Фани Флаг
Пържени зелени домати (128)

Магистрала 90

Мариана, Флорида

22 май 1988

Бил и Марион Нийл и осемгодишната им дъщеря Патси, които пътуваха вече цял ден, минаха покрай крайпътна сергия, където според табелата продаваха: „Пресни яйца, мед, пресни плодове и зеленчуци, пресни сомчета, студени напитки“.

Бяха жадни и Бил обърна назад и слязоха от колата. На сергията нямаше никого, но зърнаха двама стари мъже с гащеризони да седят под огромен дъб отстрани. Единият стана и тръгна към тях.

— Здравейте, какво ще обичате?

Когато чу гласа, Марион осъзна, че старецът всъщност е жена със снежнобяла коса и кафеникава, обрулена от времето кожа.

— Три коли, ако обичате.

Патси гледаше бурканите с мед, подредени на един рафт.

Докато старата жена отваряше студените бутилки, Патси посочи бурканите и попита:

— Какво има в тях?

— Това е див мед, направо от кошера. Не си ли виждала див мед?

Патси я зяпна очаровано.

— Не, госпожо.

— Откъде сте?

— От Бирмингам — отвърна Марион.

— Я виж ти! И аз съм оттам. Живеех в едно градче малко по-надолу. Сигурно не сте го чували. Казва се Уисъл Стоп.

— О, знаем го — рече Бил. — Там, където минаваше влакът. Имаше кафене, в което предлагаха скара, доколкото си спомням.

Старата жена се усмихна.

— Точно така.

Бил посочи табелата.

— Не знаех, че толкова на юг има сомчета.

— Има, как да няма! И са много по-големи. Днес обаче не мога да ви предложа.

Старицата погледна русото момиченце, за да провери дали слуша.

— Миналата седмица хванах един сом, но беше толкова голям, че не успяхме да го извадим от водата.

— Наистина ли? — възкликна Патси.

Сините очи на жената блеснаха.

— О, да. Всъщност беше толкова голям, че след като го снимахме, само снимката тежеше двайсет килограма.

Момиченцето килна замислено глава настрани.

— Сериозно?

— Абсолютно. Но щом не ми вярваш… — Жената се обърна и се провикна към мъжа на двора: — Хей, Джулиан! Я ми донеси от къщата онази снимка на сома, дето го хванахме миналата седмица.

Той отвърна лениво:

— Не мога, много е тежка. Ще си сецна гърба…

— Виждаш ли, нали ти казах.

Бил се разсмя, а Марион плати за безалкохолните. Тъкмо си тръгваха, когато Патси дръпна майка си за роклята.

— Мамо, може ли да си вземем мед?

— Миличка, вкъщи сме пълни с мед.

— Моля те, мамо, нямаме див мед. Моля те!

Марион я погледна и се предаде.

— Колко струва медът?

— Медът ли? Ами, да видим… — Старата жена започна да брои на пръсти, след което каза: — Няма да повярвате, но извадихте голям късмет, защото днес… медът е безплатен.

Патси се ококори.

— Наистина ли?

— Да.

Марион каза:

— О, ужасно ми е неудобно. Не бихте ли приели поне няколко долара?

Старицата поклати глава.

— Не, медът е безплатен. Заслужихте си го съвсем честно. Оказа се, че дъщеричката ви е моя клиент номер един милион за този месец.

— Сериозно!? — възкликна Патси.

— Абсолютно.

Марион се усмихна.

— Добре, щом настоявате. Патси, какво казваме в такива случаи?

— Благодаря.

— Няма защо. А, и, Патси, ако някога пак наминеш оттук, да ми се обадиш, нали?

— Да, госпожо, непременно.

Когато потеглиха, Бил наду клаксона, а момиченцето помаха за довиждане.

Старата жена стоя на пътя и им маха, докато колата не се стопи от поглед.