Ървинг Стоун
Страдание и възторг (27)

4

Цветница се случи топъл пролетен ден. На мивката си Микеланджело намери три златни флорина, които, както обясни Бертолдо, щели да му бъдат оставяни всяка седмица от Лоренцовия секретар Пиеро да Бибиена. Той не можа да устои на изкушението да се похвали пред домашните си. Разпростря на леглото си нови дрехи — бяла блуза с бродирани гроздове и лозови листа, къса пелерина с качулка, която се пристягаше отпред с две сребърни токи, виненочервени чорапи. Усмихна се на себе си, като си представи каква физиономия ще направи Граначи, когато се срещнат на Пиаца Сан Марко, за да вървят заедно към къщи.

По пътя Микеланджело срещна Рустичи, който се втренчи в него и когато вече бяха достатъчно близо, го подигра:

— Аз съм прост и се обличам просто. — После добави по-злъчно: — Разпери си опашката!

— Коя опашка?

— Всички пауни имат пъстри опашки.

— О, престани, Рустичи — изплака той, — не мога ли да ги облека поне веднъж?

— Не мога ли да сложа тези накити поне веднъж? Не мога ли да пия от туй превъзходно вино поне веднъж? Да разиграя тез прислужници поне веднъж? Да пропилея няколко монети златни поне веднъж? Да спя с красивото момиче поне веднъж?…

— Всички плътски съблазни в един сонет. Наистина, Рустичи, чувствувам се, като че ли съм се облякъл за празненство. Но искам да направя впечатление у дома. — Върви си по пътя! — изръмжа Рустичи.

Ториджани се зададе с горделива походка; огненочервената му пелерина и оранжевите пера на черната кадифена шапка се развяваха.

— Искам да ти говоря насаме — каза той и стисна ръката му.

Микеланджело отговори на ръкостискането.

— Защо насаме? Ние нямаме тайни.

— Споделяли сме някои неща. Преди да отидеш в двореца и да станеш толкова важен.

Ясно беше какво се крие зад избухването на Ториджани. Микеланджело заговори меко, надявайки се да го успокои:

— Но и ти живееш в двореца, Ториджани, при това собствен.

— Да, и не е нужно да играя евтини номера: да махна зъба на един фавн, за да се наредя при Медичите.

— Ти май завиждаш.

— На кого? На един нетърпим самодоволник?

— Защо самодоволник? Каква е връзката?

— Защото изобщо не познаваш щастието и другарството.

— Никога не съм бил по-щастлив.

— Да, защото скицираш с въглен с мръсните си ръце.

— Но скицирам добре — възрази Микеланджело, отказвайки да приеме сериозно думите на Ториджани.

Лицето на Ториджани почервеня.

— Да не искаш да кажеш, че аз не скицирам добре?

— Защо винаги довеждаш спора до себе си? Ти не си центърът на вселената.

— За себе си — съм. А бях и за тебе, преди да се главозамаеш.

Микеланджело го гледаше объркан.

— Ти никога не си бил център на моята вселена.

— Значи, си ме мамил. Много отдалеч си започнал да се подмазваш, за да получиш поръчки.

Радостта помръкна върху лицето на Микеланджело. Той се обърна и побягна с все сила от градината надолу по улицата на ковачите на брони.

Дърводелецът и бакалинът, които се припичаха на слънце пред дюкяните си, свалиха почтително шапки; иначе новите му дрехи направиха на домашните му същото впечатление, каквото и на Рустичи. Баща му се почувствува обиден, сякаш тази изисканост беше някакъв упрек към него.

Микеланджело извади трите златни флорина от кесията на колана си и ги сложи на писалището на Лодовико. Баща му ги погледна, без да каже дума, но мащеха му, Лукреция, го целуна весело по двете бузи с искрящи от вълнение очи.

— Кажи ми сега! С какви сосове правят макароните?

Микеланджело, който искаше да я зарадва, си заблъска главата.

— Не мога да си спомня.

— Тогава кажи как готвят месото. Готвачите в двореца употребяват ли куркума? Как изглежда тяхната прочута камбала, приготвена с бананови кори и ядки от пиния?

— Прощавай, майко, не знам.

Тя поклати отчаяно глава.

— Не помниш ли какво си ял? Тогава сприятели се с готвачите. — И ми запиши рецептите им.

Сега вече цялото семейство се беше събрало в Лодовиковата стая, която бе едновременно и кабинет, и дневна. Баба му беше доволна, защото внукът й се срещаше с най-великите мъже на Флоренция. Брат му Джовансимоне се интересуваше от приемите. Леля му и чичо му се радваха на златните монети, които бе донесъл у дома. Буонарото искаше да знае какви са деловите му отношения: ще получава ли три златни флорина всяка седмица? Удържат ли му от заплатата за мрамора и материалите?

Баща му поиска тишина.

— Как се отнасят Медичите с тебе? Лоренцо?

— Добре.

— Пиеро?

— Той е груб; такъв си му е характерът.

— Джовани, бъдещият кардинал?

— Той се държи еднакво с всички. Сякаш винаги среща хората за първи път.

— Джулиано?

Микеланджело се усмихна.

— Всички в двореца го обичат.

Лодовико се замисли за миг, после отсече:

Отношението на Пиеро ще вземе връх: ти си един скромен работник в двореца. — Той погледна трите златни монети, които лъщяха на писалището. — Какви са тези пари? Подарък? Заплата?

— Ще получавам всяка седмица по три флорина.

— Какво ти казаха, като ти дадоха парите?

— Те бяха оставени на умивалника ми. Когато попитах Бертолдо, той ми обясни, че ще ми се отпускат всяка седмица.

Чичо му Франческо не можеше да сдържи радостта си.

— Чудесно! С този постоянен доход ще можем да наемем конюшня Микеланджело, и ти ще бъдеш съдружник, ще имаш дял в печалбите…

— Представете си — пропя леля му Касандра, изпълнена вече с уважение към него, — че благодарение на Микеланджело ние отново ще се върнем към търговията.

— Не! — извика Лодовико със зачервено лице. — Ние не сме бедните роднини.

Но Микеланджело получава тези пари като член от семейството на Медичите — отвърна младата му съпруга.

— Хм! — изсумтя Лодовико. — Какво го прави един Медичи? Трите златни монети ли?

— Това не е милостиня — възмути се Микеланджело. — Аз работя от зори до мрак.

— Приет ли си на работа, както му е редът? Подписал ли съм аз договор с гилдията? — Лодовико се обърна към брат си Франческо: — Подаръците са прищявка. Другата седмица може да не получи нищо.

Микеланджело вече мислеше, че баща му ще му хвърли парите в лицето. Пък той само бе искал да донесе у дома припечеленото като примерен син… и може би да се похвали мъничко. А Лодовико трябваше да работи месеци в митницата, за да спечели три златни флорина. Микеланджело разбра, че бе проявил нетактичност, защото в този момент баща му, обронил глава на гърди, каза:

— Помислете си какви милиони трябва да имат Медичите, щом могат да дават на един петнайсетгодишен ученик по три флорина седмично.

После, с бързо движение на ръката, той прибра парите в горното чекмедже на писалището си.

Лукреция използува този миг, за да ги повика на трапезата. След обеда семейството пак се събра в дневната. Лионардо, който не бе продумал при предишния разговор, се изправи пред Микеланджело и обяви с папски глас:

— Изкуството е порок.

— Изкуството — порок! — Микеланджело бе поразен от брат си. — Как… защо?

— Защото то значи да подтикваш страстите си, да се отдаваш на собствения си нагон към творчество, вместо да съзерцаваш великите божи творения.

— Но, Лионардо, нашите черкви са пълни с произведения на изкуството.

— Нас дяволът ни е отклонил от правия път. Черквата не е панаир. Народът трябва да се моли на колене в нея, а не да зяпа шарениите по стените.

— Следователно няма място за скулптори в твоя свят?

Лионардо сключи ръце и заби благочестив поглед в тавана.

— Моят свят е другият свят, където ние ще седим от дясната страна на бога.

Лодовико стана от мястото си и възкликна:

— А ето че аз имам по един фанатик от двете си страни.

Той излезе, за да си дремне следобед, последван от останалите. Само Мона Алесандра остана да седи тихичко в един ъгъл. Микеланджело също искаше да излезе; чувствуваше се уморен. Целият ден беше едно разочарование.

Ала Лионардо не го остави да си върви. Той премина във фронтална атака срещу Лоренцо и Платоновската академия, наричайки ги езичници, атеисти, врагове на Църквата, анархисти.

— Повярвай ми, Лионардо — подхвана успокоително Микеланджело, — не съм чул кощунствени и непочтителни думи поне за религията. Само срещу извращенията. Лоренцо е реформатор; той иска да пречисти църквата.

— Пречистване! Дума, която безбожниците употребяват, когато мислят за унищожение. Ударът срещу църквата е удар срещу християнството.

Съвсем побеснял, Лионардо обвини Лоренцо де Медичи в похотливост и разврат, каза, че излизал посред нощ от двореца и ходел с приятели по гуляи, прелъстявал млади жени.

— Не знам такова нещо — рече спокойно Микеланджело. — Но той все пак е вдовец. Няма ли право да се люби?

— Той си беше женкар и преди смъртта на жена му. Всеки знае това. Изнемощял е вече от похот.

Микеланджело се питаше как се бе добрал брат му до тези обвинения. Самият той не смяташе Лоренцо за светец; беше го чул веднъж да казва със смях на Ландино: „Аз не върша прегрешения, защото съм безнравствен, а защото някаква частица от моята природа обича удоволствията“; после си спомни как веднъж Лоренцо отговори на Фичино: „Не мога да съжалявам, че обичам удоволствията на плътта; защото любовта към живописта, скулптурата и литературата е също чувствена по характер.“ Струваше му се, че всичко това си е частна работа на този мъжествен и жизнен човек.

— Само един подлизурко като тебе не може да види, че Лоренцо е тиранин — продължи Лионардо.

Микеланджело си помисли: „Днес за втори път ме наричат подлизурко!“ Чувствуваше се все по-нещастен, струваше му се, че дрехите му са тесни и смешни.

— Той потъпка свободата на Флоренция! — извика Лионардо. Направи тъй, че хората станаха кротки, задоволяват се лесно. Дава им хляб и зрелища. И ако не сложи корона и не стане крал, то е само защото е прекалено хитър, той обича да действува прикрито, да контролира всеки ход на тосканците, които са сведени до пионки…

Преди да отговори, Мона Алесандра каза:

— Да, Лионардо, той ни укроти. Предварди ни от гражданска война! Години наред ние се избивахме един друг, семейство срещу семейство, квартал срещу квартал и кръв заливаше улиците. Сега сме сплотен народ. Само Медичите ни възпряха да не се държим за гушите.

Лионардо не отговори на баба си.

— Микеланджело, искам да разменя последна дума с теб.

Микеланджело се изправи срещу брат си, от когото го делеше само тежка махагонова маса. Той никога не бе могъл да разговаря с това особено момче или да се радва на някаква близост с него.

— Трябва да ти кажа сбогом — продължи Лионардо — Тази вечер напускам този дом и отивам при Джироламо Савонарола в „Сан Марко“.

— Значи, Савонарола е пристигнал? Лоренцо го е поканил. Аз бях в кабинета, когато Пико делла Мирандола предложи това и Лоренцо се съгласи да пише в Ломбардия.

— Лъжа, измислена от Медичите! Защо Лоренцо ще го вика, когато Савонарола смята да смаже Медичите? Напускам този дом тъй, както брат Савонарола е напуснал семейството си във Ферара: само с една риза на гърба. Завинаги. И ще се моля за теб на пода на килията си, докато не остане кожа на коленете ми и рукне кръв. Може би тази кръв ще изкупи твоите прегрешения.

Микеланджело разбра от трескавия поглед на Лионардо, че е безполезно да му отговаря. Той само поклати глава с престорено отчаяние и си помисли: „Баща ми беше прав. Как можа този практичен, здравомислещ, лихварски род — Буонароти, в който от двеста години насам с имало само нагаждачи, да излюпи двама фанатици в едно поколение?“

— Няма да сме много далеч един от друг — каза той тихо на Лионардо, — ще ни дели само площад Сан Марко. Наведеш ли се от прозореца на манастирската си килия, ще ме чуеш как дялам мрамор в градината.