Ървинг Стоун
Страдание и възторг (45)

6

Една неочаквана смърт сложи край на дисекциите. Доменико Гирландайо, който работеше неуморно и се радваше на цветущо здраве, прихвана чума и умря за два дни. Микеланджело отиде в ателието и се нареди с Граначи, Буджардини, Чеко, Балдинели, Тедеско и Якопо от едната страна на ковчега; от другата стояха синът, братята и зетят, а приятелите минаваха да се простят. После всички тръгнаха с траурното шествие, за да присъствуват на заупокойната литургия, а след това и на погребението. Минаха по същия път, по който Микеланджело беше карал колата в оня ден, когато за първи път отиде да работи фрески в „Санта Мария Новела“.

Същия ден следобед Микеланджело посети игумен Бикиелини, остави небрежно бронзовия ключ върху страниците на книгата, която игуменът четеше, и каза:

— Искам да извая нещо за черквата.

Игуменът явно беше доволен, но не и изненадан.

— Отдавна имам нужда от едно разпятие за централния олтар. Винаги съм си го представял от дърво.

— От дърво ли? Питам се дали ще мога?

Веднъж поне прояви достатъчно благоразумие да не каже: „Дървото не е моя специалност.“ Щом игуменът искаше разпятие от дърво, значи, трябваше да бъде от дърво, при все че Микеланджело никога не бе издялал дори една клечка. Бертолдо го беше карал да работи с какъв ли не материал: восък, глина, различни видове камък. Но никога с дърво; може би защото Донатело не беше се докосвал до дърво през последните тридесет и пет години от своя живот, след завършването на разпятието за Брунелески.

Той придружи игумена до ризницата. Бикиелини се спря, посочи свода зад главния олтар и попита:

— Ще търпи ли фигура в естествен размер?

— Трябва да начертая олтара и сводовете в мащаб, за да отговоря със сигурност; но ми се струва, че може да бъде почти в естествена големина. Може ли да работя в дърводелницата на манастира?

— Братята ще те приемат с радост.

От високите прозорци на дърводелницата се струеше слънчева светлина, която галеше раменете на братята миряни. В тази приветлива атмосфера сред тезгяхите той бе приет като дърводелец, дошъл да направи още една полезна вещ от хилядите, нужни на манастира. При все че разговорите не бяха забранени в тази кипяща от дейност работилница, никой бъбривец не престъпваше прага на августински манастир.

Това мълчание допадаше на Микеланджело; той се почувствува у дома си сред приятното безмълвие, подчертавано от шума на триона, рендето и чука. Мирисът на стърготини действуваше ободрително. Той опита всички видове дърво, които манастирът можеше да му предложи, за да свикне с ваянето на този материал, толкова различен от мрамора. Дървото като че ли не се съпротивляваше.

Микеланджело се залови да чете Новия завет, житието на Христа, тъй както е разказано от евангелистите Матей и Марко. Колкото повече четеше, толкова повече в представата му избледняваше боязливият, многострадален Христос от някогашните разпятия, които се виждаха из флорентинските черкви, и на негово място изникваше образът из игумен Бикиелини: бодър, здрав, себеотрицателен, отдал се в служба на цялото човечество в името на бога, човек с голям ум и благороден дух, който се радваше на живота.

За Микеланджело беше потребност да бъде оригинален. Но как биха приели хората един Христос на кръста, какъвто досега не е бил нито извайван, нито изписван? Макар темата за разпятието никога да не бе му хрумвала, той гореше от желание да направи нещо особено хубаво, за да оправдае доверието на игумена. Творбата трябваше да стане духовно наситена, за да не би игуменът да си помисли, че е сбъркал, като го е оставил да прави дисекции.

Той започна да скицира най-старите разпятия, тези от тринадесети век, при които главата и коленете на Христа бяха обърнати в една и съща посока, може би защото това беше най-простата форма за скулптора и вълнуваше с простотата и непосредственото си въздействие. През четиринадесети век вече скулпторите изобразяваха Христос анфас, със симетрично разположени части на тялото от двете страни на една централна ос.

Микеланджело стоя дълго пред Донателовото „Разпятие“ в „Санта Кроче“, удивен от великолепния му замисъл. Каквито и чувства да бе искал да внуши Донатело, — сила, съчетана с идилична кротост, способност да прощава, както и да покорява, да загива и да възкресява, — всички тези чувства той бе успял да предаде. И все пак Микеланджело не чувствуваше в себе си нищо от онова, което Донатело бе почувствувал. Той изобщо не си беше изяснил защо бог не е могъл да свърши сам това, за което бе изпратил своя син на земята. Защо бог се е нуждаел от син? Изящно балансираният Донателов Христос му говореше:

„Такава е била божията воля, тъкмо тъй е било решено. Не е трудно да приемеш съдбата си, щом е била предопределена. Аз очаквах тези мъки.“

Това бе неприемливо за Микеланджеловия темперамент.

Какво общо имаше този жесток край с божията повеля за обич между хората? Защо е допуснал насилие, когато самото то предизвиква омраза, страх, разплата и непрестанни изстъпления? Ако е всемогъщ, защо не е намери по-миролюбив начин да изпрати своята вест на земята? Бог е бил безсилен да спре тази варварщина — това бе ужасяваща мисъл за Микеланджело… и може би за самия Христос.

Микеланджело постоя на слънце пред „Санта Кроче“, погледа децата, които ритаха топка по твърдата земя на площада, после тръгна бавно покрай дворците на Виа де Барди, като милваше нежно дяланите камъни на сградите, и през всичкото време си мислеше:

„Какви мисли са вълнували Христос от вечерния час, когато римският войник е забил първия гвоздей в месата му, до часа на неговата смърт? Защото тези мисли определят не само по какъв начин е приел съдбата си, но и положението на неговото тяло на кръста. Донателовият Христос е приел съдбата си спокойно, без да мисли нищо. Христос на Брунелески е толкова ефирен, че ще да е умрял при първия допир на гвоздея, без да има време да мисли.“

Той се върна при своята маса и започна да търси идеи с въглен и мастило. Изражението на Христос трябваше да говори: „Аз се измъчвам, но не от железните гвоздеи, а от ръждата на съмнението.“ Микеланджело не би могъл да се реши да предаде божественото у Христос с такова банално средство като ореола; божественото трябваше да намери израз във вътрешна сила, достатъчно голяма да надделее съмненията в този час на най-жестоко изпитание.

Неговият Христос неизбежно щеше да бъде по-близък до човека, нежели до бога. И нямаше да знае, че ще го разпнат. Той нито искаше това, нито го приемаше. Ето защо тялото му щеше да бъде усукано от противоречията, разкъсано, като у всички хора, от вътрешни съмнения.

Готов да започне фигурата, той вече имаше пред себе си нова концепция: главата и коленете на Христос обърнати в противоположни посоки; с това противопоставяне се създаваше едно остро напрежение — напрегнатата физическа и душевна борба на човек, изправен пред два пътя.

Микеланджело извая фигурата от най-твърдото дърво в Тоскана — орех, и след като свърши работата с чука и длетото, изглади я с пясъчна хартия и я намаза с чисто масло и восък. Другарите му дърводелци не изказваха мнение, само спираха пред тезгяха му да гледат как върви работата. Игуменът също не понечи да обсъжда идеята на творбата. Той каза просто:

— Разпятието на всеки художник е автопортрет. Такова разпятие си представях за олтара. Благодаря ти.

В неделя сутрин Микеланджело заведе домашните си в „Санто Спирито“. Настани ги на една скамейка близо до олтара. Неговият Христос блестеше над тях. Баба му прошепна:

— Ти ме накара да изпитам съчувствие към него. Досега все съм си мислила, че Христос изпитва съчувствие към мен.

Лодовико не изпитваше съчувствие към никого. Той само попита:

— За колко пари е поръчката?

— Това не е поръчка. Направих го драговолно.

— Искаш да кажеш, че няма да ти платят?

— Игуменът е благосклонен към мен. Исках да му се отблагодаря.

— Благосклонен в какъв смисъл?

— Ами… пуска ме да правя копия от произведения на изкуството.

— Та черквата е отворена за всички.

— Но не и манастирът. Използувам и библиотеката.

— Тя е обществена. Ти луд ли си? Пукната пара нямаш, а работиш безплатно за богат манастир.

Силната снежна буря, която трая два дни и две нощи, остави след себе си града побелял. Неделята осъмна ясна, свежа и студена. Сам в закритата работилница при Катедралата, Микеланджело се беше сгушил до мангала и се мъчеше да направи първите рисунки за Херкулеса, когато пристигна слугата на Пиеро.

— Негово превъзходителство Пиеро де Медичи ви моли да дойдете в двореца.

Микеланджело отиде до бръснарницата на пазара за слама, където го подстригаха и обръснаха брадата му, покарала тук-таме по бузите и брадата, после се прибра у дома, напълни едно корито с гореща вода, окъпа се, сложи синята вълнена наметка и се отправи за първи път от година и половина насам — към двореца. Статуите в двора бяха отрупани със сняг. Той завари потомството на Медичите — деца и внуци — в кабинета на Лоренцо, където пламтеше буен огън.

Джулиано празнуваше рождения си ден. Кардинал Джовани, който след избирането за папа на един приязнено настроен Борджия се бе настанил в малък, но изискан дворец в квартал Сант Антонио, изглеждаше по-дебел от всякога, както бе седнал в Лоренцовото кресло, около което непрекъснато се навърташе братовчед му Джулио. Сестра им Мадалена, омъжена за Франческето Чибо, син на бившия папа Инокентий Осми, беше дошла с двете си деца; тук бе и Лукреция, омъжена за Якопо Салвиати — от флорентинската банкерска фамилия, чиято собственост бе домът на Дантевата Беатриче; леля им Нанина със съпруга си Бернардо Ручелаи; Пиеро и Алфонсина с най-големия си син. Всички бяха облечени в най-пъстрите си брокати, обвезани със скъпоценни камъни атлази и хубави кадифета.

И Контесина беше тук, изискана с аквамаринената си копринена рокля със сребърни нишки. Микеланджело забеляза с изненада, че тя бе израснала, ръцете и раменете й се бяха позаоблили, а гърдите, повдигнати от корсета под дантелата — почти узрели. Очите й срещнаха неговите и заблестяха ярко като сребърните нишки, с които бе украсена роклята й.

Един прислужник му поднесе чаша боле. Питието, топлотата на приема, острата носталгия, която тази стая извикваше у него, смутената усмивка на Контесина — всичко това замая главата му.

Пиеро стоеше с гръб към огъня. Той се усмихваше и, изглежда, бе забравил спречкването.

— Микеланджело — каза той, — радваме се, че те виждаме отново в двореца. Днес трябва да направим всичко, за да доставим удоволствие на Джулиано.

— Готов съм да помогна, за да направим Джулиано щастлив днес.

— Отлично. Първото нещо, което той каза тази сутрин, беше: „Бих искал да имам най-големия снежен човек.“ И тъй като ти беше любимият скулптор на баща ни, напълно естествено бе да се сетим за теб.

Като че камък падна на сърцето му. Децата на Лоренцо обърнаха погледи към него, а той си спомни двете тръби в трупа, които вървяха от устата надолу — едната за въздуха, другата за храната. Дали не трябваше да има трета, за да преглъща човек рухналите надежди?

— Моля те, направи го заради мен, Микеланджело — възкликна Джулиано. — Знам, че ще направиш най-чудния снежен човек.

Парливото впечатление, че е бил повикан да ги забавлява, изчезна при молбата на Джулиано. Нима можеше да отвърне: „Снегът не е моя специалност“?

— Хайде, Микеланджело! — помоли го Контесина, която се бе приближила до него. — Ние всички ще ти бъдем помощници.

Сега вече всичко беше наред.

Късно следобед, когато и последната тълпа флорентинци вече беше минала през градината на двореца, за да види шеговито фантастичния, гигантски снежен човек, Пиеро седеше пред писалището на баща си в голямата канцелария, зад което се виждаха карти на Италия.

— Защо не се пренесеш пак в двореца, Микеланджело — каза той. — Ние бихме искали да съберем отново кръга на баща ни.

— Мога ли да запитам при какви условия?

— Ще се ползуваш със същите привилегии, каквито имаше, когато баща ми беше жив.

Микеланджело преглътна; беше петнадесетгодишен, когато дойде да живее в този дворец. Сега наближаваше осемнадесет. На тая възраст човек едва ли би приел да му оставят пари за дребни разходи на умивалника. И все пак това бе една възможност да се измъкне от мрачната къща на Буонароти, от досадното опекунство на Лодовико, да спечели малко пари и може би да извае нещо хубаво за Медичите.