им изпрати още хиляда? Скоро щял да започне да получава печалби от парите си… Междувременно Буонарото намерил момиче, за което с удоволствие би се оженил, пък и баща й обещал доста голяма зестра. Смята ли Микеланджело, че би трябвало да се ожени за нея?

Той изпрати на Буонарото двеста дуката, но Буонарото не потвърди получаването им. Какво е станало с тях? А щом вече става дума за това, какво е станало с парите, които Лодовико беше изтеглил от сметката на Микеланджело и беше обещал да върне? Какво става със сумите, депозирани от него в болницата „Санта Мария Нуова“? Защо „спедалинго“ се бави и не изплаща парите според нарежданията на Микеланджело? Какъв смисъл има да притежава човек пет стопанства, щом изполичарите го крадат пред очите му?

Жесток удар беше за него съобщението на Буонарото, че е умряла майка Тополино. Той остави работата си и отиде в „Сан Лоренцо ин Дамазо“ да прочете молитва за успокоението на душата й. Изпрати и пари на Буонарото с нареждане да отиде до черквата в Сетиняно и да заръча на свещеника да прочете литургия за нея там.

Микеланджело заключи вратите на ума си, както бе заключил вратите на градината. Да вае от мрамор беше единственото му удоволствие, то беше утеха. Колко рядко се разваляше хубав къс мрамор! Той харчеше дукатите, получени като аванс от Ровере, за наемане на допълнителни майстори каменоделци, бронзолеяри, дърводелци, които изпълваха двора му от зори до мръкване и правеха архитектурната основа и предната фасада, докато той неотстъпно довършваше рисунките на останалите скулптури и превръщаше сетинянските каменари, познаващи само пиетра серена, в мрамороделци, които биха могли да грубират десетина исполински блока така, че да може да пристъпи към ваянето на „Победите“.

Минаваха месеци. Чираците му носеха местните клюки. Леонардо да Винчи си навлякъл сериозни неприятности, понеже отделял толкова много време за опити с нови масла и лакове за запазване на картините, че не успявал да нарисува нищо по поръчката на Лъв. Папата се провикнал подигравателно пред свитата си:

— Леонардо никога нищо няма да направи, защото започва да мисли за края на работата, преди да мисли за началото.

Придворните разпространили шегата. Леонардо, като чул, че е станал предмет на насмешки, изоставил поръчката на Лъв. Папата се научил чрез доносници, че Леонардо правил дисекции в болницата „Санто Спирито“ и се заканил да го изпъди от Рим. Леонардо избягал от Белведере, за да продължи проучванията си в блатата, и се разболял от малария. Щом оздравял, открил, че неговият железар разрушил механическите му опити. Когато покровителят му Джулиано заминал начело на папските войски да прогони от Ломбардия нахлулите французи, Леонардо не могъл да остане повече в Рим. Къде да отиде? Може би във Франция. Бил канен там преди години…

Сангало също се разболя толкова тежко от камъни в жлъчката, че не можеше да върши никаква работа. Седмици наред беше прикован към леглото, очните му ябълки бяха станали жълти като горчица, силите го напускаха. Наложи се да го занесат обратно във Флоренция на носилка. Възвръщането му бе закъсняло твърде много.

Рафаел стана архитект на „Свети Петър“ и на Рим. Микеланджело получи бележка, с която Контесина го викаше да дойде веднага при нея. Той забърза към двореца; там го посрещна синът й Никола и го заведе горе в спалнята й. При все че времето беше топло, Контесина беше покрита с няколко юргана, бледото и лице лежеше изтощено на възглавницата, очите и бяха дълбоко хлътнали.

— Контесина, ти си болна!

Контесина го повика със знак при леглото си, потупа завивките, за да му покаже къде да седне. Той стисна ръката й, бяла и нежна, в своята ръка. Тя затвори очи. Когато отново ги отвори, сълзи бяха овлажнили топлите кафяви зеници.

— Микеланджело, спомням си първата ни среща. В градината със скулптурите. Аз попитах: „Защо работите тъй настървено? Не се ли изтощавате?“

— А аз отговорих: „Каменоделството не отнема силите, а ги възвръща.“

— Всички смятаха, че скоро ще умра, както майка ми и сестра ми… Ти ми даде сила, скъпи.

— Ти каза: „Когато съм до теб, чувствувам се здрава.“

— А ти отговори: „Когато съм до теб, чувствувам се смутен.“ — Тя се усмихна. — Джовани казваше, че го плашиш. Никога не си ме плашил мен. Аз виждах колко си нежен под външната обвивка.

Те се загледаха. Контесина пошепна:

— Никога не сме говорили за чувствата си.

Той леко прекара пръсти по бузата й.

— Аз те обичах, Контесина.

— И аз те обичах, Микеланджело. Винаги съм чувствувала присъствието ти на тоя свят.

Очите и светнаха за кратък миг.

— Синовете ми ще бъдат твои приятели…

Тя се закашля така, че разтърси леглото. Когато се извърна от него и поднесе кърпичка до устните си, той видя червено петно. Мислите му светкавично се върнаха към Якопо Гали. Виждаше Контесина за последен път.

Микеланджело зачака, преглъщайки солените непролени сълзи. Тя не пожела да се обърне пак към него.

— Сбогом, скъпа — пошепна той, обърна се тихо и напусна стаята.

Смъртта на Контесина дълбоко го потресе. Той се съсредоточи върху главата на „Мойсей“ в усилието да й придаде окончателно завършен вид: нагоре през брадата до напрегнатата пълна долна устна, с уста толкова изразителна, сякаш можеше всеки миг да проговори; към остро издадения нос, със страстен изблик на изражение на челото, със свити мускули около скулите и най-после към очите, дълбоко хлътнали в главата, създаващи тъмни сенки, контрастиращи на бликовете, които щеше да шлифова по костите и плътта на лицето.

След това се обърна към изтънчено чувствителните, измъчени фигури на двамата „Роби“, единия — противопоставящ се на смъртта, другия — неустоял пред нея, за да влее в тяхната плът собствената си скръб и болка от загубата. Беше знаял, че никога не биха могли да имат съвместен живот с Контесина. Но и винаги бе усещал присъствието й, което винаги го бе подхранвало и радвало.

Той остави чука и длетото, направи модели за бронзовия фриз, купи двадесет хиляди либри пиринч, извика още каменоделци от Сетиняно, ускори работата на работниците от Понтасиеве по дялането и украсяването на блоковете за градеж, изпрати поток от писма във Флоренция, за да намери познавач на мрамора, който би могъл да отиде в Карара и да му купи още блокове. Имаше всичко необходимо, за да може с непрекъснато усилие да завърши за още една година толкова важната предна стена, да постави „Мойсей“ и „Робите“ на местата им, да качи „Победите“ в нишите, да сложи бронзовия фриз над първия етаж. Щеше да работи като луд, но понеже причината щеше да е мраморът, това му се виждаше хубаво и естествено.

Папа Лъв беше твърдо решил да управлява без война, но това не значеше, че ще може да избегне непрекъснатите опити от страна на съседите да завладеят богатата страна, нито междуособните борби, от които бе изтъкана историята на градовете държави. Джулиано не успя да подчини французите в Ломбардия. Той се разболя при опита си да ги подчини и се премести в Бадията във Фиезоле, където, според слуховете, умирал също както Контесина… Урбинският херцог не само бе отказал да подпомогне папската армия, но и станал съюзник на французите. Папа Лъв лично се втурна на север, за да сключи с французите договор, който му даваше възможност да нападне Урбинския херцог.

Веднага след завръщането си в Рим той извика Микеланджело във Ватикана. Лъв се беше показал добър към семейството Буонароти през пребиванието си във Флоренция, като ги беше направил палатински графове — висока чест по пътя към благородничеството, — и беше им дарил правото да си присвоят герба на Медичите — шестте топки.

Лъв седеше с Джулио на една маса в библиотеката и разглеждаше с увеличителното си стъкло купчинка скъпоценни камъни и камеи, които беше донесъл от Флоренция. Пътуването, изглежда, му беше понесло, понеже беше загубил донякъде подпухналия си вид, и по бузите му, обикновено бели като тебешир, имаше руменина.

— Светейши отче, вие се показахте извънредно щедър спрямо семейството ми.

— Съвсем не — каза Лъв. — От колко много години си член на нашия дом.

— Аз съм ви признателен, ваше светейшество.

— Добре — рече Лъв и остави увеличителното стъкло. Джулио също доби съсредоточен вид. — Ние не искаме ти, скулпторът на Медичите, да си хабиш времето и да ваеш статуи за един Ровере.

— Ами договора! Аз съм длъжен…

Настъпи мълчание. Лъв и Джулио се спогледаха.

— Ние решихме да ти възложим поръчка за най-голямата художествена творба на нашия век! — възкликна папата. — Искаме да направиш фасада за семейната ни черква „Сан Лоренцо“… както си я бе представял баща ми… великолепна фасада…

Микеланджело стоеше, втренчил през прозореца невиждащ поглед в хаотично струпаните кафеникави покриви. Чуваше, че папата говори зад гърба му, но не можеше да различи думите. С усилие той се приближи пак до масата.

— А гробницата на папа Юлий, светейши отче! Вие си спомняте договора, който подписах само преди три години. Трябва да свърша уговореното, защото иначе Ровере ще ме преследват.

— Достатъчно сме се занимавали с Ровере! — Джулио се държеше рязко. — Урбинският херцог подписа договор да помага на французите против нас. Той е отчасти отговорен за загубата на Милано.

— Извинете. Не знаех…

— Сега го знаеш! — Острите черти на мургавия кардинал Джулио се смекчиха. — Един художник на Медичите трябва да служи на Медичите.

— И ще им служи — отговори Микеланджело, който също се поотпусна. — След две години гробницата ще бъде готова. Аз съм подредил всичко…

— Не! — Кръглото лице на Лъв се изчерви от гняв, рядка и страшна гледка. — Никакви две години за Ровере! Ще постъпиш на наша служба незабавно!

Папата се успокои.

— Виж какво, Микеланджело. Ние сме твои приятели. Ще те защитим пред Ровере, ще ти осигурим нов договор, който ще ти даде повече време и пари. Щом довършиш фасадата на „Сан Лоренцо“, можеш да се върнеш към мавзолея на Юлий…

— Светейши отче, живял съм с тая гробница десет дълги години. В ума ми е изваяна всяка подробност на нейните двадесет и пет статуи. Ние сме готови да изградим предната стена, да излеем бронзовите части, да поставим трите ми големи статуи… — Гласът му ставаше все по-висок, той вече крещеше: — Не бива да ме спирате! Това е решителен момент за мене! Аз имам обучени работници! Ако ми се наложи да уволня хората, да зарежа мраморните късове, пръснати и недовършени… Ваше светейшество, аз ви умолявам в името на обичта, която съм хранил към благородния ви баща, да не постъпвате така ужасно с мене…

Той се отпусна на едното си коляно пред папата, обори глава.

— Дайте ми време да довърша предвидената работа. Тогава ще мога да се преместя във Флоренция и да пристъпя към фасадата спокоен и щастлив. Аз ще създам великолепна фасада за „Сан Лоренцо“, но не бива да ми измъчвате ума и душата!…

Единственият отговор бе натегнатото мълчание, в което Лъв и Джулио, след цял живот близост, само с погледа на очите си споделяха каквото мислеха за този мъчен художник, склонил се пред тях.

— Микеланджело — рече папа Лъв и поклати глава, — ти все още вземаш всичко така… така… черногледо.

— Или не желаеш да създадеш фасада на „Сан Лоренцо“ за Медичите? — попита Джулиано.

— Искам, ваше превъзходителство. Но това е огромно начинание…

— Прав си! — провикна се Лъв. — Трябва веднага да заминеш за Карара, сам да избереш мрамора, да надзираваш лично рязането му. Аз ще наредя на Якопо Салвиати във Флоренция да ти изпрати хиляда флорина за заплащането на блоковете.

Микеланджело целуна пръстена на папата, напусна стаята и слезе по стъпалата на Ватиканския дворец със сълзи, стичащи се по лицето. Придворни, прелати, посланици, търговци, артисти, които се качваха на тълпи по стълбището, за да започнат всекидневното веселие, го гледаха с изумление. Той не схващаше, че го гледат, нито го беше грижа дали го гледат, или не.

Тази вечер, самотен, нещастен, се озова в квартала, където Балдучи някога бе ходил да търси проститутки. Насреща му идваше младо момиче, стройно, с опъната назад руса коса, за да изглежда челото му по-високо, облечено с полупрозрачна блуза, с тежък наниз мъниста на врата, с дълбока вдлъбнатина между гърдите. Той се стресна и за миг му се стори, че е доловил образа на Клариса. Това чувство бързо премина, защото чертите на момичето бяха ъгловати, движенията му груби; но дори и този мимолетен спомен за Клариса се оказа достатъчен, за да събуди у него желание.

— Добър вечер. Не искаш ли да дойдеш с мене?

— Не знам.

— Виждаш ми се тъжен.

— Тъжен съм. Можеш ли да излекуваш тая болка?

— Това ми е занаятът.

— Ще дойда.

— Няма да се разкайваш.

— Но той се разкая още след четиридесет и осем часа.

Балдучи изслуша описанието на признаците и възкликна:

— Хванал си френската болест. Защо не ми каза, че искаш момиче?

— Аз не знаех, че искам…

— Идиот! В Рим има епидемия. Чакай да повикам моя лекар.

— Аз сам се заразих, сам ще се излекувам.

— Не, без живачна мас и серни бани нищо няма да постигнеш. Както го разправяш, трябва да е лек случай, може би ще успееш да се излекуваш бързо.

— Трябва, Балдучи. В Карара не се живее леко.