Фани Флаг
Пържени зелени домати (107)

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

22 септември 1986

Когато Ивлин Кауч влезе в салона, госпожа Тредгуд спеше и истинската й възраст й личеше като никога. Ивлин осъзна колко стара е всъщност приятелката й и се уплаши. Разтърси я за рамото.

— Госпожо Тредгуд!

Старицата отвори очи, приглади коса и каза:

— А, Ивлин. Отдавна ли дойде?

— Не, тъкмо влизам.

— Не ми позволявай да проспя деня за свиждания. Обещаваш ли?

Ивлин седна и й подаде картонена чиния със сандвич с кюфте на скара и парче лимонов пай, вилица и салфетка.

— О, Ивлин! — Госпожа Тредгуд изправи гръб. — Откъде ги взе? От кафенето ли?

— Не. Направих ги специално за вас.

— Нима? Бог да те поживи!

Ивлин бе забелязала, че през последните два месеца приятелката й все повече бърка миналото и настоящето и че понякога я нарича Клио. Госпожа Тредгуд често се усещаше и се засмиваше, но напоследък това ставаше все по-рядко.

— Извинявай, че бях задрямала. Но не съм единствената — всички тук са много уморени.

— Не можете да спите нощем ли?

— Миличка, никой не мигва от седмици. Веста Адкок се е захванала със среднощни телефонни разговори. Обажда се на всички — от президента до кмета. По-миналата нощ звъня на английската кралица, за да се оплаква от нещо. Наежва се като стара котка и не млъква цяла нощ.

— Но защо не затваря вратата?

— Затваря я.

— Не й ли взеха телефона от стаята?

— Миличка, отдавна го взеха, но тя продължава да се обажда.

— Боже! Да не е… полудяла?

— Нека го кажем така — рече госпожа Тредгуд любезно. — Тя е на този свят, но не живее в него.

— Да. Мисля, че разбирам.

— Скъпа, много бих искала да пийна нещо студено с пая. Би ли ми донесла напитка? Бих отишла сама, но вече не виждам и не мога да намеря процепа за монетата.

— Разбира се. Извинявайте, трябваше да ви попитам.

— Ето ти петаче.

— Госпожо Тредгуд, стига глупости. Позволете ми да ви почерпя. За мен е удоволствие.

— Не, Ивлин. Вземи монетата… не искам да си пилееш парите заради мен — настоя старицата. — Няма да го изпия, ако не ми позволиш аз да платя.

Накрая Ивлин взе петте цента и купи с тях безалкохолното от седемдесет и пет цента, както обикновено.

— Благодаря ти, скъпа… Ивлин, казвала ли съм ти, че мразя брюкселско зеле?

— Не. Защо не го обичате?

— Не знам. Просто не ми харесва. Но обожавам всички останали зеленчуци. Не и ако са замразени или от консерва обаче. Обичам сладка царевица, зелен боб, и стар бял боб също, и пържени зелени домати…

— Знаете ли, че доматът всъщност е плод? — попита Ивлин.

— Наистина ли? — изненада се госпожа Тредгуд.

— Да.

Старицата се ококори.

— О, не! А аз цял живот да си мисля, че са зеленчуци… поне така ги предлагат навсякъде. Наистина ли са плодове?

— Да.

— Сигурна ли си?

— О, да. Помня го от часовете по селскостопанска икономика.

— Не искам и да си помислям, така че ще се правя, че не съм чула тази информация. Но брюкселското зеле е зеленчук, нали?

— О, да.

— Добре. Олекна ми… А зеленият боб? Не ми казвай, че и е плод.

— Не, зеленчук е.

— Добре. — Госпожа Тредгуд изяде последното парче пай, спомни си нещо и се усмихна.

— Ивлин, нощес сънувах чуден сън. Изглеждаше толкова истински. Сънувах, че мама и татко Тредгуд стоят на верандата и ми махат да отида при тях… и тогава излязоха Клио и Албърт и всички останали от семейство Тредгуд и започнаха да ме викат и тях. Така ми се искаше да отида, но не можах. Казах им, че сега не мога, не и преди госпожа Отис да се подобри, а мама отвърна със сладкия си глас: „Побързай, Нини, защото всички чакаме“.

Обърна се към Ивлин.

— Понякога нямам търпение да ида на небето. Първото, което ще направя, е да потърся Бил Железничаря — така и не разбраха кой е. Той несъмнено е чернокож, но съм сигурна, че ще е в рая. Мислиш ли, че ще е там, Ивлин?

— Сигурна съм.

— Ако някой заслужава да е в рая, то това е той… просто се надявам да го позная, когато го видя.