Ървинг Стоун
Страдание и възторг (116)

5

Той занесе вещите си в кулата на „Сан Маниато“ и загледа през разсеяната светлина на пълнолунието стотиците вражески шатри, издигнали островърхите си конуси на една миля разстояние, отвъд разчистеното от него пространство по хълмовете, което образуваше полукръг около защитната му линия.

В зори го събуди артилерийски огън. Както беше очаквал, нападението бе съсредоточено срещу кулата на „Сан Миниато“. Ако успееха да я съборят, войските на папата щяха да нахлуят в града. Сто и петдесет артилерийски оръдия не спираха да гърмят. Цели участъци от тухли и камък се рушеха от избухващите топовни ядра. Нападението трая два часа. Когато свърши, Микеланджело излезе през един тунел и се изправи в основите на камбанарията, за да огледа щетите.

Той повика доброволци измежду тези, които умееха да боравят с камък и цимент. Бастиано ръководеше работата вътре, а Микеланджело изведе една група навън и пред очите на папските войски намести падналите и разбитите камъни в стените. По една или друга причина, непонятна за него — може би защото не знаеха колко големи щети са причинили, — вражеските отреди не напуснаха стана. Той нареди на коларите си да докарат пясък от Арно и торби с цимент, изпрати хора да съберат зидарите и каменоделците и по здрач започна възстановяването на кулата. Те работиха цяла нощ; но за втвърдяването на цимента беше нужно време. Ако неприятелската артилерия откриеше огън прекалено рано, защитните му съоръжения щяха да бъдат изравнени със земята. Той вдигна очи към камбанарията с назъбения корниз, четири стъпки по-широк от самата кула. Ако се намереше начин да се провиси нещо от тези парапети, нещо, което би могло да умъртви силата на удара от железните и каменни топовни ядра, преди да се блъснат в самата кула…

Микеланджело слезе надолу по хълма, мина през Понте Векио, накара стражите да събудят новия гонфалониер Франческо Кардучи, обясни му хрумването си, получи писмена заповед и един отряд милиция. С първите лъчи на зората те вече тропаха по вратите на дюкяните за вълна, на складовете и митническите магазини, където държаха вълна, подлежаща на облагане с данъци. След това претърсиха целия град за дюшеклък — и дюкяните, и частните домове, сетне реквизираха каруци за превозване на материалите. Той работеше бързо. Докато слънцето се вдигна, десетки от най-здравите калъфи за дюшеци бяха натъпкани и провисени с въжета пред стените на кулата.

Когато военачалниците на папата научиха какво става и откриха огън по камбанарията, беше твърде късно. Топовните им ядра се удряха в дебелите плънки, които, макар и да се поддаваха пред напора, трябваше да се люшнат четири стъпки назад, преди да стигнат мокрите каменни стени. Дюшеците служеха като щитове за току-що циментираните блокове на Микеланджело. Топовните ядра падаха долу в рова, без да причинят някаква вреда. Неприятелят продължи стрелбата до пладне и най-после се отказа.

Успехът на остроумните вълнени буфери му спечели прошка. Той се върна в ателието си и за първи път от месеци насам спа спокойно цяла нощ.

Заваляха силни дъждове. Едната миля разчистени полета между неговите стени и неприятеля се превърна в блато. Сега не можеше да има нападение. Микеланджело започна да рисува с темпера „Леда и лебедът“ за Ферарския херцог. Макар и да се прекланяше пред физическата красота, изкуството му е било винаги проникнато от плътска чистота. Сега изведнъж се впусна в несдържано сластолюбие. Той изобрази Леда като прелъстително красива жена, излегната на ложе с лебеда, свил се между краката й, обхванал с извивката на дългата си шия едната и гръд и с човка на устните й. Доставяше му удоволствие да изобразява похотливото предание.

Времето продължаваше да е влажно и облачно. Микеланджело прекарваше дните по парапетите, вечер издебваше удобен случай да се вмъкне в сакристията и да вае на свещ. Капелата беше студена и пълна със сенки, но той не беше сам. Статуите бяха негови интимни приятели — „Зората“. „Здрачът“, „Богородицата“, — защото, макар и да не се бяха напълно родили, те живееха в мрамора, мислеха, разказваха му за света, също както той говореше на тях и чрез тях за изкуството като продължител на човешкото съществуване, като вечна приемственост, която свързва в едно бъдещето и миналото, като средство за побеждаване на смъртта, защото, докато е живо изкуството, не загива и човекът.

Напролет войната се поднови, но никоя от битките освен тази срещу гладната смърт не се разигра във Флоренция. Възстановен на длъжността си в Деветорката на милицията, Микеланджело получаваше доклади всяка вечер. С превземането на малките крепости по Арно папската армия беше прекъснала подвоза на припаси откъм морето. Испански войски пристигнаха от юг и германски от север, за да попълнят силите на папа Климент.

Храната много намаля. Първо изчезна месото, сетне зехтинът, зеленчуците, брашното, виното. Гладът носеше жертвите си. Микеланджело даваше дневната си дажба на Лодовико, за да запази живота на баща си. Жителите започнаха да ядат градските магарета, кучета, котки. Летният зной нажежаваше камъните, запасите вода не достигаха. Арно пресъхна, отново се развилня чумата. Хората се задушаваха, падаха и вече не ставаха. До средата на юли в града бяха умрели пет хиляди души.

Флоренция имаше само една възможност да се запази — чрез героичния си генерал Франческо Феручи, чиято армия се намираше в околностите на Пиза. За него бе изработен план да нападне през Лука и Пистоя и да вдигне обсадата. Последните шестнадесет хиляди боеспособни мъже в стените на града се причестиха и дадоха обет да се нахвърлят срещу неприятелските станове от двете страни на града, докато генерал Феручи ги удари откъм запад.

Генерал Малатеста измени на републиката. Той отказа да помогне на Феручи, който се биеше здравата и се намираше пред прага на победата, когато Малатеста се съюзи с папските генерали, Феручи бе победен и убит.

Флоренция капитулира. Отредите на Малатеста отвориха портите. Представители на папа Климент влязоха в града, за да поемат управлението от името на Медичите. Флоренция се съгласи да наброи осемдесет хиляди дуката като закъсняла плата на папските войски. Тези членове на правителството, които можаха, избягаха; другите бяха обесени на Барджело или хвърлени в затвора „Стинке“. Всички членове на Деветорката на милицията бяха осъдени на смърт.

— По-добре ще е да се махнеш от града още тая нощ — настояваше пред Микеланджело Буджардини. — Папата ще бъде безмилостен. Ти изгради защитните съоръжения против него.

— Не мога пак да бягам — уморено отговори Микеланджело.

— Скрий се в тавана на моята къща — предложи Граначи.

— Не искам да излагам на опасност семейството ти.

— Като официален архитект аз имам ключове от Катедралата. Мога да ти дам убежище там! — възкликна Бачо д’Аньоло.

Микеланджело се замисли.

— Зная една кула оттатък Арно. Никой няма да се усъмни в нея. Ще се подслоня там, докато се махне Малатеста с отрядите си.

Той се сбогува с приятелите си, отиде по задни улички до Арно, прекоси реката и тихомълком се вмъкна в камбанарията на „Сан Никола“, след като почука на съседната къща, която принадлежеше на каменоделци, синове на стария Бепе от работилницата при Катедралата, за да им се обади, че се укрива. Сетне заключи вратата на кулата подире си, качи се по виещата се дървена стълба и прекара остатъка от нощта, загледал през хълмовете опустелия неприятелски стан. По изгрев той още стоеше облегнат на каменните стени и без да вижда, гледаше пространството, което беше изравнил, за да защити града държава.

Вглъбил се в себе си и в миналото, струваше му се, че вижда и собствените си петдесет и пет години така опустошени, и при това без всякаква полза, както тази миля изравнена земя пред него. Направи си равносметка за годините, откакто папа Лъв го накара да изостави работата върху гробницата на Юлий. Какво можеше да покаже за тия четиринадесет години? Един „Възкръснал Христос“, за който Себастиано бе сълзливо съобщил от Рим, че бил повреден от някакъв некадърен чирак, който премахнал ажура между краката и стъпалата и по най-идиотски начин съвсем олизал лицето при полирането. Една „Победа“, която днес още повече, отколкото в деня на завършването й, му изглеждаше сбъркана. Четири „Великана“, които все още се гърчеха в блоковете си на Виа Моца. Един „Мойсей“ и два „Млади роба“ в Рим, в къща, ограбена от нашественическата войска.

Нищо. Нищо завършено, нищо сглобено, цялостно, предадено. И еднорък, осакатен „Давид“, който стоеше като олицетворение на сразената република.

Не само градове търпяха обсада и разгром. Човек също можеше да бъде обсаден.

Лоренцо беше казал, че силите на разрушението се ширят навред, превземат всичко и всички в своя обсег. Само това беше познавал от дните на Савонарола: стълкновения. Може би баща му и чичо му Франческо са били прави, като са се мъчили да му набият малко ум в главата. Кого беше обогатил или ощастливил? Цял живот се беше разкъсвал на късчета, търпял нетърпимостта на собствения си нрав в стремежа да създаде прекрасни ваяния, изпълнени със съдържание статуи. Беше обикнал ваятелското изкуство от самото си рождение. Беше искал само да го съживи, да го освежи, да го изведе до по-нови, по-велики замисли. Дали беше искал прекалено много? За себе си и за времето си?

Толкова отдавна приятелят му Якопо Гали беше казал на кардинал Грослей от Сен Дени:

— Микеланджело ще ви направи най-прекрасната статуя, каквато може да се види в Рим днес, по-хубава от която не ще може да направи никой майстор на нашето време.

И ето го сега — лишил се сам от свобода затворник, свил се в старовремска камбанария, без да смее да слезе от страх да не го обесят на Барджело, както на младини беше виждал да бесят толкова много хора. Колко безславен край за чистия ярък огън, горял в гърдите му!

Между полунощните удари на камбаната и първи петли той се поразходи край горните блата на Арно и когато се върна, видя, че са му оставили храна, вода и новини, написани набързо от Мини. Гонфалониерът Кардучи бил обезглавен в двора на Барджело. Джиролами, който го беше наследил като гонфалониер, бил откаран в Пиза и отровен. Фра Бенедето, свещеник, взел страната на републиката, бил отведен в Рим, за да умре от гладна смърт в „Сан Анджело“. Всички, които избягали, били обявени вън от закона, а имотите им конфискувани.

Флоренция знаеше къде се крие той, но дремещата омраза към папа Климент, неговите генерали и войски беше така дълбока, че не само нямаше никаква опасност някой да го издаде, но беше станал и герой.

Лодовико, когото Микеланджело беше изпратил в Пиза с двамата синове на Буонарото през най-лошия стадий на обсадата, се върна без Буонаротино. Момчето беше умряло в Пиза.

Един ден към средата на ноември той чу някой да го вика по име с висок и ясен глас. Микеланджело погледна надолу от камбанарията и видя Джовани Спина, загърнат с огромно кожено палто, сложил ръце на устата като фуния, да вика нагоре:

— Микеланджело, слезте!

Той се втурна надолу през три стъпала, махна резето на вратата и видя, че дългите тесни очи на Спина блестят от радост.

Папата ви е помилвал! Изпратил е дума по игумена Фирджовани, че ако ви намерят, трябва да се отнесат към вас добре, да ви възвърнат пенсията; къщата до „Сан Лоренцо“…

— Защо?

— Светият отец иска да продължите работата в сакристията.

Докато Микеланджело прибираше нещата си, Спина огледа кулата.

— Тука може да замръзне човек. С какво сте се сгрявали?

— С негодувание — каза Микеланджело. — Най-доброто гориво, което познавам. Никога не прегаря.

Вървейки по улиците, огрян от късното есенно слънце, той плъзгаше пръсти по направените от пиетра серена блокове на къщите; бавно топлината им премина в него. Дишането му се ускори при мисълта, че ще се върне в капелата.

Ателието му на Виа Моца беше основно претършувано от папските войски, които го бяха търсили: те не бяха забравили дори комина и чекмеджетата. Нищо не беше откраднато. В капелата бяха махнали скелето — вероятно с него са се отоплявали духовниците на „Сан Лоренцо“, — никой от мраморите му не беше пипан. След три години война можеше да се залови отново за работа. Три години!… Застанал сред алегоричните си статуи, той почувствува, че времето е също сечиво: едно голямо произведение на изкуството изисква месеци, години, докато емоционалните му съставки приемат твърда форма. Времето е мая. Много характерни черти на „Денят“ и „Здрачът“, на „Мадоната“, които му се бяха изплъзвали преди, сега изглеждаха ясни, формата им беше узряла, разрешаването им достигнато. Едно произведение на изкуството означава растеж от частното към световното. На едно произведение на изкуството времето помага да добие значение за вечни времена.

След лека вечеря с Лодовико той се върна в ателието на Виа Моца. Мини беше излязъл. Микеланджело запали маслен светилник, обиколи ателието, допирайки се до познатите мебели. Хубаво беше да си е пак у дома, сред малкото си притежания: „Битката на кентаврите“ и „Мадоната до стълбите“, закачени на задната стена; четиримата недовършени „Роби“, все още застанали лице с лице в интимен кръг насред ателието. Той извади папките си с рисунки, запрелиства ги кое с одобрение, кое с рязък замах на късото си перо, нанасящо поправка. После обърна един рисувателен лист и написа с дълбоко вълнение:

Една голяма милост също ни убива;

ако кръвта ни стине вече без копнеж,

не смазва ни така жестокия грабеж,

като развръзката нечакано щастлива.

 

Изящното изкуство овладява всеки,

ако със тайната му бог го е създал,

ако в упорството остане дълголетен.

 

И ако зрящ за тайнствените му пътеки

родил съм се в света, от гняв разкъсван цял,

вий огъня, че му принадлежа, винете.

Бачо Валори, новият управител на Флоренция, назначен от папа Климент, изпрати да го повикат в двореца на Медичите. Микеланджело се позачуди — Валори беше помагал в 1512 година да изпъдят от Флоренция Содерини. Но Валори любезно се усмихваше иззад писалището, от което Лоренцо Великолепни бе ръководил съдбините на Флоренция.

— Буонароти, ти ми трябваш.

— Винаги е добре, когато трябваш на хората, синьоре.

— Искам да ми направиш проект за къща. Та да мога веднага да започна строежа! А освен това и някоя от великолепните ти мраморни статуи за градината.

— Вие ми оказвате твърде голяма чест — мърмореше си Микеланджело, докато слизаше по широкото стълбище. Но Граначи беше във възторг.

— Сега е твой ред да покоткаш неприятеля. Валори не може да понася кръжеца. Той знае, че сме били против Медичите. Ако изпълниш молбата му, положението на всички ни ще се пооблекчи.

Микеланджело отиде в къщата на Виа Гибелина. В един сандък в кухнята, увит с вълна, стоеше „Давид“, който беше изваял за опит от мрамора, купен от Бепе, „Давид“, чийто крак почиваше върху черната, окървавена глава на Голиат. С малко дялане главата на Голиат щеше да изчезне и на нейно място щеше да остане кръгло кълбо… светът. „Давид“ щеше да се превърне в нов Аполон.

Семейният дом му се видя празен и изоставен. Липсваше му Буонарото. Сиджизмондо, който беше участвувал във флорентинската армия през последните три години, беше поискал позволение да живее в семейното стопанство в Сетиняно. Джовансимоне беше решил да накара Микеланджело да финансира повторното отваряне на дюкяна за вълна. Лодовико беше толкова изнемощял, така съсипан от смъртта на младия си внук Буонаротино, че не можеше да разкаже какво се е случило на момчето. Единадесетгодишният Лионардо оставаше единствената надежда и удовлетворение на семейството Буонароти, наследник на семейното име. Микеланджело беше платил за тригодишното му образование.

— Чичо Микеланджело, мога ли да стана твой чирак?

— Като скулптор ли? — изтръпна Микеланджело.

— Ти не си ли скулптор?

— Да. Но това не е живот, какъвто бих пожелал на единствения си племенник. Смятам, че ще бъдеш по-щастлив, ако чиракуваш на Строци в търговията с вълна. А дотогава да речем, че ще дойдеш в ателието и ще поемеш сметководните книги на баща си. Трябва ми някой, който да ги води.

Кафявите очи на момчето с кехлибарените петънца, също както у Буонарото и у самия него, светнаха.

Когато се върна на Виа Моца, той завари Мини да занимава един пищно облечен пълномощник на Ферарския херцог.

— Маестро Буонароти, аз съм дошъл да прибера картината, която сте обещали на моя херцог.

— Тя е готова.

Когато извади „Леда и лебедът“, пълномощникът мълчаливо я заразглежда. След малко рече:

— Това е дребна работа. Моят херцог очаква шедьовър.

Микеланджело огледа своята темпера, впи със задоволство очи в сладострастната Леда.

— Смея ли да ви попитам с какво се занимавате, синьоре?

— Аз съм търговец — надменно отвърна гостът.

— В такъв случай вашият херцог ще сметне, че сте направили много несполучлива сделка от негово име. Бъдете така любезен да се махнете от ателието ми.