Ървинг Стоун
Страдание и възторг (115)

4

Армията на Свещения римски император стигна Рим, проби стените. Шарената орда от наемници заля града и накара папа Климент да избяга по високия проход в крепостта Сант Анджело и да остане затворен в нея, докато немските, испанските и италианските войски разграбваха, рушеха и опожаряваха Рим, унищожаваха свещени произведения на изкуството, разбиваха олтари, мраморни статуи на Богородицата, пророците и светците, претопяваха бронзови фигури в топове, стъклописа зарад оловото, палеха огньове върху мраморните мозаични подове на Ватикана, вадеха очите на изписаните образи, измъкнаха една статуя на папа Климент на улицата и я раздробиха на парчета.

— Какво ли е станало с мойта „Пиета“? С тавана на Сикстинската капела? — вайкаше се Микеланджело. — Какво е станало с ателието ми? С „Мойсей“ и двата „Роба“? Сигурно лежат счупени на хиляди парчета!

Късно вечерта пристигна Спина. Беше участвувал в редица трескави събрания в двореца на Медичите, а след това в Синьорията. С изключение на една ядка от твърдоглави привърженици на Медичите всички флорентинци се бяха съгласили, че Медичите трябва да бъдат лишени от властта. Щом папа Климент е в плен, могат отново да провъзгласят републиката. Ще позволят на Иполито, Алесандро и Кортонския кардинал да си отидат с мир.

— И това — замислено довърши Спина — ще бъде краят на владичеството на Медичите за много дълго време.

Микеланджело позамълча.

— А новата сакристия?

Спина обори глава.

— Ще трябва да я… заключим…

— Медичите са моето наказание — изтръпнал възкликна Микеланджело. — Толкова години работя за Лъв и Климент, а какво мога да покажа насреща? Шест грубо издялани блока, полузавършена вътрешност на една капела… Щом Климент е в плен, Ровере отново ще се нахвърлят отгоре ми…

Той тежко се отпусна на работната си маса. Спина меко рече:

— Аз ще ви препоръчам като служител на републиката. Закрепи ли се веднъж нашето правителство, ще можем да убедим Синьорията, че капелата е за Лоренцо Великолепни, който е почитан от всички тосканци. Тогава ще получим разрешение да отключим вратите и да подновим работата.

Микеланджело закова с дъски вратите и прозорците на къщата срещу „Сан Лоренцо“ с всичките рисунки и глинени модели, завърна се на Виа Моца и изведнъж задълба в един блок, за да очертае „Победа’“, едно от първоначалните хрумвания за гробницата на Юлий. Тя изникна като класически гръцки младеж, добре сложен, макар и не толкова мускулест, както другите му изваяния. Работеше добре с ръцете, длетата се забиваха в податливия мрамор; но много скоро си даде сметка, че главата му изобщо не работи.

Победа ли? Над кого? Над какво? Ако не знае кой е победителят, как може да определи кой е победеният? Под краката на победителя извая, сразени и смачкани, лицето и главата на старец… на самия него? Както може би ще изглежда подир десет или двадесет години, с дълга бяла брада. Какво го е сразило? Старостта? Дали младежът беше победител, защото това е единственият период, през който човек може да си въобразява, че може да бъде победител? По лицето на сразения, притиснато под коляното на младежа, се четеше опит, дълбоко знание и горест. Това ли очаква опита и мъдростта? Дали винаги ги смачква и унищожава времето в облика на младостта?

Извън стените на ателието му тържествуваше Флорентинската република. Никола Капони бе избран за гонфалониер, да управлява, както бе управлявал Содерини. За своята защита градът държава възприе революционния план на Макиавели за гражданска милиция, обучена, въоръжена и екипирана да брани републиката против нашественици. Флоренция се управляваше не само от своята Синьория, но и от Съвета на осемдесетте, които представляваха старите семейства. Търговията вървеше, градът благоденствуваше, хората се радваха на спечелената отново свобода. Малцина се интересуваха от съдбата на папа Климент, все още пленник в Сант Анджело, защищаван от няколко привърженици, между които и Бенвенуто Челини, младия скулптор, отказал да стане чирак на Ториджани. Но папа Климент представляваше жизнен интерес за Микеланджело. Беше вложил четири години изпълнен с обич труд в сакристията. Имаше отчасти завършени блокове в заключената сега и запечатана капела, на бъдещето на която се беше посветил. Той следеше отблизо съдбата на Климент.

Опасност заплашваше папа Климент от две страни. Църквата се разпадаше на национални единици, властта се изплъзваше от Рим. Не беше само това, че лютераните се ширеха из цяла Средна Европа. Английският кардинал Уулси предложи съвет от свободни кардинали във Франция да установи ново управление на църквата. Италианските кардинали се събираха в Парма, за да уредят своя собствена йерархия. Френските кардинали назначаваха папски наместници. Немските и испанските войски на Карл, разквартирувани в Рим, все още продължаваха да грабят, рушат и да искат откуп, за да се махнат. Климент се опита от Сант Анджело да събере парите, видя се принуден да пожертвува заложници на неприятеля: Якопо Салвиати бе замъкнат по улиците до бесилото и малко остана да бъде обесен. Месеците минаваха, във всички страни се ширеха заговори за ново разпределение на властта, за нов папа, за съвет, за реформация.

В края на лято господне 1527 събитията взеха нова насока. Страшна чума помете войските на Свещения римски император. Немските войници мразеха Рим и отчаяно жадуваха да се завърнат у дома си. Френска армия нахлу в Италия, за да нападне Свещената римска империя. Климент се съгласи да плати на нашествениците триста хиляди дуката в срок от три месеца. Испанските войски бяха дръпнати от стените на Сант Анджело… и след седем месеца затворничество папа Климент избяга, предрешен като търговец, и се озова в Орвието.

Микеланджело не закъсня да получи известие от Климент. Дали Микеланджело още работи за него? Дали ще иска да продължи ваянето в новата сакристия? Ако да, папа Климент имал на ръка петстотин дуката, които щял да му изпрати по човек за покриване на най-необходимите разноски.

Микеланджело беше дълбоко трогнат: измъченият папа, без средства, съмишленици и перспектива да възвърне властта си, му беше изпратил думи, изпълнени с обич и неизменно доверие, каквито би изпратил на кой да е друг член от семейството.

— Не мога да приема парите на Джулио — каза Микеланджело на Спина, когато двамата се съвещаваха в ателието на Виа Моца, — но не бих ли могъл да вая понякога? Ако се промъквам незабелязан, нощем? Това няма да навреди на Флоренция.

— Търпение. След година-две… Съветът на осемдесетте се страхува от това, което Климент би могъл да направи. Те биха сметнали обстоятелството, че работите върху капелата, за предателски акт.

Когато времето се стопли, чумата връхлетя Флоренция. Хората се разболяваха от страшно главоболие, болки в гърба и крайниците, треска, повръщане и след три дни умираха. Ако паднеха на улицата, оставяха ги там; ако умираха в къщите си, близките им избягваха. Хиляди флорентинци загинаха. Градът се превърна в морга. Буонарото повика брат си в къщата на Виа Гибелина.

Микеланджело, страхувам се за Бартоломеа и децата. Не бих ли могъл да се преместя в къщата ни в Сетиняно? Там ще бъдем в безопасност.

— Разбира се. Вземете с вас и татко.

— Няма да отида — изръмжа Лодовико. — Когато човек преполови деветата десетица, има право да умре в собственото си легло.

Неизбежното чакаше Буонарото в Сетиняно, в стаята, където се беше родил. Докато Микеланджело стигна там, Буонарото вече бълнуваше в безсъзнание, езикът му беше подпухнал и покрит със суха жълтеникава корица. Джовансимоне беше отвел жената и децата на Буонарото от опасното място на предишния ден. Слугите и селяните бяха избягали.

Микеланджело дръпна стол до леглото на болния, като си мислеше колко много още си приличат. В очите на Буонарото блесна тревога, когато видя брат си.

— Микеланджело… не оставай… чумата… Микеланджело намокри напуканите му устни с влажна кърпа и полугласно отговори:

— Няма да те оставя. Ти си единственият от нашето семейство, който ме е обичал.

— Винаги съм те обичал… Но съм бил… бреме. Прости ми…

— Няма какво да прощавам, Буонарото. Да бях те държал винаги до себе си през всичките минали години, щях да бъда много по-добре.

Буонарото пряко сили уморено му се усмихна.

— Микеланджело… Винаги си бил… добър.

По залез Буонарото беше пред прага на смъртта. Микеланджело го обви с лявата си ръка, главата на брат му почиваше на неговите гърди. Буонарото дойде на себе си само веднъж и видя лицето на Микеланджело, наведено близко до неговото. Бръчките от болката се разпуснаха, смирението разля успокояващия си балсам. След няколко мига той беше мъртъв.

Микеланджело занесе брат си в едно одеяло на гробищата зад черквата. Нямаше ковчези, нямаше гробокопачи… Той изкопа гроб, свали Буонарото в дупката, повика свещеника, почака го да напръска Буонарото със светена вода и да го благослови, след това започна да рине пръст в гроба, запълни го.

Върна се на Виа Моца, изгори дрехите си в задния двор, изтърка се в дървеното си корито с вода, гореща, колкото можеше да я търпи. Не знаеше дали това помага против чумата, нито пък го беше много грижа. Дойдоха да му кажат, че Симоне, най-големият му племенник, също умрял от чума. Микеланджело си помисли:

„Може това да е било щастие за Буонарото?“

Ако се беше заразил, оставаха му само няколко часа да сложи в ред частните си работи. Той написа документ, с който връщаше на жената на Буонарото донесената от нея зестра: тя беше млада жена и зестрата щеше да й дотрябва, за да си намери втори съпруг. Разпореди се единадесетгодишната му племенница Чека да бъде изпратена в манастира „Болдроне“ и й осигури издръжката и образованието, като отреди за това производството на две от стопанствата си. Определи част от имуществото си за заплащане на образованието на племенниците му Лионардо и Буонаротино. Когато Граначи заблъска заключената врата, Микеланджело извика:

— Върви си! Аз съм бил в досег с чумави. Може да съм се заразил.

— Не ставай глупак. Ти си прекалено свадлив, за да умреш. Отвори! Аз имам бутилка вино, което ще пропъди злите духове.

— Граначи, върви си у дома и го изпий сам! Не искам да стана причина за твоята смърт. Ако останеш жив, може да нарисуваш още някоя хубава картина.

— Намерил с какво да ме блазни! — изсмя се Граначи. Е, ако си още жив утре, ела да довършиш твоята половинка от киантито.

Чумата попремина. Един по един хората се прибираха от околните планини. Дюкяните се отвориха отново. Синьорията се върна в града. Едно от първите и решения беше да поръча на Микеланджело Буонароти да извае „Херкулеса“, който Содерини му беше поръчал преди двадесет години, от блока, грубиран от Бандинели до пъпа на фигурата.

И пак се намеси папа Климент. Като се върна във Ватикана след сключване на договор със Свещения римски император, той беше отново подчинил на властта си отреклите се от него италиански, френски и английски кардинали, съставил беше войска от силите на Урбинския херцог, Колона и испанските отреди. Тази войска трябваше да потегли сега срещу независимата Флоренция, да затрие републиката, да накаже противниците на Медичите и отново да възстанови властта на семейството. Спина беше подценил папа Климент и Медичите. Микеланджело беше извикан да се яви пред Синьорията, където гонфалониерът Капони седеше на писалището на Содерини, заобиколен от своя Съвет на осемте.

— Понеже си скулптор, Буонароти — стремително заговори той, — ние смятаме, че можеш да бъдеш и строител на укрепления. Ние имаме нужда от непробиваеми стени. Понеже те са от камък, а ти си човек, който борави с камък…

Микеланджело с усилие преглътна. Сега ще се забърка и с едните, и с другите!

— Занимай се с южната страна на града. От север сме непревзимаеми. Докладвай ни час по-скоро.

Той разучи няколко мили от стената, която започваше на изток с черквата „Сан Миниато“ върху склона на хълма и се виеше в западна посока, преди да се върне към Арно. Нито стените, нито отбранителните кули бяха в добро състояние, нито пък от външната им страна имаше ровове, които да правят приближаването по-опасно за врага. Камъните се бяха разклатили, лошо опечените тухли се трошаха, необходими бяха повече кули за топове, трябваше да ги направят по-високи, за да разширят обсега. Главна опорна точка на отбранителната линия трябваше да бъде високата камбанария на „Сан Миниато“, откъдето защитниците можеха да държат под око по-голямата част от пространството, през което неприятелските войски щяха да се хвърлят напред.

Той се върна с доклада си при гонфалониера Капони и Синьорията и изложи пред тях броя на зидарите, тухларите, каруцарите и селяните, които щяха да му трябват, за да направи стените защитими. Гонфалониерът поривисто му викна:

— Няма да пипаш „Сан Миниато“! Няма нужда да се укрепява черква!

— Има нужда, ваше превъзходителство, тъй като, ако не я укрепим, неприятелят няма защо да руши стените. Той ще ни нападне във фланг тука, на изток от хълма Сан Миниато.

Позволиха му да докаже, че неговият план е най-добрият възможен. Той впрегна в работа всички: Граначи, кръжеца, зидарите от работилниците на Катедралата. Там, където по-рано беше обикалял да търси някоя фигура или лице, силна ръка или удължен, почернял от слънцето врат за статуя или картина, сега издирваше зидари, каменари от Майано и Прато, дърводелци, тухлари, техници, за да пресече пътя на войната. Работата напредваше с пълен размах, понеже имаше донесения, че папската войска настъпвала срещу Флоренция от няколко страни — страшна сила от обучени войници и оръжия. Микеланджело направи път нагоре от реката за своите работници и материали, започна бастионите си от първата кула пред портите на „Сан Миниато“ към Сан Джорджо и загради важния за отбраната хълм с високи стени от кирпич, направен от добре омесена пръст, разбъркана с лен или кълчища и говежди тор — стотина селяни работеха на групи и вдигаха стените със същата бързина, с която можеха да секат тухли. Каменарите ломяха, дялаха, оглаждаха, подсилваха слабите места, иззиждаха нови площи на по-уязвимите участъци.

Щом първата фаза на работата му бе завършена, Синьорията направи оглед. На другата сутрин, когато влезе в ъгловия кабинет, гледащ към Пиаца делла Синьория и плътно притисналите се един към друг покриви на Флоренция, той бе посрещнат с усмивки.

— Микеланджело, ти си избран в Деветорката на милицията като главен управител на укрепленията.

— Това е голяма чест, гонфалониере.

— И голяма отговорност. Искаме да направиш една инспекционна обиколка до Пиза и Ливорно, да се увериш, че отбранителните ни съоръжения откъм морето са сигурни.

За ваяне не можеше и да помисли. Нито можеше да извика: „Войната не е мой занаят!“ Бяха му възложили определена задача. Флоренция се беше обърнала към него в труден за нея момент. Никога не беше помислял, че може да стане командир, организатор, но сега откри, че създаването на сложни творби на изкуството го беше научило да съгласува всяка следваща подробност, за да постигне завършен резултат. Дори като че ли съжаляваше, че няма малко от изобретателността на Леонардо да Винчи по отношение на разни машини.

След завръщането си от Пиза и Ливорно той започна серия трапове, дълбоки като ровове, при което използуваше изкопаните пръст и камъни за верига от допълнителни препятствия. Следващият му ход беше да си осигури разрешение да събори всички сгради между защитните стени и полите на околните предпланини цяла миля на юг — пространство, през което папската армия ще трябва да се хвърля на пристъп. За събарянето на чифлиците и селските къщи милицията прибягна до стенобитни машини от тия, каквито са били използувани в древни времена. Селяните помагаха да се изравнят със земята домове, които семействата им са притежавали от стотици години. Богатите протестираха против рушенето на техните дворци и не без основание — признаваше Микеланджело, — защото това бяха такива прекрасни сгради. Малцина войници можеха да бъдат накарани да съборят няколкото малки черквици. Когато сам той отиде в трапезарията на „Сан Салви“ и видя „Тайната вечеря“ на Андреа дел Сарто, светнала в целия си блясък върху полусъборените стени, извика:

— Оставете я! Това е твърде велико творение на изкуството, за да бъде унищожено!

Рушенето бе току-що привършено, когато му съобщиха, че някой разбил ателието му на Виа Моца. Модели бяха разхвърляни по пода, листа с рисунки и скици бяха пръснати в невъобразимо безредие, много от тях липсваха, нямаше и четири восъчни модела. Микеланджело забеляза блясък от метал на пода. Той се наведе и вдигна някакво длето, попаднало сред куп хартия. Беше от този вид, каквито се употребяват в златарски работилници. Микеланджело отиде до дома на приятеля си Пилото, който добре познаваше местните златари.

— Познаваш ли това длето?

— Да. То е на Бандинели.

Скиците и восъчните модели му бяха върнати по много дискретен начин; Микеланджело нареди на Мини да се погрижи за охрана на ателието.

Синьорията го изпрати във Ферара да проучи новите укрепления на Ферарския херцог. Писмото, което носеше със себе си, гласеше:

„Изпращаме във Ферара нашия прославен Микеланджело Буонароти, който, както знаете, има редки способности, с известна цел, която ще Ви обясни устно. Нашето голямо желание е той да бъде посрещнат като човек, високо почитан от нас и ценен според заслугите му.“

Херцогът на Ферара, културен мъж от рода Есте и възторжен поклонник на живописта, скулптурата, поезията и театъра, настояваше да го задържи като гост в двореца. Микеланджело учтиво отказа, настани се в един хан и там изживя радостна и шумна среща с Ардженто, който доведе деветте си деца да целунат ръката на Микеланджело.

— Е, Ардженто, стана ли добър земеделец?

Ардженто направи гримаса.

— Не. Но каквото и да правя, земята си ражда разни неща. Най-много ми се раждат деца.

— А на мен все още ми се трупат само неприятности, Ардженто.

Когато Микеланджело поблагодари, че му показаха отбранителните съоръжения, херцогът на Ферара го помоли:

— Нарисувайте ми нещо. Това ще бъде моята награда.

Микеланджело се усмихна. — Щом свърши тая война.

Завърнал се във Флоренция, той узна, че генерал Малатеста от Перуджа е бил доведен и назначен за един от командуващите генерали. Малатеста веднага се противопостави срещу плана на Микеланджело да издигне такива каменни подпори така, както се беше научил във Ферара.

— Вие вече сте ни обременили с прекалено много стени! Махнете селяните си и оставете моите войници да отбраняват Флоренция!

Малатеста имаше вид на студен, неискрен човек.

Тази нощ Микеланджело обиколи основите на укрепленията си. Той се натъкна на осемте артилерийски оръдия, дадени на Малатеста да защищава стената на „Сан Миниато.“ Вместо да бъдат сложени вътре в укрепленията или на парапетите, те лежаха извън стените, без охрана.

Микеланджело събуди заспалия генерал.

— Как можете да излагате артилерията си по този начин? До вашето пристигане ние сме я пазили с цената на живота си. Може да я открадне или унищожи всеки, който се спъне в нея.

— Вие ли сте командир на флорентинската войска? — попита презеленелият Малатеста.

— Само на защитните стени.

— Тогава вървете да си правите кирпич с кравешки тор и не учете един войник как трябва да воюва.

На връщане в „Сан Миниато“ Микеланджело се сблъска с генерал Марио Орсини, който възкликна:

— Какво се е случило, приятелю? Лицето ви гори.

Микеланджело му разправи. Когато свърши, Орсини тъжно отговори:

— Трябва да знаете, че всички мъже в рода му са предатели. Ще дойде ден и той ще измени на Флоренция.

— Доложихте ли това на Синьорията?

— Аз съм наемен офицер като Малатеста, не съм флорентинец.

Сутринта Микеланджело почака в Голямата зала на Синьорията, докато го пуснат в кабинета на гонфалониера. Думите му не произведоха впечатление върху Синьорията.

— Престани да се занимаваш с нашите офицери. Ограничи се с новите си планове за стените. Те трябва да останат непробити.

— Няма да стане нужда да ги пробиват, щом ще ги пази Малатеста.

— Ти си преуморен. Почини си.

Той се върна при стените, продължи да работи под палещото септемврийско слънце, но не можеше да изхвърли Малатеста от ума си. Където и да отидеше, чуваше приказки против генерала: бил отстъпил Перуджа без битка; войниците му отказали да се бият с войските на папата при Арецо; когато войските стигнели Флоренция, Малатеста щял да предаде града…

В ума си той се връщаше многократно в Синьорията с искането да бъде махнат Малатеста — виждаше труда си по изграждането на непристъпни стени отишъл на вятъра, понеже Малатеста отваряше портите за папската армия. Но дали действително протестираше пред гонфалониера Капони?… Не протестираше ли пред папа Юлий… за стените на „Свети Петър“, вдигани от Браманте… които бяха направени от слаб цимент и щяха да се съборят?… Малатеста ли го попита: „Вие ли сте командир на флорентинската армия?“ Не беше ли папа Юлий, който каза: „Ти архитект ли си?“

Той започна да се вълнува. Представяше си папските войски да разгромяват Флоренция, както е бил разгромен Рим — да грабят, да плячкосват, да съсипват произведенията на изкуството. Без да може да спи, да яде или да се съсредоточава при ръководене на каменарите, той започна да дочува откъслеци от изречения, които го убедиха, че Малатеста е направил с офицерите на тая южна стена заговор против Флоренция.

Прекара шест денонощия без почивка и без храна, неспособен да надвие страховете си. Една нощ му заговори някакъв глас. Той рязко се завъртя на парапета:

— Кой сте вие?

— Приятел.

— Какво искате?

— Да ви спася живота.

— Заплашва ли го опасност?

— Най-лошата.

— Папската армия?

— Малатеста.

— Какво ще ми направи?

— Ще нареди да ви убият.

— Защо?

— За разкриване на заговора му.

— Никой не ми вярва.

— Трупът ви ще бъде намерен в основите на бастиона.

— Аз мога да се защитя.

— Не и в тая мъгла.

— Какво трябва да направя?

— Да бягате.

— Това е предателство.

— По-добре, отколкото да умрете.

— Кога трябва да тръгна?

— Сега.

— Аз нося отговорност тука.

— Нямате нито миг време.

— Как мога да обясня?

— Бързайте!

— Моето ръководство… стените…

— Бързайте! Бързайте!

Той слезе от парапета, мина през Арно, върна се по околен път на Виа Моца. От гъстата мъгла изникваха полуочертани сенки, подобни на грубирани мраморни блокове. Той заповяда на Мини да сложи дрехи и пари в дисагите. Двамата с Мини се качиха на конете. Пред Пратската порта ги спряха. Един от стражарите извика:

— Това е Микеланджело, от Деветорката на милицията. Пуснете го.

Микеланджело се насочи към Болоня, Ферара, Венеция, Франция… към безопасността.

След седем седмици се върна унизен и в немилост.

Синьорията му наложи глоба и го махна от Съвета за три години. Но понеже папските войски, тридесет хиляди души на брой, бяха спрели на стан по хълмовете отвъд южните защитни стени, изпратиха го пак на командното му място. Трябваше да благодари на Граначи за отлагането на наказанието: когато Синьорията го беше обявила извън закона заедно с други бегълци, Граначи осигури временно смекчение на присъдата му и изпрати Бастиано, който помагаше на Микеланджело да поправят стените, да го догони.

— Трябва да призная, че Синьорията прояви снизхождение — сурово се произнесе Граначи, — като имаме пред вид, че ти се върна цели пет седмици след Закона за изключване на бунтовниците. Можеше да изгубиш цялото си имущество в Тоскана, а и главата си, както синът на Фичино загуби живота си заради думите, че Медичите като че ли имали по-голямо право да управляват от всеки друг, ако се вземе под внимание какво са направили за града. Няма да е зле да си занесеш горе на „Сан Миниато“ одеяло и храна, достатъчна за цяла година обсада…

— Не се тревожи, Граначи, надали бих повторил такава глупост.

— Какво те прихвана?

— Чух гласове.

— Чии?

— Собствения си глас.

— Граначи се засмя.

— Помогнаха ми слуховете за това, как си бил приет в двора на Венеция, за предложението на дожа да проектираш мост през Риалто и за усилията на френския посланик да осигури отиването ти във френския царски двор. Синьорията сметна, че си идиот, какъвто си наистина, но и велик художник, какъвто си всъщност. Не им се харесваше перспективата да се установиш във Венеция или Париж. Бъди благодарен на своята звезда, че умееш да дълбаеш мрамор, иначе можеше никога вече да не живееш край Катедралата.

Микеланджело погледна от височината на третия етаж през прозореца в кабинета на Граначи натам, където великолепният, покрит с червени керемиди купол на Брунелески се открояваше с цялото си величие на фона на бурното вечерно небе.

— Най-съвършената архитектурна форма в света е небесният свод — замислено рече той, — а знаеш ли, че куполът на Брунелески не е по-малко красив!