Фани Флаг
Пържени зелени домати (3)

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

15 декември 1985

Ивлин Кауч пристигна в „Розовата тераса“ със съпруга си Ед на свиждане на майка му, Старата мама, настанила се тук наскоро и с голяма неохота. Ивлин бързо се измъкна от компанията им и отиде в салона за посетители, за да се наслади на шоколадовото си десертче на тишина и спокойствие. Но в мига, в който седна, старицата до нея заговори…

— Да ме питаш през коя година някой се е оженил… за кого се е оженил… или каква рокля е носила майката на булката, в девет от десет случая ще се сетя, но за нищо на света не мога да кажа кога успях да остарея толкова. Животът просто отлетя. За пръв път го забелязах през юни тази година, когато влязох в болница заради жлъчката, която още си е в болницата, ако вече не са я изхвърлили… казва ли ти някой? Онази ниската набитата сестра тъкмо ми бе направила поредната клизма — много обичат да правят клизми там, — когато видях какво имам на ръката. Бяха ми сложили бяла гумена гривна с надпис: „Госпожа Клио Тредгуд… осемдесет и шест годишна“. Представяш ли си!

Когато се прибрах, казах на приятелката си госпожа Отис, че вече не ни остава друго, освен да седим и да чакаме да хвърлим топа… Тя рече, че предпочита израза „да се преселим в отвъдното“. Горкичката, сърце не ми даде да й кажа, че както и да му викаме, всички ще хвърлим топа един ден.

Интересно как докато си дете имаш чувството, че времето е спряло, но когато станеш към двайсетгодишен, то започва да препуска като бързия влак за Мемфис. Предполагам, че животът минава неусетно за всички. При мен определено мина така. Един ден бях малко момиченце, а на следващия — голяма жена с гърди и косми долу. Кога стана всичко това, така и не разбрах. Но пък никога не съм била особено умна, нито в училище, нито след това…

С госпожа Отис сме от Уисъл Стоп, малко градче на петнайсетина километра оттук, долу до железопътните депа… Живеехме на една улица трийсет години, но когато съпругът й почина, синът и снаха й тропнаха с крак да дойде в старческия дом и ме помолиха да я придружа. Казах им, че ще остана при нея, докато… тя още не знае, но щом свикне тук, ще се прибера у дома.

Не че тук е зле. Онзи ден ни раздадоха коледни значки. Моята беше с малки червени коледни топки, а на госпожа Отис се падна лицето на Дядо Коледа. Мъчно ми е обаче за котето.

Тук не дават да водиш котки и моята ми липсва. През целия си живот все съм гледала по една-две котки. Тази я дадох на съседското момиче, дето ми полива цветята. На верандата имам четири кашпи с мушката.

Приятелката ми госпожа Отис е само на седемдесет и осем години и е много мила жена, но си пада малко плашлива. Държах камъните от жлъчката си в буркан до леглото и тя ме накара да ги скрия. Потискали я, рече. Госпожа Отис е много дребничка, а както виждаш, аз съм голяма жена. С едър кокал…

Но така и не се научих да карам кола… През почти целия си живот не мърдах никъде, не се отдалечавах от къщи. Все трябваше да чакам някой да ме вземе и да ме закара до магазина, на лекар или до църквата. Преди години до Бирмингам вървеше мотриса, но отдавна я спряха. Единственото, което бих променила, ако можех да върна времето назад, ще е да изкарам шофьорска книжка.

Странно какви неща ти липсват, когато си далеч от къщи. Липсва ми ароматът на кафе… и пържен бекон рано сутрин. Тук каквото и да готвят, изобщо не мирише, а не дават и нищо пържено. Всичко е варено и без трошичка сол! Варената храна за нищо не става, не си ли съгласна?

Старата дама не изчака Ивлин да отвърне.

— Следобед обичах да ям сухари или царевичен хляб с мътеница. Дробях си ги и гребях с лъжицата, но пред хората не можеш да ядеш, както си хапваш у дома, нали? Липсва ми и дървото.

Къщата ми е стара крайпътна съборетина с дневна, спалня и кухня, дървена, стените са облицовани с чам. Точно както обичам. Гипсовите стени не ми харесват. Изглеждат… хм, не знам, някак си студени и неприветливи.

Донесох си от къщи една картина — момиченце на люлка със замък и хубави сини сапунени мехурчета за фон. Исках да я окача в стаята си, но сестрата рече, че момичето е голо от кръста нагоре и не е прилично. Да знаеш, имам я тази картина от петдесет години и досега изобщо не бях забелязала, че е гола. Мен ако питаш, старците тук и без това не виждат достатъчно, че да разберат. Но старческият дом е методистки, така че картината отиде в гардероба при жлъчните ми камъни.

Ще се радвам да се прибера у дома… Вкъщи, разбира се, е страшна бъркотия. Отдавна не съм мела. Хвърлих метлата по едни свадливи сойки, дето кряскаха навън, и какво стана — метлата се заклещи на дървото. Трябва да помоля някой да я свали, като се прибера.

Както и да е, онази вечер, докато ни прибираше от коледната гощавка в църквата, синът на госпожа Отис мина с колата през железопътната линия покрай мястото, където някога се намираше кафенето, а после хвана по Първа улица покрай старата къща на семейство Тредгуд. Разбира се, сега къщата е закована с дъски и се руши, но когато завихме по улицата, фаровете осветиха прозорците така, че за миг я видях каквато си беше преди седемдесет години — цялата осветена и изпълнена с весела глъчка. Чух смях и Еси Ру да дрънка на пианото в дневната „Излез, малка каубойке“ или „Голямата планина от мед и масло“, и почти видях Иджи Тредгуд, седнала в клоните на индианския люляк, да вие като куче всеки път, когато Еси Ру се опита да запее. Иджи все разправяше, че Еси Ру пее толкова добре, колкото кравите танцуват. Явно това и тъгата по дома ме наведоха на спомени…

Помня всичко сякаш беше вчера, но като се замисля, май няма нещо за семейство Тредгуд, което да не помня. Ей богу, и как да не помня, като живеех в съседната къща от деня на раждането си и се омъжих за един от синовете им.

Тредгуд имаха девет деца, а три от момичетата, Еси Ру и близначките, бяха горе-долу на моите години, така че непрекъснато ходех у тях да си играем или им гостувах с преспиване. Майка ми почина от туберкулоза, когато бях на четири, а след като и баща ми умря в Нашвил, просто останах у Тредгуд завинаги. Може да се каже, че гостуването ми с преспиване така и не свърши…