Ървинг Стоун
Страдание и възторг (114)

3

Той рисуваше, моделираше и ваеше като човек, пуснат от затвора, за когото е останала една-единствена радост — свободата да проектира себе си в пространството. Времето беше неговата каменоделня: от нея щеше да извади чисто белите кристални години. Какво друго би могъл да изрови от скалистите планини на бъдещето? Пари? Те му се бяха изплъзнали. Слава? Тя го беше измамила. Работата беше възнаграждение сама по себе си; никакви други възнаграждения не съществуваха. Да създаде от бял мрамор повече прекрасни статуи, отколкото са били някога видени на земята или на небето, да изрази чрез тях световни истини — това бе платата, славата на художника. Всичко друго беше илюзия, дим, чезнещ в кръгозора.

Папа Климент му даде доживотна пенсия по петдесет дуката на месец, отреди му за работилница къща на площада срещу черквата „Сан Лоренцо“. Урбинският херцог и другите наследници на Ровере бяха убедени да оттеглят иска си от съда. Сега трябваше да направи гробница с една стена, за която беше вече изваял всичките фигури освен един папа и Богородица. Нужни му бяха цели двадесет години, за да стигне до практическото решение за гробницата на Юлий, което е било ясно на Якопо Гали от самото начало.

За сакристията направи договор със семейство Тополино да се занимае с дялането и иззиждането от пиетра серена на вратите и прозорците, коринтските колони и архитравите, които разделяха стените на капелата на три пояса: исполинските пиластри на долния пояс отстъпваха мястото си на нежните набраздени колони и тесни ниши на втория пояс и на люнетите и пандантивите на третия, които пък поддържаха купола. Това, което се мъчеше да постигне в своя купол, представляваше съчетание от създадената от човека форма на Катедралата и луковицообразната форма на окръжаващите го от всички страни зрели плодове. Този купол беше малко по-сплеснат, понеже трябваше да се издигне върху изградени вече стени, но Микеланджело с радост откри, че в архитектурата има не по-малко скулптура, отколкото в скулптурата — архитектура.

Започнаха да се сипят всякакви поръчки — от прозорци за дворци до една гробница за Болоня, вила за Мантуа, статуя на Андрея Дория за Генуа, фасада на дворец за Рим, „Богородица с архангел Михаил“ за Сан Миниато. Дори и папа Климент му предложи нова поръчка, този път за библиотека, в която да се приберат ръкописите и книгите на Медичите, която да се издигне над старата сакристия на „Сан Лоренцо“. Той начерта груби планове за библиотеката, като използува пак пиетра серена за декоративния ефект.

Новият му млад чирак беше Антонио Мини, племенник на приятеля му Джован Батиста Мини, момък с дълго лице и с очи и уста твърде кръгли за слабите му бузи, но с добре моделирана костна структура и спокойно отношение към живота. Беше честен и можеше да му доверява изработване на модели, копиране на чертежи, правене и поправяне на длета на ковашкото огнище — предан и прекрасен помощник, какъвто беше Ардженто, но със значително по-голяма дарба. Понеже сега Микеланджело имаше прислужница, мона Аньола, която се грижеше за домакинството в ателието на Виа Моца, романтичният Мини можеше безпрепятствено да прекарва свободните си часове на стъпалата пред Катедралата с градските младежи и да гледа момичетата, разхождащи се край Баптистерията, издокарани със затворени рокли с бухнали ръкави.

Джовани Спина, търговец и учен от благородния род хора като Якопо Гали, Алдовранди и Салвиати, бе назначен от папа Климент да се занимава с Микеланджело, сакристията и библиотеката на Медичите. Това беше висок и слаб човек с увиснали рамена, който зъзнеше дори и в меко време, с интелигентно лице и не особено големи, но много продълговати очи. Той се представи от вратата на ателието с думите:

— В Рим се запознах в папския двор със Себастиано. Той ме пусна в къщата ви на Мачело деи Корви да видя „Мойсей“ и двамата „Млади роби“. Винаги съм се прекланял пред творбите на Донатело. Вие сте като баща и син.

— Не. Дядо и внук. Аз бях наследник на Бертолдо, който пък е бил наследник на Донатело. Ние сме една непрекъсната тосканска династия.

Спина приглади косите си, които носеше сресани надолу над ушите.

— Когато папата няма средства във Флоренция, можете да разчитате на мен да ви ги намеря… отнякъде. — Той се приближи до четирите недовършени „Роби“, заобиколи ги, заразглежда ги оттук-оттам с удивление в широко отворените си продълговати очи. — Този „Атлас“, дето държи на раменете си горната част на блока, от който трябва да се появи неговата глава… да не иска да каже, че всеки човек, който има глава на раменете си, носи цялата тежест на света?

Те седнаха на работната маса и се заприказваха за Делла Куерча в Болоня, за „Лаокоон“ в Рим. Спина го попита:

— Ручелаи не ви признават за свой братовчед, нали?

— Отде знаете?

— Прегледах семейните записи. Ще дойдете ли на събранието ни в градините на техния дворец? Само ние сме останали от Платоновската академия. Сега в четвъртък Николо Макиавели ще чете първата глава от своята история на Флоренция, която му е била поръчана от Синьорията.

Вътре в незавършената сакристия той работеше върху блоковете на „Зората“, „Здрачът“, „Богородицата“ и „Младият Лоренцо“. В топлите есенни вечери седеше край отворените врати към двора и правеше глинени модели на „Речните божества“, олицетворяващи сълзите и страданието, за основите на статуите на младите Медичи. По-късно, уморен от ваяне и моделиране с глина, но без да му се спи, лежеше с широко отворени очи и слушаше камбаните на близките черкви да отброяват часовете на утринната зора. Виждаше пред себе си пикантното лице на Контесина чуваше тембъра на гласа й, а в същото време усещаше до него да лежи Клариса и ръцете му да се преплитат около нея, за да я притиснат по-близо; някак си, след толкова години без любов, двата образа се сливаха и превръщаха в един — въплъщение на самата любов. Чудеше се дали някога пак ще изпита любов в какъвто и да е вид и образ. Той стана, взе листове рисувателна хартия, покрити с щриховани етюди за „Зората“ и „Здрачът“ — ръце, бедра, гърди, крака, — и прекара остатъка от нощта в изливане на чувствата си в стихове:

Пещта на любовта

На камъка искрата е приятел верен:

замахът, който го ломи и очертава,

живее и гори, по-силен от забрава,

слял хора и неща, към вечността измерен.

 

Ако в пещта надмогне студ и пек безмерен,

той още по-голяма стойност получава

и връща се сред другите души тогава

от преизподнята — пречистен и уверен.

 

Така от мен изтръгнат, в себе си разтваря

ме огъня: на него ден и нощ горя

и стина пак, но тъй ще дишам, докогато

 

живея: в дим и прах отново ще изгарям,

нетленен, ще се увековеча в искра —

не от желязо изкован съм, а от злато.

Щом се развидели, остави листата, отиде при огледалото над умивалника и се зае да проучва своя лик, сякаш принадлежеше на някой характерен модел, нает да му позира. Цялата му физиономия като че ли се беше задълбочила: резките на плоското чело, очите, отдръпнали се от света под костеливи надочни дъги, носът, който сега изглеждаше още по-широк, устните, плътно стиснати, сякаш за да заключат думите и мислите. Очите бяха тъмнокехлибарени. Само косата му беше устояла на промените и останала свежа по цвят и естество и по младежки се къдреше на челото.

След като папа стана пак един Медичи, Бачо Бандинели получи поръчка да извае „Херкулес“ за входа на Синьорията, същия, който гонфалониерът Содерини беше предложил на Микеланджело преди горе-долу седемнадесет години. Като знаеше, че Микеланджело е ядосан, Мини тича по целия път до дома и се втурна в ателието с вик:

— Блокът за „Херкулес“ току-що пристигна… и потъна в Арно! Хората, които стояха на брега, казаха, че мраморът предпочел да се удави, отколкото да бъде ваян от Бандинели!

Микеланджело се изсмя от все сърце, грабна длетото и с един удар го прекара от кокалестото коляно на „Здрачът“ до слабината.

На другата сутрин един каноник от Рим му донесе вест от папа Климент:

— Буонароти, нали знаеш ъгъла на лоджията край градината на Медичите, срещу къщата, където живее Луиджи делла Стуфа? Папата пита дали би искал да вдигнеш там един „Колос“, висок осемдесет стъпки.

— Прекрасно хрумване! — саркастично отговори Микеланджело. — Само че може да заеме много голяма част от пътя. Защо да не го сложим на ъгъла, където е бръснарницата? Бихме могли да направим статуята куха и да дадем приземния етаж под наем на бръснаря. По този начин нямаше да се изгуби приходът от наема му.

Един четвъртък вечер той отиде в двореца на Ручелаи да чуе Макиавели да чете своята „Мандрагора“. Групата беше настроена ожесточено против папа Климент; те го наричаха „Мулето“, „Копелето“, „измета на Медичите“. Платоновската академия беше в центъра на заговора за възстановяване на републиката. Омразата им се подсилваше от това, че двамата незаконородени Медичи живееха в двореца и се подготвяха да поемат управлението на Флоренция.

— Това би било унижение над униженията за нас — забеляза Строци за сина на Климент: — да бъдем управлявани от мулето на едно муле!

Микеланджело чуваше разни истории как Климент подсилвал позициите на противниците на Медичите, като правел съдбоносни грешки в преценките си, също както ги беше правил Лъв. В непрекъснатите войни между околните народи той неизменно подкрепял не тези, които трябвало; армиите на неговите съюзници французи били разбити от Светия римски император, с когото Климент отказал да преговаря… макар че, което си беше вярно, Климент толкова често менеше симпатиите си, че нито Микеланджело, нито Европа можеха да следят интригите му. В Германия и Холандия хиляди католици се отказваха от религията си зарад реформацията, която папа Климент не желаеше да прокара вътре в църквата и която беше формулирана от деветдесет и петте тезиса на Мартин Лютер, заковани на вратата на черквата в замъка на Витенберг в 1517 година.

— Аз съм в много неудобно положение — каза Микеланджело на Спина, когато двамата седяха и вечеряха с печени гълъби, поднесени им от мона Аньола. — Копнея за връщането на републиката, а работя за Медичите. Цялата съдба на сакристията зависи от добрата воля на папа Климент. Ако се присъединя към движението за свалянето на Медичите, какво ще стане със скулптурите?

— Изкуството е най-висшият израз на свободата — отговори Джовани Спина. — Нека другите си трошат главите с политиката.

Микеланджело се заключи в сакристията, заби глава в мрамора.

Обаче кардинал Пасерини от Кортона управляваше Флоренция като самодържец. Той не беше флорентинец и не обичаше Флоренция; изглежда, такава обич не изпитваше и Климент, защото отхвърляше всички молби на Синьорията и на старите семейства да смени човека, когото флорентинците намираха за груб, алчен и който презираше изборните им съвети и ги обираше с непосилни данъци. Флорентинците чакаха само удобен миг, за да въстанат, да заграбят необходимото им оръжие и пак да изпъдят Медичите от града. Когато тридесет хиляди души войници от армията на Свещената римска империя, устремила се на юг, за да нахлуе в Рим и да накаже папа Климент, се насочиха срещу Болоня, след което смятаха да покорят Флоренция, градът единодушно въстана, хвърли се на пристъп срещу двореца на Медичите и поиска оръжие, за да се защити от грозящото го нашествие, с викове:

— Дайте пушки! Дайте пушки на народа!

Кортонският кардинал се появи на един от прозорците на горния етаж и им обеща оръжие. Но когато се научи, че папската армия, командувана от някогашния противник на Микеланджело, Урбинския херцог, се приближава към Флоренция, кардиналът пренебрегна обещанието си и побърза да излезе от града с двамата невръстни Медичи, за да посрещне херцога. Тогава Микеланджело се присъедини към Граначи и приятелите му в Палацо делла Синьория. Тълпата на площада крещеше:

— Свобода на народа!

Флорентинските войници, които стояха на стража пред Синьорията, не се и опитаха да попречат на един граждански комитет да влезе в правителствения дворец. В Голямата зала се състоя събрание. След това Николо Капони, чийто баща беше водил предишното движение за прогонването на Пиеро де Медичи, излезе на балкона и обяви.

— Флорентинската република е възстановена! Медичите са прогонени! Всички граждани трябва да се въоръжат и да се явят на Пиаца делла Синьория!

Кардинал Пасерини пристигна с хиляда конници на Урбинския херцог. Партията на Медичите им отвори портите. Комитетът се залости в палатата. Урбинските конници се хвърлиха срещу вратите с дългите си пики. От прозорците на двата етажа и от назъбения парапет над тях върху войниците на херцога се посипа всичко, което можеше да се сграбчи вътре в сградата: писалища, маси, столове, глинени съдове, бойни доспехи.

Тежка дървена пейка полетя надолу от парапета. Микеланджело видя, че се е насочила право срещу „Давид“.

— Пази се! — изкряска той, сякаш статуята можеше да се отдръпне.

Беше твърде късно. Пейката се сгромоляса. Лявата ръка, държаща прашката, се отчупи под лакътя.

Тълпата отстъпи. Войниците се обърнаха да видят какво е станало. Всяко движение от прозорците и парапета на Синьорията спря. Множеството се смълча. Той усети, че се движи към статуята. Тълпата се разтълпи с полугласни възклицания:

— Това е Микеланджело! Пуснете го да мине!

Той застана под „Давид“, загледан в замисленото, решително и красиво лице. Голиат не го беше и одраскал, ала гражданската война вътре във Флоренция насмалко не го унищожи съвсем. Микеланджело усещаше болка в ръката си, сякаш и тя е била ампутирана.

Джорджо Вазари, един от младите чираци на Микеланджело, и Чекино Роси изскочиха от навалицата, забързаха към „Давид“, вдигнаха трите мраморни отломки от ръката и изчезнаха в тясната странична улица.

В тишината на нощта някакви пръсти забарабаниха по вратата на Микеланджело. Той отвори и вътре влязоха Базари и Чекино. Те заговориха в един глас:

— Синьор Буонароти…

— … ние скрихме трите парчета…

— … в един сандък в къщата на Роси.

— Там са в безопасност.

Микеланджело се вгледа в двете светнали млади лица и си помисли:

„В безопасност ли?“ Какво можеше да бъде в безопасност в един свят, обзет от война и потънал в хаос?