Ървинг Стоун
Страдание и възторг (128)

3

В скиците си за „Разпятието на свети Петър“ той смело задълба в търсене на нови изразни средства в живописта. В центъра на рисунката изобрази как копаят дупка, за да забият тежкия кръст. Петър беше прикован към него, надолу с главата, докато кръстът лежеше, подпрян под ъгъла на голям камък. Незасегнат още от мъките на разпятието, Петър беше впил поглед в света и по възстарото му брадато лице с яростна красноречивост се четеше порицание не само срещу войниците наоколо му, които ръководеха разпъването, или срещу работниците, които помагаха да изправят кръста, но и срещу целия свят зад тях — присъда над тиранията и жестокостта, не по-малко остра от тая на „Страшният съд“.

Когато довършваше скицата на двамата римски центуриони и съжаляваше, че не може да нарисува конете им със замаха, с които рисуваше коне Леонардо да Винчи, над града се разнесе погребален звън на камбани. Слугинята му се втурна в ателието с вик:

— Господине, Сангало е умрял!

— … Умрял? Той строеше в Терни…

— Хванал малария. Току-що са докарали трупа му.

Папа Павел устрои на Антонио да Сангало пищно погребение. Ковчегът му бе пренесен с голяма тържественост по улиците, следван от художниците и занаятчиите, които бяха работили с него в течение на дълги години. В черквата Микеланджело стоеше с Томазо и Урбино и слушаше хвалебствията, превъзнасящи Сангало като един от най-великите архитекти от времето на древните, които са изградили Рим. На връщане към къщи Микеланджело забеляза:

— Тази възхвала е дума по дума същата, която чух за Браманте; въпреки това папа Лъв бе спрял всичките строежи на Браманте, също както папа Павел спря строежа на двореца Фарнезе, защитните стени на Сангало… „Свети Петър“…

Томазо рязко се спря, обърна се и внимателно изгледа Микеланджело.

— Мислиш ли?…

— О, не, Томазо!

Ръководителят на строежа предложи да поканят от Мантуа Джулио Романо, скулптор и архитект, ученик на Рафаел, и да го назначат за архитект на „Свети Петър“. Папа Павел възкликна:

— Архитект ще бъде Микеланджело Буонароти! Никой друг!

Повикан от един лакей, Микеланджело пристигна с жребеца си във Ватикана. Папата бе обкръжен от всичките кардинали и придворни.

— Синко, от днес те назначавам за архитект на „Свети Петър“.

— Не мога да заема тая длъжност, ваше светейшество.

— Избледнелите, но все още проницателни очи на Павел блеснаха.

— Може би искаш да ми кажеш, че архитектурата не е твой занаят?

Микеланджело се изчерви. Беше забравил, че папа Павел, тогава кардинал Фарнезе, е бил в същата тази тронна зала, когато Юлий му заръча да изпише свода на Сикстинската капела, а той отчаяно извика: „Това не е мой занаят!“

— Светейши отче, може да ми се наложи да съборя всичко, което е построил Сангало, да уволня предприемачите му. Целият Рим ще въстане против мен. Трябва да завърша „Разпятието на свети Петър“. Аз съм над седемдесетгодишен. Къде ще намеря жизнените сили да изградя от основи най-великата черква на християнския свят?… Не съм Аврам, който е живял сто седемдесет и пет години…

Колкото и да беше странно, папа Павел съвсем не се трогна от оплакванията на Микеланджело. Очите му блестяха.

— Синко, ти си още младеж! Когато стигнеш моята преклонна седемдесет и осем годишна възраст, ще имаш право да говориш за годините си. Но не и преди това! Дотогава ще си доста напреднал със „Свети Петър“

Микеланджело уморено се усмихна.

Той напусна пределите на Ватикана през Белведерската порта, изкачи дългия път до върха на Монте Марио и след като си почина и погледа залеза, слезе от другата страна към „Свети Петър“. Работниците си бяха отишли. Той разгледа основите на Сангало, по-ниските стени за пръстена от капели, които се простираха на юг. Многобройните и тежки колони, върху които Сангало бе възнамерявал да изгради един централен и два странични кораба, трябваше да се разрушат. Огромните, циментови основи за двете островърхи кули или камбанарии трябваше да се махнат, също както и подпорите, които се строяха за тежкия купол.

Той свърши огледа тъкмо когато се свечери. Озовал се пред капелата „Санта Мария дел Фиоре“, влезе и застана на тъмно пред своята „Пиета“. Разкъсваше го вътрешна борба. Всяка стъпка, направена, след като беше отрекъл циментовата смес на Браманте пред папа Юлий, го беше блъскала към неизбежното накрая нагърбване с тази задача. Той наистина искаше да спаси: „Свети Петър“, да го превърне във великолепен паметник на християнството. Винаги бе имал чувството, че това е негова черква, че ако не е бил той, тя можеше никога да не бъде замислена. В такъв случай не беше ли отговорен за нея?

Съзнаваше също размерите на задачата, острата съпротива, с която щеше да се сблъска, предстоящите му години къртовски труд. В края на живота си щеше да е много по-претоварен с работа, отколкото през кой да е предишен период.

Стара жена влезе в капелата и, сложи запалена вощеница пред Богородицата. Микеланджело бръкна в дългата кошница със свещите, избра си една, запали я и я постави до другата.

Разбира се, трябва да изгради „Свети Петър“! Нали животът е даден на човека, за да работи и страда до самия край?

Той отказа да приеме каквато и да било плата за работата си като архитект дори когато папа Павел изпрати на Мачело деи Корви своя бестиарий със сто дуката. От ранни зори до пладне рисуваше в капелата „Свети Павел“, след това изминаваше броените крачки до „Свети Петър“, за да наблюдава събарянето. Работниците бяха навъсени и зле разположени към него… но работеха според съставения от него план. За свое изумление Микеланджело откри, че четирите главни колони на Браманте, поправяни в течение на дълги години от Рафаел, Перуци и Сангало, все още бяха негодни и нямаше да издържат трибуната и купола, докато не се налееха в тях нови тонове цимент. Разкриването на тази все още неоспорима слабост вбеси ръководителя на строежа и предприемачите, които бяха работили под ръководството на Сангало. Те започнаха да му пречат толкова много, че папа Павел се видя принуден да издаде указ, с който назначи Микеланджело и за архитект, и за ръководител на строежа, и заповяда на всички, които работят на постройката, безпрекословно да изпълняват разпорежданията му. Микеланджело уволни предприемачите и занаятчиите, които продължиха да се държат враждебно.

От този ден сградата започна да расте с устрем, който стресна, а след това смая Рим, и хората идваха да видят двете спирални рампи, които Микеланджело беше построил от двете страни на склона, за да могат добичетата, които карат материали, и ездачите, сложили товар на седлата си, да се изкачват до върха и да ускоряват процеса на снабдяването петдесетократно в сравнение с работници, които биха носили всичко нагоре и надолу на гръб.

Това направи впечатление на Пазителите на Рим и една комисия дойде да го попита дали ще се съгласи да спаси Капитолийския хълм и спускащия се надолу склон, наречен Кампидолио, който е бил средище на религията и правителството на Римската империя, с неговите храмове на Юпитер и Юнона Монета. Това великолепно кътче, точно над собствената му къща, където беше седял с Контесина и гледал как папа Лъв провъзгласява Джулиано де Медичи за римски барон, представляваше съсипни — от старите храмове бяха останали купища камъни, сградата на Сената бе превърната в древна крепост, наоколо пасеше добитък, а равната площ беше море от кал през зимата и от прахуляк през лятото. Би ли се заел Микеланджело да възвърне на Кампидолио предишното му величие?

— Бих ли се заел? — извика Микеланджело на Томазо, когато Пазителите го оставиха, за да може да обмисли предложението. — Ех, де го сега Джулиано да Сангало! Това беше негова мечта. Ти ще ми помогнеш, Томао. Ние може да осъществим твоя блян за възстановяването на Рим.

Очите на Томазо затрептяха като звезди във ветровита нощ.

— Благодарение на подготовката, която си ми дал, мога да се справя с тая задача. Ще видиш, че ще стана добър архитект.

— Ще проектираме изцяло всичко, Томао, ще начертаем работа за следващите петдесет години. Когато аз си отида, ти ще довършиш всичко според плановете ни.

Сега, понеже работеше като пълноправен архитект, той назначи Томазо за свой помощник и отдели още място за архитектурна работа в къщата. Томазо — придирчив чертожник — бързо се развиваше като един от най-способните млади архитекти в града.

Асканио, братът на Витория Колона, се спречка с папата за данъка върху солта и частната му войска бе нападната от папските войски. Асканио бе изгонен от Рим, всичките имоти на семейство Колона — конфискувани. Враждебността на кардинал Карафа спрямо Витория се изостри. Няколко от бившите й съмишленици избягаха в Германия и се присъединиха към лютераните… което я направи още по-виновна в очите на инквизиционната комисия. Тя потърси сега убежище в манастира „Санта Ана де Фунари“, скрит дълбоко в градините и колонадите на древния театър на Помпей. Когато Микеланджело я спохождаше в неделя подиробед, понякога Витория не промълвяше нито дума. Той донасяше със себе си скици и се мъчеше да я заинтересува с проектираната от него работа, но тя се съживяваше само когато му разправяше за даденото й специално разрешение да посети Сикстинската капела и да постои пред „Страшният съд“ и когато той заговореше за купола на „Свети Петър“, все още неясен и неоформен в ума му. Тя знаеше за неугасващата му обич към Пантеона и Флорентинската катедрала.

— Защото те са чиста скулптура — заяви Микеланджело.

— А какво ще кажете за купола на „Свети Петър“? Или той ще бъде само похлупак, който да пази от дъжд?

— Витория, приятно е да ви видя усмихната и да ви чуя да ме дразните.

— Не бива да мислите, че съм нещастна, Микеланджело. Аз цяла тръпна от радост пред деня, когато господ ще ме прибере.

— Скъпа, би трябвало да ви се разсърдя. Защо толкова много искате да умрете, когато има между нас хора, които дълбоко ви обичат? Не е ли това егоистично от ваша страна?

Тя стисна ръката му в своите. В ранните дни на стихийната му любов това щеше да е изключителен момент; сега той само усети колко остри са костите й под кожата. С горящи очи тя му пошепна:

— Простете ми, че не оправдах надеждите ви. Аз мога да си го простя само защото знам, че вие наистина нямате нужда от мен. Ново „Сваляне от кръста“ от мрамор, царствено стълбище за Кампидолио, купол за „Свети Петър“, това е вашата любов. Вие сте творили бляскаво, преди да се запознаете с мене, и ще творите бляскаво, след като си отида.

Преди да дойде време за следващата неделна среща, повикаха го в двореца Чезарини, дома на братовчед от рода Колона, женен за една Чезарини. Той отиде отвъд Торе Арджентина; беше посрещнат на портата и въведен в градината.

— Как е маркизата? — попита той лекаря, който излезе да го поздрави.

— Няма да види изгрева…

Микеланджело крачеше в градината, а небесата се движеха в своя кръговрат. На седемнадесетия час го пуснаха да влезе в двореца. Витория лежеше на възглавницата си, медната й коса, загубила блясък, беше прибрана в копринена качулка, а самата тя беше облечена с риза от най-тънък лен, с дантелена яка, затворена на шията. Изглеждаше тъй млада и красива, както при първата му среща с нея. Изражението и бе така възвишено, сякаш вече беше отминала всички земни грижи.

С нисък глас дона Филипа, игуменката на „Санта Ана де Фунари“, заповяда да донесат ковчега. Той беше намазан с катран. Микеланджело възкликна:

— Какво значи този измазан с катран ковчег? Маркизата не е умряла от заразна болест!

— Ние се боим от репресалии, синьоре — отговори полугласно игуменката. — Трябва да отнесем маркизата обратно в манастира и да я погребем, преди да успеят враговете да поискат тялото й.

Микеланджело жадуваше да се наведе и да целуне Витория по челото. Мисълта, че никога не му беше предложила нищо освен ръката си, го накара да се въздържи.

Когато се върна у дома, болеше го всяка става на тялото и всеки шев на черепа. Той седна на работната си маса и написа:

Ако до огъня в страдание ужасно

изгарях, чудно ли е, че когато той

изгасна вън от мен, у мене без покой

гори и ме изпепелява ежечасно?

В завещанието си Витория искаше игуменката да избере гроба й. Кардинал Карафа забрани да я погребат. Почти три седмици ковчегът остана да стои в един ъгъл на манастирската черква. Най-после Микеланджело бе уведомен, че са я погребали в стената на капелата, но когато отиде в черквата, не можа да намери следи от зазиждането. Игуменката предпазливо се огледа и тогава отговори на въпроса му:

— Маркизата е отнесена в Неапол. Тя ще лежи до съпруга си в „Сан Доминико Маджоре“.

Микеланджело уморено закрета към къщи, погълнат от мисълта за горчивата ирония на съдбата: маркизът, който беше бягал от жена си през дните на брачния живот, трябваше сега да я търпи до себе си за вечни времена. А той, Микеланджело, който беше намерил във Витория последната и най-възвишена любов в своя живот, никога не бе могъл да я осъществи.