Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (7)

3

— Ще се видя с него още довечера — каза Кристофър Томас по мобилния телефон, докато гледаше през стъклената врата на кабинета си към яхтеното пристанище ниско долу. — Ще бъда там в шест.

— Обади ми се, щом приключиш — отвърна гласът отсреща.

Томас се поколеба.

— Ще бъде късно за теб. Нека да ти се обадя сутринта — искам да кажа, когато при теб е сутрин — и ще ти разкажа как е минало.

По устните му пробяга едва доловима усмивка, когато чу мълчаливото съгласие от другата страна на линията. Не искаше нещо неразумно. Карл Портър живееше във Франция, а той — Кристофър — в Сан Франциско. Между тях имаше девет часа разлика. А Кристофър прекрасно знаеше, че телефонни разговори в 3 или 4 ч. сутринта с когото и да било е по-добре да се избягват, особено когато темата е толкова деликатна. Но нещата не опираха само до разум. Ставаше въпрос и за нещо повече. За надмощие. За контрол. И ако имаше едно нещо, в което Кристофър Томас беше наистина добър, то бе умението да запазва надмощие, да контролира всяка ситуация. Дори такава, в която бе попаднал против волята си, като сегашната.

— Очаквам да ми позвъниш в седем — изсумтя Карл, очевидно недоволен, че се бе оставил да му диктуват условия.

— Можеш да разчиташ на мен — отвърна Крис и прекъсна разговора, обхванат от смесени чувства.

Не му беше никак приятно, че Карл го бе принудил — и то със заплахи — да пренесе онзи Ботичели в Съединените щати. Кристофър Томас не беше свикнал да върши каквото и да било под принуда, камо ли под заплаха. Но гневът му постепенно бе отстъпил място на алчно въодушевление при мисълта за възможния резултат от тази история. Той щеше да получи много пари от продажбата на картината, а парите не бяха нещо, на което човек имаше право да се сърди, особено когато изпитваше остра нужда от тях.

Погледът му се зарея към изгледа, който се разкриваше от прозорците на кабинета му и който говореше за висок социален статут, постигнат с упоритост, способности и късмет. Беше нещо, което малцина можеха да си позволят.

Музеят на изкуствата „Макфол“ заемаше един престижен участък от Марина Булевард, северната крайбрежна улица на Сан Франциско, а неговият главен уредник Кристофър Томас разполагаше с ъглов кабинет. И сега Кристофър стоеше до стъклената стена зад бюрото си и се наслаждаваше на луксозната снежнобяла яхта, която грациозно се плъзгаше по гладката повърхност на водата към изхода на пристанището, докато две загорели дългокраки нимфи се изтягаха лениво на задната палуба. При вида им нещо в него потрепна — някакъв първичен глад, който бе мотивирал всяко негово действие, откакто се помнеше — гладът за все по-големи, все по-хубави неща. И както подсказваше разговорът с Карл Портър, много скоро той отново щеше да има с какво да го засити, стига да изиграеше умно картите си.

Той изпрати с поглед яхтата, погледна часовника си, обърна се и седна зад бюрото, като обгърна с критичен поглед разкошно обзаведения си кабинет. Изведнъж пространството наоколо му се стори бледо и невзрачно въпреки усещането за лукс и богатство, което извикваше у простосмъртните с изящните столове и салонни масички на Франк Лойд Райт и Майкъл Грейвс, с огромното бюро от стомана и стъкло на Рос Лавгроув и италианската библиотека от масив, в която бяха подредени луксозно подвързани томове със съвременни репродукции, много от които подписани от художниците; с плакатите от изложби, които Кристофър лично бе подреждал през годините с участието на някои от най-големите имена на съвременното изкуство; а също и с пространството, където излагаше на ротационен принцип творби от колекцията на музея — понастоящем един огромен автопортрет на Чък Клоуз, който сякаш трептеше на стената в ярките си цветове, допринасяйки за великолепието на работното му място. Но всичко това не му беше достатъчно.

Кристофър искаше повече.

Много повече.

Той отново погледна часовника си и въздъхна дълбоко.

Мразеше да чака, но нямаше избор. Облегна се назад върху меката кожа на стола по дизайн на Чарлс Имс, притвори очи и се замисли за парите, които скоро щяха да паднат в ръцете му.

Кристофър пристигна в реставраторското ателие преди уречения час, след като от съображения за сигурност паркира колата си през една пресечка и измина пеша, със забързана крачка, разстоянието до входа на сградата, стиснал в ръка черна кожена чанта. Реставраторът му отвори лично с интеркома и го пусна да влезе, след което тежката стоманена врата на ателието се затвори с грохот зад гърба му.

— Винаги е радост за мен да те видя, приятелю — възкликна Нико Бандини, като разтърси енергично ръката му. — Идваш тъкмо навреме за чашка грапа, с която по стара традиция да отбележим края на един плодотворен ден.

— Perfetto — отвърна с усмивка Кристофър. — Кой съм аз, че да нарушавам традицията!

Той последва общителния реставратор на картини по цялата дължина на ателието с висок сводест таван, под който цяла армия от майстори в бели престилки седяха приведени на работните си места като средновековни монаси в скрипториум и се взираха съсредоточено през увеличителните лупи, като грижливо почистваха и възстановяваха безценни произведения на изкуството, сякаш безчувствени към острата миризма на бои, безири и лакове, с която бе пропит въздухът в помещението.

— Много работа, а? — каза Кристофър повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Не се оплаквам — отвърна Бандини. — Изящно изкуство се търси винаги, особено когато икономиката е стабилна.

— Така е, когато имаш добро изкуство за продан, винаги ще се намери купувач — отбеляза Кристофър, насочвайки разговора към онова, за което бе дошъл.

— Ако някои от тези неща изобщо може да се нарекат изкуство — засмя се презрително Бандини. — Познавам хора, които са готови да платят торба с пари за някакви идиотски цветни точки в каре, наплескани от някой от учениците на Деймиън Хърст. — Той поклати тъжно глава. — Светът все повече полудява, не мислиш ли?

— И не само в тази насока — съгласи се Кристофър. — Но какво пък, аз лично не се оплаквам. Мисля, че и ти няма да се оплачеш, като видиш какво съм ти донесъл.

Бандини се усмихна и въведе Кристофър в кабинета си, като затвори грижливо вратата след тях.

— Би ли пуснал резето? — помоли Кристофър.

— Разбира се. — Реставраторът се пресегна и механизмът щракна. — Знам, че не си дошъл просто да ме видиш. И така, какво ми носиш този път?

Кристофър положи кожената чанта върху отрупаното с хартии и всевъзможни предмети бюро на реставратора.

— Виж сам.

Бандини дръпна ципа и извади неголемия пакет. Беше с размери на илюстрован албум, завит в черен плюшен калъф. Бръкна вътре и издърпа знаменитото платно, хвана го с две ръце и го заоглежда с присвити очи и издадени напред устни.

Кристофър с мъка потисна усмивката си, когато другият мъж повдигна вежди и тихичко подсвирна от възхищение.

— Произход?

— Стопроцентова гаранция — отвърна уверено Кристофър. — От частен продавач. С всички необходими документи.

— Аха — отбеляза зачудено Бандини. — Значи който купи това нещо, ще може спокойно да го закачи в дневната?

Кристофър се усмихна. Досега той бе носил на Бандини главно творби, „взети на заем“ от колекцията на музея, като бе подбирал такива, които не се набиваха на очи и липсата им нямаше да се забележи, или пък такива, които майсторите на Бандини лесно биха могли да подправят. С този Ботичели случаят беше напълно различен.

— Може, ако иска, да го закачи и отпред на верандата — отвърна той. — Стига да си плати за удоволствието.

— И колко според теб може да струва това удоволствие? — попита реставраторът.

— Творбата е великолепна, няма съмнение, че е дело на самия майстор, а не на някой от учениците му. Както, убеден съм, виждаш и сам.

Другият се намръщи.

— Не ме убеждавай, Кристофър. Виждам всичко.

Уредникът на музея вдигна рамене.

— Три е една напълно справедлива цена, ако питаш мен. На търг може да стигне и повече. Но предвид обстоятелствата и за по-голяма експедитивност съм склонен да я дам за две и осемстотин.

Кристофър наблюдаваше внимателно лицето на реставратора, преценявайки всяка най-малка промяна в изражението му, търсейки потвърждение, че бе налучкал вярната цена, но сам не вярвайки, че би могъл да я получи. Както бе очаквал, реставраторът дори не трепна. И двамата бяха разигравали подобни диалози много пъти в миналото и като завършени играчи на покер и двамата знаеха правилата на играта.

Бандини мълчеше, лицето му беше съсредоточено и неподвижно.

— Е, ще стане ли? — настоя Кристофър, докато мозъкът му трескаво пресмяташе неговия дял от сделката.

„Всичко над 2,5 е твое“, бе му казал Портър. Ако картината се продадеше за 2,8, той щеше да прибере 300 хиляди долара. Чисти, без данъци.

Не беше зле за един следобед работа.

Реставраторът помисли няколко секунди върху въпроса му, без да отделя поглед от картината. После чертите на лицето му се отпуснаха.

— Възможно е и да стане — каза той. — Всъщност повече от възможно. Вероятно, бих казал. Мисля дори, че имам идеалния купувач. — Бандини се ухили на Кристофър. — Един господин от моята далечна родина.

— Ботичели би се зарадвал.

Реставраторът постави картината върху кожената чанта.

— Още тази вечер ще му звънна. — По лицето му се изписа любопитство. — Чувам, че бързаш да свършим работата. Имаш ли някаква причина, за която си струва да знам?

— Не бързам аз, а продавачът. Имал проблеми.

— Аха.

— Та… казваш, че има голяма вероятност скоро да сключим сделка, нали така?

— Така мисля — отвърна Бандини. Тонът му беше някак по-сух отпреди.

— В такъв случай би ли имал нещо против да ми дадеш аванс?

Лицето на реставратора се сгърчи, сякаш бе захапал лимон.

— Мислех си, че не бързаш със заплащането?

— Не че бързам, но… — Кристофър се поколеба. Докато с усилие на волята си придаваше самонадеян вид, по челото му избиха ситни капчици пот. — Нали знаеш как са нещата…

— Парични проблеми ли имаш, Кристофър? — попита с равен тон Бандини, без да отделя поглед от бинтования малък пръст на госта си.

Кристофър мушна ръката си зад гърба.

— Не, нямам проблеми, нали ти казах! — сопна се той може би прекалено енергично и с около секунда закъснение. — Виж, не искам кой знае какво, нали? Реших, че след като и двамата знаем, че картината си я бива и няма да представлява проблем да я пласираш, мога да ти поискам един малък аванс.

Известно време реставраторът го наблюдаваше мълчаливо, после каза:

— Не давам аванси, приятелю. Направи грешка, че изобщо повдигна въпроса. И знаеш ли защо не давам аванси?

Кристофър усети как страните му пламнаха.

— Защо?

— Защото хората, които искат аванс, имат парични проблеми. А хората с парични проблеми са отчаяни, а отчаяният човек става непредпазлив. А мен това ме тревожи. И то доста ме тревожи. — Бандини присви очи. — През годините с теб сме правили много пъти бизнес, Кристофър. Трябва ли да започна да се тревожа?

— Не, не, не! — запротестира уредникът. — Не ставай смешен. Всичко е наред. Плати ми, когато я продадеш, няма проблем. Нали? — Кристофър озари стаята с характерната си сияйна усмивка, с която досега толкова успешно си беше проправял път в живота.

Известно време реставраторът го наблюдаваше с преценяващ поглед, после лицето му изведнъж се отпусна, сякаш невидимите струни, които го изопваха отвътре, се бяха скъсали.

— Разбира се — каза той, като потупа Кристофър по рамото. — Няма да отнеме много време. А сега, какво ще кажеш за една грапа?

След като изпрати Томас до входната врата, Бандини се отправи обратно към кабинета си, дълбоко замислен.

Картината беше добра, нямаше съмнение. Той знаеше, че ще вземе повече от три милиона за нея. Можеше да организира дори нещо като мини търг, все пак един Ботичели с такова качество не се появяваше всеки ден на пазара. Ала нещо го притесняваше.

Уредникът на музея. Изглеждаше по-нервен от обикновено. И това се усещаше. А нервността, както е известно, е сигурен предвестник на неприятности. Каквито е най-добре да се избягват… или елиминират.

Той се обади — поотделно — на двамата си предпочитани клиенти, като им описа творбата и се разбра с всеки от тях да им я закара на сутринта с колата си за оглед. После позвъни на още един човек, който определено не му беше клиент и едва ли би различил платно на Ботичели от гравюра на Бенкси.

— Искам да наблюдаваш един човек — каза му той. — Моят… доставчик. Знаеш кого имам предвид.

— Отблизо ли?

— Под микроскоп — отвърна Бандини и му обясни накратко от какво се боеше.

Докато крачеше към кабинета си, Кристофър Томас беше като наелектризиран от прилив на нервна енергия. Опитваше се да мисли положително. Бандини не се бе стреснал от цената. Кристофър беше почти убеден, че реставраторът ще свърши работа, и то скоро. Обикновено така ставаше. Ала този път той го бе подплашил с въпросите си, с настойчивите си изпитателни погледи. Кристофър знаеше добре, че онзи не е някакъв мухльо. Освен изключителен майстор в занаята си и фалшификатор, Бандини беше твърд като камък и не прощаваше лесно. Кристофър бе имал възможност да се убеди в това от лични наблюдения.

Офисите на музея бяха почти празни в този час, по работните си места бяха само неколцина служители от отдела за Далечния изток заради непреодолимата часова разлика. Той влезе в своето светилище, пристъпи към редицата бутилки, строени върху лъснатата до блясък табличка в стил „Ар деко“, и си наля три пръста малцово уиски в кристална чаша. Вдигна я пред очите си, загледа се в отблясъците светлина, които танцуваха в кехлибарената течност, после я поднесе към устните си; ароматният букет от ванилия и дъб погъделичка ноздрите му, течността се плъзна надолу в гърлото и… той чу зад себе си гласа й. Идваше някъде иззад гърба му, откъм вратата на собствения му кабинет.

— Къде беше? Видях те да излизаш с някаква кожена чанта.

Той се обърна на въртящия се стол и я видя. Джъстин.

Неканена.

— Повечето хора чукат, преди да влязат — каза той, преди да й обърне гръб и да отпие още една глътка уиски. — Всъщност забрави какво ти казах. Не повечето. Всички.

Вратата се затвори с мазно щракване и тя каза:

— Повечето хора не биха ти помогнали да прекараш шедьовър от петнайсети век през митницата или греша?

Той се обърна отново на стола си тъкмо за да види самодоволната усмивка, която се бе разляла по красивото й лице.

— Забрави какво ти казах. Не повечето. Никой. Предполагам, че с това, което направих за теб, съм си платила известно отклонение от протокола, ти как мислиш?

Той издиша бавно въздуха от дробовете си, после каза:

— Какво искаш от мен, Джъстин?

— Напоследък ме избягваш. Започвам да се тревожа, че скромното ни партньорство е на път да се провали.

— Нашето „партньорство“?!

— Не ти ли пренесох проклетата картина, по дяволите! — Тя пристъпи крачка към него. — Сложих си главата в торбата. Ти ме накара да рискувам всичко заради проклетото платно!

— Какво си рискувала? — изсмя се презрително Кристофър. — Сама знаеш колко леко мина всичко. Точно както ти бях обещал. Освен това — продължи неумолимо той с метална нотка в гласа — не си спомням да съм те принудил да вършиш каквото и да било.

Колебанието в очите й го изпълни със самодоволство.

— Къде е тя? — попита Джъстин.

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа ли?! Толкова е моя работа, все едно аз съм я рисувала. Ние сме партньори, Крис, не го забравяй. И независимо дали ти харесва, или не, ще ми платиш каквото ми дължиш.

— Или? — изграчи дрезгаво той. Пулсът му биеше ускорено в слепоочията, когато остави чашата си на масата, и й отправи поглед, изпълнен със заплаха.

Изведнъж Джъстин усети парализиращ страх. Никога преди тя не го бе виждала откъм тази му страна и извика от ужас, когато Кристофър скочи от стола си, пресече на три скока стаята и я стисна за китките. После я блъсна с всички сили назад в стената.

Пръстите на едната му ръка се свиха около гърлото й.

— Преди да ме заплашваш, скъпа — просъска той, — трябва най-напред да си убедена, че си в състояние да изпълниш заплахата си.

Тя го гледаше, парализирана от ужас, докато лицето му се приближи на два пръста от нейното, усети дъха му по бузите си, зъбите му бяха оголени като на някакво готическо чудовище, погледът на присвитите му очи я изгаряше.

Устните й трепереха, когато прошепна:

— Ти дори не знаеш на какво съм способна, Кристофър.

Искаше й се думите й да звучат твърдо и заплашително, но си даваше сметка, че това не бе така.

Пръстите му се свиха още по-силно около гърлото й; парализиращият страх прониза отново цялото й тяло. Една вена на слепоочието му пулсираше. Без да отделя очи от нейните, той се приближи още повече, докато устните му докоснаха ухото й, а наболата му брада я одраска по шията.

— О, и двамата знаем на какво си способна, скъпа. На моменти съм бивал приятно изненадан.