Ървинг Стоун
Страдание и възторг (47)

8

Сватбата на Контесина се оказа преломен момент — за него и за Флоренция. Още на първата вечер от празненствата Микеланджело забеляза негодуванието на народа, чу общия ропот срещу Пиеро. Едва ли имаше нужда от пламенните проповеди против него, произнасяни от Савонарола, който се беше върнал в града с по-голяма власт в своя Доминикански орден и настояваше Синьорията да подведе Пиеро под отговорност за нарушение на законите против разточителството.

Озадачен от силните настроения срещу Пиеро, Микеланджело отиде да види игумен Бикиелини.

— По-малко разточителство ли имаше при сватбите на другите Лоренцови дъщери? — попита той.

— Едва ли. Но в Лоренцо флорентинци виждаха човек, който дели с тях трапезата, а в Пиеро — човек, който смята, че им прави благодеяние. Затова неговото вино киселее в устата им.

Завършването на тържествата около сватбата на Контесина беше сигнал за Лоренцовите братовчеди да започнат своята политическа кампания против Пиеро. След няколко дни в града се разнесе нова скандална история: на един гуляй предната вечер Пиеро и родственикът му Лоренцо се сбили зарад една млада жена. Пиеро ударил плесница на Лоренцо; за първи път един Медичи удряше друг Медичи. И двамата извадили ножове и щяло да се стигне до убийство, ако не се намесили приятели. Когато Микеланджело отиде в двореца за обед, забеляза, че още неколцина от старите приятели липсваха. Смехът на Пиеро и другарите му звучеше нервно.

Привечер в градината дойде Граначи и му каза, че едни хора, които видели Херкулеса в двора на Строци, го чакат там и искат да говорят с него за някаква поръчка. Микеланджело прикри изненадата си, като видя, че новите меценати са Лоренцовите братовчеди Лоренцо и Джовани. Той ги беше срещал много пъти в двореца, докато Лоренцо, когото те обичаха като баща, беше жив; Лоренцо им беше дал високи дипломатически постове и дори още преди единадесет години ги беше изпратил във Франция, за да поздравят Карл Осми по случай качването му на престола.

Двамата братя бяха застанали от двете страни на Херкулеса. Лоренцо, дванадесет години по-голям от Микеланджело, имаше правилни, много изразителни черти, макар да беше сипаничав; той беше здравеняк с мощни гърди, плещи и врат. Живееше като владетел в наследствения дворец на Пиаца Сан Марко и имаше вили на склона под Фиезоле и в Кастело. Ботичели и досега живееше от илюстрациите на Дантевата „Божествена комедия“, които този Медичи му бе поръчал. Самият Лоренцо беше уважаван поет и драмописец. По-малкият брат, двадесет и седем годишният Джовани, бе наречен от флорентинците Красавеца.

Те го поздравиха сърдечно, похвалиха Херкулеса и пристъпиха към целта. Лоренцо заговори от името на двамата:

— Микеланджело, ние сме виждали двете скулптури, които си изработил за чичо Лоренцо, и често сме си говорили с брат ми, че няма да е зле един ден да изваеш и за нас нещо.

Микеланджело не отвърна нищо. Тогава продължи по-малкия брат:

— Винаги сме си мечтали да имаме фигура на младия свети Йоан. От бял мрамор. Този светец е покровител на нашия дом. Интересува ли те тази тема?

Микеланджело пристъпяше сковано от крак на крак и гледаше през главния портал на двореца към залятата от слънце Виа Торнабуони. Той се нуждаеше от работа не само заради парите, но и защото го хващаха дяволите, когато бездействуваше. А една поръчка щеше да му даде мрамор в ръцете.

— Готови сме да платим добра цена — каза Лоренцо, а брат му допълни:

— Освен това отзад в градината ни има място за работилница. Какво ще кажеш?

— Винаги е добре да те търсят. Може ли да помисля?

— Разбира се — отвърна сърдечно Лоренцо. Нямаме желание да те притесняваме. Направи ни удоволствието да ни гостуваш в неделя на обед.

Той си тръгна към дома смълчан, обронил глава. Граначи не обели дума до ъгъла на Виа дей Бентакорди и Виа дел Ангуилара, където се разделяха. Едва там той каза:

— Помолиха ме да те заведа. И аз те заведох. Но това съвсем не значи, че аз държа да приемеш.

— Благодаря ти, Граначи. Разбирам те.

Но домашните му не проявиха такава търпимост.

— Ще приемеш поръчката, дума да не става! — прогърмя Лодовико. — Само че този път ти ще диктуваш цената, понеже те те търсят.

— Но защо ме търсят? — попита настойчиви Микеланджело.

— Защото искат да им направиш един свети Йоан — отговори леля му Касандра.

— Но защо тъкмо сега, когато организират опозиционна партия срещу Пиеро? Защо не намериха друго време през тези две години?

— А теб какво те засяга това? — викна чичо му Франческо.

— Кой е луд да остави една поръчка да му се изплъзне под носа?

— Има и нещо друго, чичо Франческо. Игумен Бикиелини казва, че целта на братята е да изгонят Пиеро от Флоренция. Според мен те искат да нанесат още един удар на Пиеро.

— Чрез тебе? — учуди се Лукреция.

— Донякъде, мадре миа. — Особената усмивка на Микеланджело заличи грозотата на сплескания му нос.

— Да оставим политиката — изкомандува Лодовико — и да говорим делово. Толкова ли сме богати, че да отхвърляш една поръчка?

— Не, татко, но не мога да изменя на Лоренцо.

— Мъртвите не се нуждаят от вярност.

— Нуждаят се. Колкото и живите. Нали ти дадох стоте флорина от „Херкулес“?

За него всъщност нямаше място в двореца. Той нямаше никаква работа и не бе нужен никому освен на Джулиано, който търсеше приятелството му. Микеланджело обикаляше двореца и гледаше да си намира работа, за да оправдае стоенето си тук: подреждаше Лоренцовите колекции от рисунки, слагаше на място кога някой старинен медальон, кога някой гравиран камък, с които Пиеро случайно се сдобиваше. Лодовико му беше казал, че за да е горд, трябва да има пари в кесията; но понякога природата на човека не му дава възможност да избира дали да прояви, или не една вродена черта в характера си.

Пиеро също беше нещастен; седнал на масата, блед, студен, той питаше малцината си останали приятели:

— Защо не мога да убедя Синьорията да се съгласи с моите гледища? Защо имам неприятности за всяко нещо, а животът на баща ми вървеше толкова гладко?

Когато Микеланджело постави този въпрос на Бикиелини, игуменът, облечен в расото си, от което се подаваше чиста колосана риза, се облегна на стола си и очите му светнаха от гняв.

— Четиримата му предшественици от рода на Медичите смятаха управлението за изкуство. Те обичаха Флоренция повече от себе си. А Пиеро…

Микеланджело се изненада от настървението в гласа на игумена.

— Досега не съм ви виждал озлобен, отче.

— А Пиеро не се вслушва в никакви съвети. Слабохарактерен човек на кормилото и жаден за власт свещеник, който се стреми да го измести… Печални дни настъпиха за Флоренция, синко.

— Аз слушах някои от проповедите на Савонарола за наближаващия потоп. Половината флорентинци вярват, че утре-другиден ще дойде страшният съд. С каква цел всява ужас в гражданите?

Игуменът си свали очилата.

— Той иска да стане папа. Но амбициите му не свършват дотук: решил е да покори и Близкия изток, после Ориента.

Микеланджело попита шеговито:

— Вие не сте много запален на тема покръстване на езичниците, нали?

Игуменът не отговори веднага.

— Дали бих желал светът да стане изцяло католически? Да, но само ако светът иска да бъде покръстен. И то не от тиранин, който ще превърне в пепел науката и изкуството и ще унищожи мъдростта на света, за да спаси душата му. Никой истински християнин не би пожелал това.

В двореца Микеланджело намери бележка от баща си, който го викаше бързо. Лодовико го въведе в стаята на момчетата, вдигна куп дрехи от шкафа на Джовансимоне и загреба отдолу куп скъпоценни камъни, златни и сребърни токи, медальони.

— Какво означава това? — попита той Микеланджело. — Нима Джовансимоне върши нощни обири по хорските къщи?…

— Няма нищо чак толкова противозаконно, татко. Джовансимоне е капитан в Савонароловата Армия на момчетата. Те обират накитите на жените, които нарушават наредбите на монаха, забраняващи носенето на скъпоценности на обществени места; разберат ли, че някое семейство нарушава законите против разкоша и разточителството, хлопат по вратите — двайсет — трийсет момчетии — и обират всичко. Ако срещнат съпротива, едва не пребиват хората с камъни.

— Но има ли право Джовансимоне да държи тези неща? Те сигурно струват стотици флорини.

Предполага се, че трябва да ги занесе в „Сан Марко“. Повечето от момчетата ги носят. Гамените от старата банда на Джовансимоне сега са „белоризи ангели“, както ги нарича Савонарола. Градският съвет е безсилен да ги спре.

Лионардо избра това време, за да повика Микеланджело в „Сан Марко“ и му покаже училището за живописци, скулптори и илюстратори, което Фра Савонарола бе създал в килиите до градината на обителта.

— Сам виждаш, Микеланджело: Савонарола не е против изкуството, а само против безнравственото изкуство. Сега ти се удава възможност да дойдеш при нас и да станеш скулптор в нашия орден. Мрамор и поръчки никога няма да ти липсват.

— А какви скулптури ще правя?

— Има ли значение какви скулптури ще правиш, щом ще имаш работа?

— Кой ще ми казва какво да вая?

— Фра Савонарола.

— Ами ако не желая да вая това, което той иска?

— Като монах няма да имаш право на избор. Никакви лични желания…

Той се върна при своята маса в запуснатата градина. Тук поне беше свободен да рисува по памет анатомични скици на видяното по време на дисекциите. После изгаряше пренаселените със скици и щрихи листове, но това едва ли бе нужно, тъй като никой вече не идваше в градината освен петнадесетгодишния Джулиано, който понякога се отбиваше с книги под мишница и учеше на някогашната маса на Ториджани сред приятната тишина на верандата. След това двамата се прибираха в двореца в летния здрач, който се сипеше над града като сив прашец и потулваше ведрата синина и златистите отражения на камъните на сградите.