Фани Флаг
Пържени зелени домати (19)

„Роудс съркъл“ №212

Бирмингам, Алабама

19 януари 1986

Отново бе неделя и Ивлин и Ед Кауч се приготвяха да тръгват за старческия дом. Ивлин изключи кафеварката и си помисли как никак не й се ходи, но Ед бе изключително докачлив, щом станеше въпрос за майка му, и тя не смееше да не го придружи и поне да поздрави мрънкащата си капризна свекърва. Посещенията в старческия дом бяха истинско мъчение — тя мразеше мириса на болести, дезинфектанти и смърт. Това й напомняше за майка й, лекари и болници.

Ивлин бе на четирийсет, когато майка й почина и започнаха страховете й. Сега, когато четеше сутрешния вестник, отваряше на страницата с некролозите още преди да си прегледа хороскопа. Оставаше доволна, когато починалият бе над седемдесет или осемдесетгодишен, и направо се радваше, ако бе над деветдесет — това я караше да се чувства някак си в безопасност. Но когато прочетеше, че някой е умрял на четирийсет или петдесет, се разстройваше за цял ден, особено ако в края на некролога близките молеха за дарения за фондациите за борба с рака. Най-много се разстройваше обаче, когато причината за смъртта не бе упомената.

Кратко боледуване от какво!

Внезапна смърт от какво?

Каква злополука?

Искаше всички подробности, записани черно на бяло, а не да я оставят да гадае. И страшно мразеше близките да молят за дарения за милосърдните фондации. Те пък с какво се занимаваха? С лечение на бяс?

Но напоследък в некролозите молеха най-вече за дарения за фондациите за борба с рака. Ивлин се чудеше защо трябва да живее в тяло, което ще остарее и ще се руши сред мъки и болка. Защо не можеше да живее в някое бюро например, масивно бюро? Или печка? Или пералня? Предпочиташе за нея да се грижи обикновен майстор като електротехник или водопроводчик, да речем, вместо лекар. Докато агонизираше от родилните болки, д-р Клайд — акушерът й — я бе излъгал в очите. „Госпожо Кауч, ще забравите болката, щом видите бебето си. Затова напънете още малко. Повярвайте ми, дори няма да помните“.

ЛЪЖА! Помнеше всяка от болка по време на цялото раждане и нямаше да роди второто дете, ако Ед не бе настоял да опитат за момче… Друга лъжа: второто раждане болеше също толкова, колкото и първото, може би дори повече, защото този път знаеше какво я чака. Беше ядосана на Ед през всичките девет месеца и слава богу, че се роди Томи, защото не възнамеряваше да се подлага повече на това мъчение.

През целия си живот се бе страхувала от доктори. Преди само се притесняваше, но сега ги мразеше, ненавиждаше ги и ги презираше. Откакто онзи лекар бе влязъл с наперена походка и картон в ръка в болничната стая на майка й през онзи ден… Като дребен диктатор с костюма си от полиестер и тежките си обувки. Толкова самодоволен и надут със сестрите, които пърхаха около него като гейши. Той дори не бе лекуващият лекар на майка й, а само заместваше за визитациите въпросната сутрин. Ивлин бе в стаята и държеше ръката на майка си. Докторът влезе, без да се представи.

Тя каза:

— Добро утро, докторе. Аз съм дъщеря й, Ивлин Кауч.

Без да вдига очи от картона, лекарят заяви гръмко:

— Майка ви е болна от бързо разпространяващ се рак на белия дроб с метастази в черния дроб, панкреаса, далака и признаци за навлизане в костния мозък.

До този момент майка й дори не знаеше, че е болна от рак. Ивлин не бе позволила да й кажат, защото знаеше колко се страхува. До края на дните си нямаше да забрави ужаса, изписан по лицето на майка й, и онзи доктор, който просто продължи по коридора с антуража си.

След два дни майка й изпадна в кома.

Ивлин никога нямаше да забрави и сивите стерилни стени на чакалнята в интензивното отделение, където бе прекарала всички онези седмици, уплашена и объркана като останалите хора там, които знаеха, че близките им лежат съвсем наблизо в студени стаи, в които не проникват слънчеви лъчи, и чакат да умрат.

Напълно непознати седяха в малката чакалня и споделяха едни от може би най-личните и болезнени моменти в живота си, без да знаят как да се държат и какво да кажат. Нямаше правила или етикет. Никой не ги бе подготвил за това изпитание. Всички бяха просто клети хора, уплашени като нея, които се опитваха да изглеждат смели, разговаряха за всекидневието си в шок и се преструваха, че всичко е наред.

Едно от семействата бе твърде уплашено дори да приеме факта, че жената, която умираше зад стената, е майка им. Винаги я наричаха „нашата“ и питаха Ивлин как е „нейната“: опитваха се да изтикат истината надалеч, за да облекчат болката си.

Всеки ден чакаха заедно, наясно, че ще дойде онзи ужасен момент, в който ще трябва да вземат „решението“ дали да изключат апарата за дишане…

„Така ще е най-добре“.

„Поне ще й олекне“.

„Тя би поискала да го направим“.

„Лекарят каза, че вече си е отишла“.

„Това е само техническа подробност“.

Техническа подробност ли?

Все спокойни разговори между улегнали хора, докато Ивлин искаше само да се разплаче за майка си, за милата си майчица, единствения човек на света, който я обичаше повече от всичко.

През онази събота лекарят надникна в чакалнята. Всички впериха очи в него и разговорите секнаха. Той огледа помещението.

— Госпожо Кауч, бихте ли дошли в кабинета ми, ако обичате?

Когато Ивлин стана и взе чантата си с разтреперани ръце, останалите я погледнаха със съчувствие, а една жена я докосна по ръката, но всички тайно изпитваха облекчение, че не са повикали тях.

Като насън тя слушаше внимателно какво й казва лекарят, който представяше нещата като нещо съвсем простичко и нормално.

— Няма смисъл да отлагате…

Думите му звучаха съвсем логично. Ивлин стана и като зомби се прибра у дома.

Мислеше си, че е готова да приеме факта, че е готова да се раздели с нея.

Но пък никой никога не е напълно готов да изключи апарата за дишане на майка си независимо колко дълго е обмислял решението; да угаси светлината от детството си и да си тръгне сякаш изключва лампа на излизане от стая.

Ивлин така и не си прости, че не събра смелост да се върне в болницата и да е с майка си в онзи момент. Още се будеше разплакана от чувство за вина, макар да бе наясно, че не може да се реваншира по никакъв начин.

Като че ли това преживяване постави началото на страха й от всичко, свързано с лекари и болници. Не знаеше дали наистина е така; бе сигурна само, че от мисълта за ходене на доктор я облива студена пот и се разтреперва цялата. А само като чуеше думата „рак“, я побиваха тръпки. Бе спряла да докосва гърдите си, след като веднъж напипа бучица и за малко не припадна. За щастие се оказа, че е носна кърпа, залепила се за сутиена й в пералнята. Съзнаваше, че страхът й е неоснователен и че трябва да отиде на преглед. Казваха, че трябва да се преглеждаш поне веднъж годишно. Ивлин съзнаваше, че трябва да го направи не заради себе си, а заради децата си. Съзнаваше го, но не взимаше мерки. На няколко пъти успя да събере смелост и си записа часове за преглед, но винаги ги отменяше в последния момент.

За последно бе ходила на лекар преди шест години заради пикочна инфекция. Искаше й се лекарят само да й предпише антибиотици по телефона, но той я накара да отиде в кабинета му, за да я прегледа. Легнала разкрачена, Ивлин мислеше дали има нещо по-лошо от това непознат мъж да тършува в тялото й като в торба с покупки от бакалията.

Лекарят я попита кога за последно са преглеждали гърдите й и Ивлин излъга:

— Преди три месеца.

Лекарят каза:

— Така и така сте тук, ще ви прегледам.

Тя започна да бъбри като картечница в опит да го разсее, но той я прекъсна:

— О, тук напипвам нещо, което не ми харесва.

Дните, в които чакаше резултатите от изследванията, бяха непосилни. Ходеше замаяна, сякаш в кошмар, и се молеше и пазареше с Бог, макар да не беше сигурна, че вярва в Бога. Обещаваше му, че ако не е болна от рак, повече никога няма да се оплаква от нищо, че ще прекара остатъка от живота си просто доволна, че е жива, че ще помага на бедните и ще ходи на църква всеки ден.

Но в деня, в който разбра, че е здрава и че няма да умре скоро, отново продължи да си живее постарому. Само че сега, след ужаса от фалшивата тревога, всеки път, когато я заболеше нещо, бе убедена, че е болна от рак и че ако отиде на лекар не само ще й поставят тази диагноза, но и че докторът ще я преслуша и ще я вкара за операция, преди да успее да избяга. Започна да живее с единия крак в гроба. Дори когато погледнеше дланта си, й се струваше, че линията на живота й се скъсява.

Знаеше, че няма да издържи и един ден, ако се наложи отново да чака резултати от изследвания, и реши, че не иска да знае дали е болна. Предпочиташе да си отиде бързо, без дори да разбере.

Тези сутрин, докато пътуваха с колата към старческия дсм, осъзна, че животът и е станал непоносим. Всеки ден си играеше наум игри само за да успее да издържи до вечерта. Казваше си например, че днес ще се случи нещо прекрасно… че следващия път, когато телефонът звънне, някой ще й съобщи добра новина, която ще промени живота и… или че ще получи изненада по пощата. Но никога не намираше в пощенската кутия друго, освен рекламни брошури, а позвъняванията по телефона се оказваха погрешно набран номер или съсед, който искаше нещо.

Тихата истерия и непоносимото отчаяние започнаха, когато най-накрая осъзна, че нищо няма да се промени, че никой няма да дойде и да я спаси. Имаше чувството, че е на дъното на кладенец и крещи, но никой не я чува.

Напоследък дните се нижеха като поредица от дълги черни нощи и сиви сутрини, в които усещането, че е пропиляла живота си, я блъсваше като тежка вълна и ужасно я плашеше. Но тя се страхуваше не от смъртта. Твърде често бе поглеждала към черната бездна на отвъдното и й се бе искало да скочи. Всъщност тази мисъл започваше да й се струва все по-примамлива.

Дори знаеше как ще се самоубие — със сребърен куршум, объл и студен като ледено мартини. Щеше да сложи пистолета във фризера за няколко часа, за да е заскрежен и студен, когато го опре в главата си. Почти усещаше как леденият куршум пронизва парещия й объркан мозък и замразява болката завинаги. Гърмът от изстрела щеше да е последното, което ще чуе. И после… нищо. Може би само тишината, която чуват птиците, докато летят в чистия хладен въздух високо над земята. Сладкото, неопетнено чувство за свобода.

Не, Ивлин не се страхуваше от смъртта, а от живота си, който започваше да й напомня за сивата чакалня на интензивното отделение.