Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Agony and the Ecstasy, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- analda (2016)
- Допълнително форматиране и корекция
- NomaD (2016)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2016)
Издание:
Ървинг Стоун
Страдание и възторг
Американска, II издание
Рецензент: Жечка Георгиева
Художник: Красимира Златанова
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Димитър Мирчев
Коректор: Тотка Вълевска
Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83
Формат 84×108/32
Печатни коли 56,50
Издателски коли 47,46
Условно издателски коли 50,08
Дадена за набор: юли 1983 г.
Подписана за печат: октомври 1983 г.
Излязла от печат: ноември 1983 г.
Цена 6,34 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1983
ДП „Димитър Благоев“ София
История
- — Добавяне
11
Той взе чист пчелен восък, който получаваха на пити, постави един съд на огъня от дървени въглища и натроши восъка на малки парчета. Когато восъкът изстина, омеси го на пръчки. На сутринта намаза шепите си с терпентин, за да размекне восъка. Тъй като щеше да вае орелеф, фигурите щяха да изпъкват силно върху мрамора.
Кръглоликият Буджардини, който вече ненавиждаше мрамороделството с не по-малка злоба от Граначи, започна да стои по цял ден при навеса и да помага на Микеланджело в подготвителната работа. Микеланджело го накара да накълца с тесла една дебела дъска, голяма колкото мраморния блок, който смяташе да използува за скулптурата, и да прокара по дълбеите тел за арматура. После, гледайки от скиците, той се залови да моделира восъчните фигури, като ги прикрепяше към арматурата и балансираше преплетените ръце, тела, крака, глави и камъни, тъй както щяха да изглеждат в дълбочина на мрамора. В двора на двореца намери мраморен блок, какъвто му трябваше. Буджардини му помогна да го пренесат под навеса и да го сложат на обли греди, за да не се очука по краищата. Само като стоеше и гледаше мрамора, Микеланджело усещаше прилив на огромна сила. Когато започна да чука, заработи с цялото си тяло, с широко разкрачени крака за устойчивост, влял цялата си сила в ръката с чука, за да постигне скулпторското равенство: силата, с която се одялва мраморът, трябва да е равна на одялания мрамор. Спомни си, че веднъж, чегъртайки един тиган с парче метал, беше усетил метала в зъбите си: сега усещаше мрамора в жилите си.
Желанието му беше да предаде своето „аз“ в пространството. Само затова искаше непременно да стане скулптор: да запълни празното пространство с великолепни статуи, статуи от благороден мрамор, изразяващи най-богати и най-дълбоки чувства. Мраморният блок имаше жили на дърво, които кървяха по посока на изгрева. Той определи точно изток и обърна блока в същото положение, в което бе лежал в своето планинско легло. Трябваше да сече срещу жилите, към север и юг, иначе мраморът щеше да се нацепи на пластове. Пое дълбоко дъх и вдигна чука и длетото, за първия пристъп.
Мраморен прах започна да покрива ръцете и лицето му, да прониква през дрехите му. Приятно му беше да усеща този прах, да чувствува неговия допир до лицето си — все едно, че докосваше мрамора, върху който работеше. Струваше му се, че се слива в едно с материала.
В събота вечер дворецът се опразваше. Пиеро и Алфонсина ходеха на гости у знатни флорентински семейства. Джовани и Джулио се събираха с приятели, Лоренцо се забавляваше със своята тайфа от буйни младежи, участвувайки — според мълвата — в пиянски и любовни оргии. Микеланджело никога не можа да разбере дали тези слухове са верни; но на следния ден Лоренцо биваше изнурен и безразличен. Подаграта, наследена от баща му, или го приковаваше на легло, или го караше да куцука с тежък бастун из двореца.
В такива вечери Микеланджело можеше да вечеря с Контесина и Джулиано в откритата лоджия на горния етаж на прохладен нощен въздух. Веднъж, когато ядяха студена диня и бъбреха на светлината на свещите, Контесина му каза, че е прочела бележките на Бокачо за кентаврите.
— О, аз отдавна се отказах от първоначалната идея за битката на кентаврите! — засмя се Микеланджело.
После извади от ризата си хартия, от кесията си — парче въглен и с бързи щрихи на въглена показа на Контесина каква цел преследва. Човек живее и умира от камъка. За да се загатне това единство на човека и мрамора, главите и хвърляните камъни ще бъдат неразличими. Всички двадесет мъже, жени и кентаври ще представляват едно цяло, всяка фигура — една страна от човешката разнообразна природа, и животинска, и хуманна, и мъжка, и женска, и всяка се мъчи да унищожи останалите страни. С още няколко бързи щрихи той им разкри какво ще се стреми да постигне в скулптурно отношение: три последователни плоскости, всяка в по-нисък релеф, но не по-малко жива, полуразкритите форми стоят свободно, всяка фигура излъчва своя собствена сила.
— Веднъж те чух да казваш, че във всяка скулптура трябва да има нещо, пред което човек да благоговее. Кое е това нещо в твоята битка?
— Най-висшето произведение на изкуството: мъжкото тяло, безкрайно в своята изразителност и красота.
Контесина погледна неволно тънките си крака, едва наболите си гърди, после срещна усмихната погледа му:
— Мога да те изнудвам за твоя езически култ към човешкото тяло. Платон би се съгласил с теб, но Савонарола ще те изгори като еретик.
— Не, Контесина. Аз се възхищавам от човека, но коленича пред бога, задето е успял да създаде човека.
Двамата се засмяха, почти опрели глави. Като видя, че Контесина отправи поглед към вратата и бързо дръпна глава, а по бузите й се появиха червени петна, Микеланджело се обърна и от позата на Лоренцо заключи, че той е стоял там доста време. Тяхната близост беше изпълнила стаята, наситила атмосферата. Микеланджело не си даваше сметка за това. Ала прекъсната в такъв миг, тази близост излъчваше сияние, което нито той, нито Контесина, нито Лоренцо не можеха да не почувствуват. Лоренцо стоеше мълчалив, със стиснати уста.
— Ние… разисквахме… Аз бях направил няколко скици…
Строгото изражение на Лоренцо се смекчи. Той пристъпи напред да види рисунките.
— Джулио ми казва, че се събирате. Вашето приятелство е хубаво. То не може да навреди нито на единия нито на другия. За художниците е важно да имат приятели. А и за Медичите.
Подир няколко вечери, при пълнолуние и въздух, наситен с безумни ухания, двамата седяха на един прозорец в библиотеката, гледащ към Виа Ларга и околните хълмове.
— При лунна светлина Флоренция е пълна с очарование — въздъхна Контесина. — Как ми се иска да я погледна отвисоко и да я видя цялата!
— Знам едно място! — възкликна той. — Точно отвъд реката. Оттам ти се струва, че ако протегнеш ръка, ще обгърнеш града.
— Може ли да отидем? Искам да кажа, още сега. Можем да се измъкнем един по един през задната градина; аз ще си сложа качулка.
Минаха по пътя, по който той всякога минаваше — свърнаха рязко към Понте але Грацие, прекосиха Арно и се накачиха до старинната крепост. Седнаха на каменния парапет. Струваше им се, че са повесили крака в сивите каменни води на града. Микеланджело посочи вилата на баща й във Фиезоле, Бадията точно под нея; стената с осем кули, пазеща града в подножието на Фиезолските хълмове: блестящата бяла група на Баптистерията, Катедралата и Кампанилата: златокаменната Синьория с високата кула; стегнатия овал на града, заключен между своите стени и реката; и до нея — огрения от луната дворец Пити, построен с камък от собствената кариера в парка Боболи току зад парапета.
Двамата седяха пораздалечени, милвани от луната, завладени от красотата на града и на хълмовете, които ги обгръщаха с такава обич, с каквато градските стени обгръщаха Флоренция. Пръстите им се доближиха неуверено по грубата повърхност на камъка, докоснаха се и се сключиха.
Последиците не закъсняха. Лоренцо, който от няколко дни правеше бани във Виньоне, прати да го повикат от градината. Беше седнал пред голямото писалище в канцеларията си, чиито стени бяха покрити с карта на Италия, карта на света, замъка Сфорца в Милано, по масите и полиците се виждаха колекции от каменни вази, изделия от слонова кост, томове на Данте и Петрарка в червена кожена подвързия, една библия, подвързана с пурпурно кадифе и украсена със сребърни орнаменти. До Лоренцо стоеше секретарят му — Сер Пиеро да Бибиена. Микеланджело разбра защо го бяха повикали, без да му казват.
— Нямаше нищо опасно, ваше превъзходителство. Тя беше непрекъснато с мен.
— Така и разбрах. Но как можа да си помислиш, че няма да ви забележат? Джулио я е видял да излиза от задната врата.
Снизан, Микеланджело отвърна:
— Неблагоразумна постъпка. — После вдигна очи от богатите орнаменти на персийския килим и възкликна: — Но там беше толкова красиво! Флоренция приличаше на каменна кариера с черкви и кули; изсечени от един-единствен пласт.
— Аз не се съмнявам в твоето поведение, Микеланджело. Но Сер Пиеро се съмнява дали то е било разумно. Знаеш, че Флоренция е злоезичен град.
— Никой няма да каже нищо лошо за едно малко момиче.
Лоренцо се вгледа за миг в лицето му.
— Вече не може да се каже, че Контесина е малко момиче. Тя е пораснала. Макар че досега не го съзнавах напълно. Това е всичко, Микеланджело; сега можеш да се върнеш на работа, знам, че изгаряш от нетърпение да твориш.
Микеланджело не се помръдна, при все че бяха го освободили.
— Не мога ли да сторя нещо, за да оправя нещата?
— Аз вече ги оправих. — Лоренцо стана от писалището си и хвана с две ръце разтрепераните рамене на момчето. — Няма защо да ти е мъчно. Не си имал лоши намерения. Преоблечи се за вечеря, че трябва да се срещнеш с един човек.
В това нещастно състояние Микеланджело най-малко би искал да вечеря с шестдесет гости; ала не бе време за непокорство. Той се наплиска хубаво, облече червеникавокафява копринена туника и се качи в гостната, където един прислужник го заведе до стола, който Лоренцо бе запазил за него — до мястото на Джанфранческо Алдовранди, човек от лична болонска фамилия. Лоренцо беше назначил Алдовранди за подеста на Флоренция за 1448 година. Микеланджело не можеше да си събере мислите. В главата и в стомаха му цареше бъркотия. Алдовранди насочи цялото си внимание към него.
— Негово превъзходителство има добрината да ми покаже вашите рисунки и релефа „Мадоната с младенеца“. Останах приятно изненадан.
— Благодаря ви.
— Не ви правя комплименти. Говоря тъй, защото самият аз имам слабост към скулптурата и съм израснал с великолепните творби на Якопо делла Куерча.
Микеланджело попита равнодушно кой е този делла Куерча.
— Ето, тъкмо затова помолих Лоренцо да поговоря с вас. Якопо делла Куерча не е известен във Флоренция, но все пак той е един от най-големите скулптори, които е раждала Италия. От камъка той прави драма, тъй както Донатело правеше поезия. Надявам се, че ще дойдете в Болоня и ще ми позволите да ви покажа творбите му. Те може да имат дълбоко влияние върху вас.
На Микеланджело му се щеше да отвърне, че най-много от всичко иска да избегне дълбоките влияния; и все пак Алдовранди щеше да се окаже пророк.
През следващите дни и Микеланджело дочу, че Пиеро и Алфонсина няколко пъти са протестирали, задето „на един прост гражданин се дава възможност да интимничи с една Медичи“; а Сер Пиеро да Бабиена бе изпратил до Лоренцо в баните сдържано, но недвусмислено писмо, в което казваше: „Ако не вземете някакво решение относно Контесина, може да съжалявате.“
Едва подир няколко вечери Микеланджело разбра какво бе имал пред вид Лоренцо, като каза, че е оправил нещата. Контесина бе изпратена да гостува във вилата на Ридолфи в провинцията.