Ървинг Стоун
Страдание и възторг (40)

1

Той делеше предишното си легло с Буонарото. Под него пъхна двата мраморни релефа, увити в мек вълнен плат. Лоренцо му беше казал, че тези скулптури са си негови. „Несъмнено — помисли си той с крива усмивка. — Пиеро не би ги искал.“ След като две години бе разполагал с удобна квартира и свобода да се движи из двореца, сега не му беше лесно да живее в тази малка стая с тримата си братя.

— Защо не се върнеш в двореца да работиш за Пиеро де Медичи? — попита го баща му.

— Няма да ме иска.

— Но Пиеро никога не с казал определено, че не те иска.

— На него не може да се разчита.

Лодовико прокара ръце в буйната си коса.

— Не бива да проявяваш гордост — каза той. — За това трябва да имаш пари в кесията.

— Засега не ми е останало друго освен гордостта, татко — отвърна смирено Микеланджело.

Лодовико се смили и не настоя повече.

Микеланджело не помнеше друг път да не е рисувал толкова време — цели три месеца. Безделието го правеше сприхав. Лодовико също не беше в ред, още повече че Джовансимоне, вече тринадесетгодишен, имаше разправии със Синьорията зарад своите вандалщини. Настъпи горещият юли, но Микеланджело, все още твърде объркан, пак не похващаше работа. Тогава Лодовико изгуби търпение.

— Никога не съм помислял, Микеланьоло, че ще дойде ден да се измързеливиш. Не мога да те оставя да се мотаеш повече из къщи. Накарах чичо ти Франческо да ти подири работа в Гилдията на сарафите. За какво учи две години при онези философи в двореца…

Микеланджело се усмихна унило, като си спомни как четиримата платоновци, насядали около ниската маса в кабинета, анализираха староеврейските източници на християнското учение.

— Не съм научил нищо, което би ми помогнало да вадя печалба.

— … пък и един ден ще станете съдружници с Буонарото. От него ще излезе хитър търговец. Ти ще преуспееш.

Микеланджело тръгна нагоре по Арно към едно място, обрасло с плачещи върби. Там потопи разгорещеното си тяло в мътните води и след като си разхлади главата, запита се: „Какъв избор имам?“ Можеше да си осигури покрив и работа при Тополинови. Няколко пъти вече беше изкачвал хълмовете дотам: седеше мълчешката на двора или сечеше строителен камък; това беше успокоение, но не и разрешение. Дали да тръгне да търси поръчки от дворец на дворец, от черква на черква, от село на село, като някой странствуващ точилар, да вика протяжно: „Да имате мрамор за ваяне?“

За разлика от четиримата учени той не беше получил вила и средства, за да продължи работата си. Лоренцо бе попитал Лодовико: „Ще ми го дадете ли?“, и все пак не беше го направил член от семейството са. Всъщност Лоренцо му беше възложил да направи цяла фасада с двадесет статуи за недовършената фасада на черквата „Сан Лоренцо“, но къде беше договорът за тази работа?

Той нахлузи ризата върху мокрото си тяло, почерняло от излизанията по реката като тялото на майански каменоделец. Когато се прибра в къщи, свари Граначи: да го чака. Граначи и Буджардини се бяха върнали в Гирландайовото ателие няколко дни след погребението на Лоренцо.

— Салве, Граначи. Как вървят работите в ателието?

— Салве, Микеланджело. Много добре. Две фрески за манастира „Сан Джусто“ във Волтера, друга за черквата „Кастело“. Гирландайо иска да те види.

Ателието миришеше, както си го помнеше: на току-що стрити дървени въглища, на пигменти в аптекарски торби, на прясна мазилка в чували. Буджардини го прегърна с радост. Тедеско го тупна по рамото. Чиеко и Балдинели станаха от столовете си да го разпитат какво ново има към него. Майнарди го целуна приятелски по двете бузи. Давид и Бенедето му стиснаха ръката. Седнал зад своята изрядна маса в дъното на ателието, Доменико Гирландайо наблюдаваше всичко това с топла усмивка. Микеланджело вдигна поглед към първия си учител и си помисли колко вода бе изтекла през четирите години, откак за първи път прекрачи този праг.

— Защо да не довършиш учението си при мен? — попита Гирландайо. — Ще ти плащам два пъти повече. Ако не ти стигат, по-нататък ще уредим въпроса приятелски.

Микеланджело стоеше ням.

— Както виждаш, имаме много работа. Само не ми казвай пак, че стенописът не е за теб. Ако не можеш да живописваш на мокра стена, положително ще ни бъдеш много полезен в разработването на фигурите и картоните.

Той напусна ателието, излезе на Пиаца делла Синьория и застана срещу жаркото слънце, загледан към статуите в лоджията, без да ги вижда. Предложението идваше навреме, то щеше да го избави от стоенето денем в къщи, а заплатата щеше да успокои Лодовико. Микеланджело се чувствуваше самотен след затварянето на градината. В ателието щеше да намери пак приятелска среда. Освен това щеше да попадне отново в творческа атмосфера, тъй подходяща за неговата седемнадесетгодишна възраст. Той нямаше подтик за работа, но Гирландайо щеше да го хвърли във водовъртеж от дейност и задачи. Може би по такъв начин щеше да се отърси от летаргията.

Без да обръща внимание на непоносимата жега, той хвана пътя за Сетиняно, вървя дълго между узрелите пшенични ниви, разхлади се в бавния поток в дола. Освежен, продължи към Тополинови, седна под сводовете и започна да дяла камък.

Остана няколко дни, като работеше неуморно, спеше на открито с момчетата на сламеници, проснати под сводовете. Тополинови разбираха, че нещо го тормози. Не задаваха въпроси, не предлагаха съвети. Той сам трябваше да намери отговора за себе си. Ръцете му се разтваряха жадно, за да хванат чука и длетото; стиснал ги в длани и пръсти, той усещаше познатата им твърдост; докато дялаше и даваше очертания и форма на камъка, усещаше ритмичните движения на китката си, на ръката, на рамото. Странно как чувствуваше сърцето си празно, когато ръцете му биваха празни.

В Сетиняно казваха: „Който работи камък, трябва да има неговия характер: груб отвън и чист отвътре.“

Докато оформяше камъка, оформяше и мислите си: едно, две, три, четири, пет, шест, седем — работа без мислене; едно, две, три, четири — пауза за някаква мисъл. Тук той постигаше душевно спокойствие и яснота; тук вътрешната му сила намираше отдушник. И тъй, камъните добиваха форма в ръцете му, а мислите зрееха в главата му; и той разбра, че не може да се върне при Гирландайо. Защото това щеше да означава само едно — връщане назад към едно изкуство и занаят, които той никога не бе желал и с които се бе заловил само защото във Флоренция нямаше скулпторско ателие. Изискванията на стенописа щяха да наложат промяна в начина му на рисуване и изобразяване и той щеше да загуби всичко, което бе научил за скулптурата през последните три години. Това щеше да бъде една непрекъсната борба, несправедлива спрямо Гирландайо. Едно такова сътрудничество просто нямаше да даде резултат. Той трябваше да върви напред, макар засега да не виждаше как и накъде.

Микеланджело се сбогува с Тополинови и заслиза по хълма към града.

На Виа де Барди срещна очилатия отец Никола Бикиелини, високия, здраво сложен игумен на „Санто Спирито“. Игуменът беше израсъл в Микеланджеловия квартал и на времето беше най-добрият играч на топка на широкия непавиран площад пред „Санта Краче“. На петдесет години ниско остриганата му черна коса се беше попрошарила, но тялото му под черното вълнено расо, пристегнато с кожен колан, и досега бе заредено с такива жизнени сили, че той на драго сърце работеше по двадесет и четири часа на денонощие, за да ръководи своя самоиздържащ се манастир, който имаше черква, болница, странноприемница, фурна, библиотека, училище и четиристотин мълчаливи монаси.

Бикиелини поздрави сърдечно Микеланджело; сините му очи блестяха огромни зад увеличителните стъкла.

— Микеланджело Буонароти, как се радвам! Не съм те виждал от погребението на Лоренцо.

— Аз май не съм виждал никого, отче.

— Помня те как рисуваше в „Санто Спирито“ още преди да отидеш в градината на Медичите. Бягаше от училището на Урбино, за да правиш копия от фреските на Фиорентини. Знаеш ли, че Урбино веднъж ми се оплака?

Топлина изпълни душата на Микеланджело.

— Колко мило, че си спомняте това, отче.

Изведнъж във въображението му изникнаха красиво подвързаните томове и ръкописи в кабинета и библиотеката на Лоренцо, книги, до които сега нямаше достъп.

— Мога ли да чета във вашата библиотека, отче? Вече няма откъде да вземам книги.

— Ама разбира се! Нашата библиотека е обществена. Прости ми греха, че се хваля, но трябва да ти кажа, че това е най-старата библиотека във Флоренция. Бокачо й е оставил своите ръкописи и книги. Петрарка също. Намини към нея.

— Благодаря, отче. Ще си донеса и нещата за рисуване.

Рано на другата сутрин той мина по Понте Санта Тринита към черквата „Санто Спирито“. Рисува известно време пред една фреска на Филипино Липи и пред един саркофаг на Бернардо Роселино. Работеше за първи път след смъртта на Лоренцо. Усети живота да се пробужда в него, дишането му стана дълбоко и естествено, неспъвано от мъката, която нарушаваше неговия ритъм.

После прекоси под ъгъл площада към манастира, който заемаше цял район зад Пиаца Санто Спирито. Тук се намираше канцеларията на игумена. Той трябваше да се среща с хората и вратата му беше отворена за всички; ала останалата част от манастира беше напълно откъсната от света. Никого не допускаха в самия манастир; монасите следваха пътеката на своите обязаности, без ни най-малко да се отклоняват от нея. Отец Бикиелини погледна рисунките му и възкликна:

— Много добре, много добре! Знаеш ли, Микеланджело, вътре в манастира имаме много по-стари и по-хубави творби. Фрески от Гади в Аркадата на майсторите. Стените на главната зала са изписани с чудесни картини от Симоне Мартини…

Кехлибарените очи на Микеланджело заблестяха със силния блясък на игуменовите зад очилата.

— Но никого не пускате вътре…

— Ще я уредим някак. Ще ти напиша часовете, когато няма никой из манастира или в Главната зала. Отдавна смятам, че тези произведения на изкуството трябва да се видят от художниците. Но ти се интересуваше от библиотеката. Ела с мен.

Игуменът го поведе. В библиотеката пет-шест миряни флорентинци се ровеха в старинни томове, а в отделни кътчета образовани монаси преписваха ценни книги, заети на библиотеката от цяла Европа. Бикиелини показа на Микеланджело събраните съчинения на Платон, Аристотел, гръцките поети и драматурзи, римските историци. После обясни с академичен тон:

— Ние сме училище. Тук в „Санто Спирито“ нямаме цензори. Няма забранени книги. Ние държим нашите възпитаници да имат свобода да мислят, да търсят, да се съмняват. Не се боим, че нашата либералност може да нанесе вреда на католицизма; колкото по-зрели са нашите възпитаници, толкова повече укрепва нашата религия.

— Това ми напомня Фра Савонарола — каза иронично Микеланджело.

Прямото и сърдечно лице на игумена потъмня при споменаването на това име.

— Ще искаш да видиш и ръкописите на Бокачо. Те са прекрасни. Повечето хора смятат Бокачо за враг на църквата. Напротив, той е обичал църквата. Но е ненавиждал нейните крайности както свети Августин. Ние се храним скромно, не притежаваме нищо освен расото на гърба си, а обетите ни, че ще останем чисти, са ни тъй скъпи, както и обичта ни към бога.

— Знам това, отче. Монасите от „Санто Спирито“ са най-уважаваните във Флоренция.

— А щяха ли да ни уважават, ако се бояхме от знанието? Ние вярваме, че човешкият ум е едно от най-дивните божи творения. Ние вярваме също, че изкуството се вдъхновява от религията, защото то е едно от най-висшите човешки стремления. Няма езическо изкуство, има само добро и лошо изкуство. — Той млъкна за миг и огледа с гордост библиотеката. — Като свършиш четенето, отбий се пак в канцеларията. Секретарят ми ще ти начертае карта на сградата и ще ти напише програма, за да знаеш кога къде можеш да работиш.

През следващите седмици той виждаше монаси или братя-миряни да минават през Аркадата на мъртвите или през Втората аркада с фрески от три поколения на фамилията Гади, или през Главната зала, дето сиенският художник Мартини бе изписал „Мъките на Христа“. Но те минаваха безшумно, все едно, че не съществуваха. Тишината му действуваше оздравително, струваше му се, че е сам в цялата вселена: само той, материалите за рисуване, гробниците, които скицираше, или фреските на Чимабуе под сводовете. А когато не рисуваше, прекарваше времето си в библиотеката и четеше Овидий, Омир, Хораций, Вергилий.

Игуменът се радваше, че Микеланджело използува всички часове, определени му в програмата. Той често обсъждаше събитията на деня. Микеланджело никога не бе проявявал особен интерес към политиката. Под ръководството на Лоренцо вътрешното управление вървеше така гладко и международните съюзи бяха толкова здрави, че рядко се чуваха строго политически разговори в двореца, на улицата, при Гирландайо или пред Катедралата. Но сега Микеланджело отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да разговаря; игуменът разбираше тази нужда и му отделяше щедро от времето си.

След смъртта на Лоренцо всичко се промени. Докато Лоренцо се срещаше постоянно със Синьорията и получаваше съгласието й чрез силата на убеждението, Пиеро пренебрегваше избраните съветници и вземаше произволни решения. Докато бащата се движеше пешком по улиците с някой и друг приятел, поздравяваше всеки и разговаряше с хората, Пиеро винаги излизаше на кон, заобиколен от наета стража, не обръщаше внимание никому и разпръскваше всичко — хора, каруци, магарета и стока — по своя царствен път от града към вилите си и обратно.

— Дори това може да му се прости — забеляза веднъж игуменът, — стига да си разбираше от работата. Но той е най-неспособният управник, когото Флоренция е имала от времето на гибелните граждански войни между гвелфите и гибелините. Италианските принцове, които идват от градовете държави, за да подновят своите съюзи, не го одобряват, намират, че е бездарен. Да имаше поне малко здрав разум, че да води открити прения със Синьорията…

— Това не е в характера му, отче.

— Тогава време е да се научи. Противниците му започват да се сдушават: Савонарола и последователите му, братовчедите на Лоренцо Великолепни — Лоренцо и Джовани Медичи, и последователите им; старите фамилии, които той пренебрегва; недоволните членове на градския съвет; гражданите, които го обвиняват, че зарязва най-неотложните държавни въпроси, за да урежда спортни състезания и да нагажда турнирите така, че само той да печели. Чакат ни смутни времена…