Фани Флаг
Пържени зелени домати (63)

Уисъл Стоп, Алабама

21 септември 1928

Мама и татко Тредгуд чакаха на верандата. Мама и Сипси цяла сутрин бяха приготвяли стаята на Рут, а сега Сипси бе в кухнята и с Нини печаха бисквити за вечеря.

— Алис, не й се хвърляй на врата, за да не я уплашиш. Дръж се спокойно и изчакай да видим как е. Не я карай да си мисли, че е длъжна да остане тук. Не я притискай.

Мама мачкаше носната си кърпичка и подръпваше косата си, сигурен знак, че е нервна.

— Няма, татко, просто ще кажа колко се радвам да я видя… може, нали? Добре е да й покажем, че е добре дошла. И ти ще й кажеш, че се радваш да я видиш, нали?

— Разбира се — отвърна татко. — Просто не искам да се надяваш напразно. — И след кратко мълчание попита: — Алис… как мислиш, дали ще остане?

— Моля се на Бог да остане.

В този миг пикапът с Рут и Иджи зави иззад ъгъла.

Татко се провикна:

— Идват! Нини, Сипси, пристигнаха!

Мама подскочи и слезе на бегом по стълбите на верандата, а татко я следваше по петите.

Когато Рут слезе от колата и видяха колко е слаба и уморена, забравиха за плана си и се спуснаха да я прегърнат едновременно.

— Толкова се радвам, че дойде, миличка. Този път няма да те пусна да ходиш никъде.

— Приготвихме ти старата стая, а Сипси и Нини готвят цяла сутрин.

Докато помагаха на Рут да се качи по стълбите, мама се обърна към Иджи:

— А ти се дръж възпитано този път, млада госпожице! Ясна ли съм?

Иджи я погледна озадачено и докато ги следваше, промърмори под нос:

— Какво пък направих сега?

След вечеря Рут отиде в салона с мама и татко и затвори вратата. Седна срещу тях с ръце в скута и каза:

— Нямам пукната пара и всъщност нищо друго, освен дрехите си. Но мога да работя. Искам да знаете, че никога повече няма да си тръгна оттук. Не биваше да заминавам преди четири години, сега го осъзнавам. Но ще се опитам да й се реванширам и никога повече да не я наранявам. Давам ви думата си.

Татко, който се смущаваше при всякакви излияния на чувства, се размърда на стола си.

— Е, надявам се да знаеш в какво се забъркваш. Иджи е труден характер.

Мама му направи знак да млъкне.

— О, татко, Рут знае това много добре. Нали, скъпа? Просто Иджи си пада малко дивачка… Сипси разправя, че е защото ядях дивеч, докато бях бременна с нея. Помниш ли, татко, как с момчетата все носехте яребици и диви пуйки онази година?

— Майко, ти ядеш дивеч всяка година.

— Е вярно е. Както и да е, това не е важно. С татко просто искаме да ти кажем, че гледаме на теб като на част от семейството и сме щастливи, че дъщеря ни си има такава добра спътница като теб.

Рут стана, целуна ги и излезе навън. Иджи я чакаше в задния двор, легнала в тревата, заслушана в щурците и учудена защо се чувства пияна, след като не бе близвала и капка алкохол.

След като Рут излезе, татко каза:

— Виждаш ли, напразно се тревожеше.

— Аз ли? Ти се тревожеше, татко, не аз — отвърна мама и се зае с плетката си.

На другия ден Рут си върна моминското име Джеймсън, а Иджи отиде в града и разказа на всички как един брониран камион премазал горкия съпруг на Рут и той загинал на място. Отначало Рут се ужаси, че Иджи е разказала подобна лъжа, но по-късно, когато се роди бебето, се радваше, че го е направила.